Не се отчайвайте от нищо – с нас е Бог. Игумен Довмонт (Беляев) за християнското отношение към житейските скърби и несгоди

Без скърби не минава нито един човешки живот, а да не говорим за живота на следовниците на Христа. Как да не се отчайваме и да не изпаднем в униние, когато се сблъскваме с неправда и зло? Какво трябва да е християнското отношение към изпитанията? И как да се “радваме винаги”? “Доверете се на Христос!” – напомня ни игумен Довмонт (Беляев), предстоятел на храма “Успениe Богородично” в руския град Ивангород.

 

– Отче, нима на християните не трябва да е присъщ оптимизъм? Нали Христос казва: “не бойте се”, “помажете главата си с елей” и т.н.

– Вие казахте “оптимизъм”. Не съвсем удачна дума според мен. Става дума не за  оптимизъм, а за това, което на църковнославянски се нарича “вѐдение”, тоест дълбоко, истинско познаване на нещата. Христос дойде на земята с конкретна цел. Първо, за да даде на човечеството евангелското учение. “Покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк 1:15) – именно с тези думи Господ започва Своята проповед. И, второ, да извърши  Голготската жертва на изкуплението чрез страданията и смъртта на кръста. Кулминация на Неговата мисия е възкресението Му от гроба и възнесението на небето. Христос, разбира се, е знаел какво Го очаква. Това е очевидно. Та нали Той е истински Бог и Човек. Като Бог Той е всезнаещ. И от Своите последователи Господ е очаквал и очаква не “оптимизъм”, а пълно доверие. Тоест вяра: “Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте” (Иоан 14:1). И тази вяра е действена само тогава, когато е основана върху искрена обич към Христа.

 – Какво значи да обичаме Христа?

– Евангелието ни отговаря на този въпрос с думите на Спасителя:

“Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме обича; а който Ме обича, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го обикна и ще му се явя Сам” (Иоан 14:21).

Знаете ли, главният източник на страдания за вярващия човек не е липсата на “оптимизъм”, а загубата на вяра. Това състояние светоотеческото предание нарича “униние”. И то зависи не от външни фактори, а от вътрешното състояние на душата. Когато вярата в Христос слабее, всичко губи своя смисъл. Идват ми наум думите на Достоевски:

“Ако нямаме авторитет във вярата и в Христос, ще се заблудим във всичко” [1].

Никакви подмени на вярата с нещо друго, каквото и да е то, не помагат:

“Ако изкривиш Христовата вяра, съединявайки я с целите на този свят, то веднага ще се изгуби и целият смисъл на християнството и умът несъмнено трябва да изпадне в безверие: вместо великият Христов идеал ще се издигне само нова Вавилонска кула” [2].

– Ех, странна е нашата християнска радост: “В света скърби ще имате”. Унижават и преследват св. Йоан Златоуст; с някакво сладострастие изтезават и убиват новомъчениците от ХХ век… А те от век на век упорито се радват: “Слава Богу за всичко!”

– Христос не e обещал на Своите последователи комфорт и земно благополучие. Напротив, той ни предупреждава за тях като за нещо, което носи гибел на душата:

“Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите. Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете. Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата… Обаче, горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и ще се разплачете” (Лука 6:22-25).

– Но нали не всяко безчестие и оскърбление носи блаженство? В затворите лежат не само невинни страдалци.

– Съгласен съм, разбира се. Да си спомним строгите слова на апостол Петър:

“Само да не пострада някой от вас като убиец или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо” (1 Пет. 4:15).

Само тогава сме блажени, когато сме подложени без вина на поругание заради вярата ни в Христа. А пък за това, че няма справедливост на тази земя… забележете, че Спасителят не само не ни призовава да се съдим и разправяме с хората, които ни обиждат, а, напротив, заповядва ни да се радваме и да се молим за тях:

„Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят” (Лука 6:27-28).

– Но защо ни мразят?

– Защото злобата на този свят не ни приема. Чужди сме на този свят. И това трябва да ни радва. Чужди сме на света, за който апостолите казват: “Знаем, че сме от Бога и че целият свят лежи в зло” (1 Иоан 5:19). Никаква злоба или вражда по отношение на който и да е човек не трябва да е свойствена на православния християнин.

Който каже: „обичам Бога“, а мрази брата си, е лъжец; защото, който не обича брата си, когото вижда, как може да обича Бога, Когото не вижда? И ние имаме от Него тая заповед: „който обича Бога, да обича и брата си” (1 Иоан 4:20-21).

– Но на много хора е сложно да се смирят с това, че трябва да понасят изпитания, да бъдат изповедници на вярата. А на някои Господ е приготвил мъченически венец...

– Да, мъченическият венец е тежък. Но той също така е и участие, дял в славата на разпнатия и възкръснал Иисус Христос. Трябва да заслужим тази чест. Истински  да пострада за Христа е велика чест за всеки християнин. Неслучайно Сам Господ определя страданието за Него като блаженство.

– Вашият пастирски съвет: как да се отнасяме към несправедливостите и гоненията?

– Разбира се, така, както ни учи Светото Писание. Нека го четем не само с очите си, но и с всекидневния си живот. Практиката показва, че това е възможно. Нещо повече – необходимо, ако искаме да се зовем християни по право. Да си спомним думите на  апостол Павел:

“Не въздавайте никому зло за зло… Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“. И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото, вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро” (Рим. 12:18-21).

Ето такава победа над злото желая на всички ни от цялото си сърце. Повтарям: победата е възможна, не трябва да се отчайваме – нали Христос е за нас.

 

Бележки:

[1] Достоевский Ф.М. Дневник писателя. 1881 г. // Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений. Т. 27. Л., 1984. С. 85.

 [2] Достоевский Ф.М. Вступительное слово, сказанное на литературном утре в пользу студентов С.-Петербургского университета 30 декабря 1879 г. перед чтением главы «Великий инквизитор» // Пак там. Т. 15. Л., 1976. С. 198.

Източник: Pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов