Не съществува добър християнин. Съществува жив или мъртъв християнин
Чухме в днешната неделя eвангелската притча за Добрия сеяч. В нея Господ говори за един земеделец, който хвърлил семе на земята. И някъде то дало плод, а на друго място – не. Земеделецът всъщност е нашият Господ, а семето е Божието слово.
Семето, което пада на пътя и бива стъпкано – тук става дума за хората, които отказват да приемат Божието слово от самото начало. Но има още три групи хора. При едните семето пада върху камениста почва, започва да дава наченки на плод, но в крайна сметка този плод не успява да се развие и загива; в другия случай семето пада върху относително добра почва, но израстват тръни, които задушават развитието на плода; и в четвъртата група са тези, при които семената падат на добрата почва и дават плод.
Ние по-скоро спадаме към втората и третата група. Към онези случаи, в които човекът в началото приема Божието слово с радост, но в следващия момент, поради грижите и търсенето на земни наслади, в часове на изкушение забравя за Христовото слово.
Това ли е обаче краят на историята? Не, защото винаги съществува възможност за промяна. Трябва да знаете, че най-голямото оръжие на дявола е да създаде в нас усещане, че от един момент нататък не можем вече да се променим. Опитните отци дори казват, че най-лошото в греха не се състои в самия акт на извършване, а в съмнението, което той посява в нас, че някога ще можем да се поправим и ще се покаем. Чрез благодатта на всемилостивия Бог категорично съществува възможност за промяна на човека.
Но по какъв начин плодородната почва, каквато е нашата душа, може да бъде обработена така, че да даде плод?
За да отговорим на този въпрос трябва първо да отговорим на друг: защо не сме неизменни спрямо Божията любов и се влияем от външни събития, заради които отхвърляме Божието слово. Причината е, че нямаме твърда вяра. Това не значи, че ни липсва интелектуално възприемане на истината за Бога, а означава, че не сме почувствали вътрешно, че именно Бог е нашата радост. Не сме почувствали, че Бог е нашият живот.
Именно защото сме икони на Бога и нашият покой е само в Него, в нас има безкраен копнеж за Безкрайния. Човекът по природа има в себе си πάθος (страст) – тоест има устрем към радостта и към насладата. Но когато той е изгубил посоката към истинската радост и наслада, тогава излиза от релси. И намира сурогати. Грехът не е нищо друго, освен сурогат на истинския живот, опит на човека да намери радост, за която рано или късно разбира, че е фалшива.
Но защо някои хора – или по-скоро мнозинството – избират тази лъжлива радост, а не истинската? На това, разбира се, можем да дадем един общ отговор: понеже сме „следгреховни”, затова имаме склонност към падението, към греха. На практика обаче какво виждаме, поглеждайки към конкретната личност: откриваме, че вярата ни не е твърда, защото Божията благодат е намаляла в нас. А защо е намаляла? Основната причина е леността. Всеки от нас, когато чуе евангелското слово, се въодушевява. Казва си: „Ще се променя!”, но… не се променя. Най-големият грях и корен на всяко зло е леността. Нека погледнем към химнологията на Църквата. В богослужението за Велика сряда ще видим, че когато се говори за блудницата, която се покайва, се казва „велико е покаянието”, а когато се говори за Юда, се казва „страшно нещо е нерадението” (нерадение – равнодушие, леност, небрежност – бел. ред).
Някой ще попита: „Нима нямаме всички разположение към небесното; нямаме ли всички копнеж за истината? Кой слепец няма да иска да прогледне?”. И все пак, къде е разликата между хората? Именно в това – един „насилва” себе си, а друг не го прави. Единият активира волята си за промяна, прави усилия да следва този свой копнеж по търсене на небесното семе, което носи в себе си, а друг го осакатява. Сам задушава разположението на душата си към автентичен духовен живот.
Винаги имаме готовност да обясним на някого какво да направи, какво да предприеме. Но готови ли сме ние да започнем да обработваме почвата на нашата душа, да работим над себе си? Това е въпросът. Защото ленивостта води до забрава, казват отците. И ние забравяме. Бог става за нас далечен спомен.
Може в определен момент да сме вкусили частица от небесната благодат, може да сме имали някое ценно духовно преживяване, по време на някоя изповед например, но ако не работим цялостно за развитието на тези духовни процеси в нас, тези моменти и преживявания лека-полека се забравят. Тогава ставаме като хората, които казват, че водят автентичен църковен живот, защото някога са ходили на неделно училище.
Човекът е призван да работи над себе си. Бог ни е дал всички „запаси” и всички възможности вътре в самите нас. Мисълта за реалността на смъртта също е възможност, която имаме. Как така, ще попита някой. Смъртта съществува, за да може човекът да съзнава, че „на каквото и да се радвам, каквото и да обожествявам тук и сега, то всъщност е лъжливо, не е постоянно”. Всеки се ужасява при мисълта за смъртта. Особено онзи, който е обожествил собственото си богатство, тленно и ограничено, което уж здраво стиска в ръцете си.
Мисълта за смъртта може да е движещата сила, с помощта на която да излезем от духовната си инертност и да започнем да помним Бога. А Господ ни е подарил начин да постигнем това. Този начин е молитвата; друг наш „запас“, който ни е даден – дълбоката и лична молитва.
Човекът, който няма молитва в себе си, няма вътрешен живот. Може да отделя време за благотворителни дела, може да помага на целия свят, може да има най-примерните деца и най-доброто семейство, но ако в себе си той не е молещ се човек, тоест ако не жадува, ако не търси всеки ден за определено време да се намира сам с Бога в молитвата и това да е радост за него, както сухата почва жадува за вода, той е един „мъртъв“ човек. Може нравствено да е най-добрият, но онтологически да е мъртъв. Това е разликата в разбирането за етика в Църквата. Човекът не е етичен само защото е извършил добри дела. Той е етичен, защото има в себе си живот.
Ако усетим, че все по-често не ни се полагат молитвени усилия, това може да ни послужи като радар, че започваме да се отдалечаваме от помненето на Неговата реалност, че сме се отклонили от пътя.
Третата възможност, която е основна, е братолюбието. Да обичаме другия. Колко хора говорят за мир, за всеобща любов, за пацифизъм, а често техният личен мир стига до вратата на дома им. И се оказва, че отношенията им със семейството, с техните най-близки хора, с децата, са много далеч от мира. Всяко отношение трябва да се проявява на равнището на конкретната личност. Някой може много словоохотливо да развива идеалистични политически и икономически теории, да говори убедително, но се оказва, че всеки ден воюва със свой колега на работното си място. По това може да се види в какво реално вярва той.
Имаме ли братолюбие в себе си, това е знак, че сме разположени към търсене на истината. И тогава как Бог да не отвърне на молитвите ни, когато ние отговаряме с любов на нашия ближен?! Когато бъдем снизходителни към този, който ни онеправдава, и дори полагаме усилие да го обикнем! Ако Бог вижда в нас това сърдечно разположение, мислите ли, че Той няма да излее небесата в сърцето ни?!
Нека се подвизаваме в братолюбието, особено към онези, които ни онеправдават. Да държим всеки ден мисълта за смъртта в съзнанието си. Да активираме в себе си молитвено разположение на духа. И да правим всичко това не за да се чувстваме примерни в изпълнението на някакви религиозни правила, а защото то е нашият живот. Не съществува добър християнин. Съществува жив или мъртъв християнин.
Когато започнем да полагаме тези духовни усилия, скоро ще видим, че в крайна сметка Божиите заповеди са лесни за пазене. Те са „думи за вечен живот”, а игото на Христос е леко.
Превод: Константин Константинов
