Осъзнаването на греха
Митр. Антоний Сурожки
Оглашението е състояние на човек, чул гласа, който го призовава, или е чул просто глас, на който откликва. И така – оглашените – всички ние – тръгваме, може би, към Църквата. Но не е достатъчно да бъдеш призован. Навярно помните страшните евангелски думи, че мнозина са звани, а малцина – избрани (Мат. 20:16). Защото не е достатъчно само да чуеш призива, трябва и да откликнеш на него не само с ръкопляскане или с очарование: „О, Боже! Колко е хубаво!“, но и с вътрешна промяна. Затова в древността оглашените, тези, които тъй или иначе са чули Христовия призив – или в Евангелието, или чрез човек, или направо в глъбините на сърцето си, – са стояли в притвора на храма.
Сега притворът обикновено е мястото, през което минаваме, когато влизаме в храма, но в древността не е било така. Притворът е бил обширен и е бил мястото, където да стоят оглашените, онези, които вече са тръгнали към Христос, но още не са приели свето Кръщение, които не са още готови за това. Там също са стояли и онези, които след като са повярвали и са приели Кръщение, са се оказали недостойни за своето звание, защото са нарушили едни или други основни заповеди, затова не са имали право да участват в същинската част на Божествената Литургия, тоест в извършването на тайнството и в приемането на Светите Тайни.
В притвора обикновено се изобразяват картини от Страшния съд, които изправят човека пред въпроса: да, ти вече си чул, значи не можеш да се оправдаеш с незнание. Ти си чул и сега стоиш пред съда. Какво ще правиш сега? Този момент се преживява от всеки, който стои в притвора. Той е изправен най-напред пред съда на своята съвест, не пред съда на Божествения закон, нито пред човешкия съд, а пред собствената си съвест. Вие помните откъса от Евангелието, където се казва: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница… (Мат. 5:25-26). Когато обясняват това място, отците на Църквата пишат, че противникът, за когото говори Христос, е съвестта, онзи вътрешен глас в мен, който знае всичко за мене и който ме изобличава всеки път, когато се оказвам недостоен за самия себе си, не само за Бога, не само за Евангелието, а и просто за своето човешко достойнство.
И ето, човек стои пред съда. Но има ли надежда или няма надежда? В древността върху вратите, които са се отваряли към храма и през които се е минавало от притвора в самия храм, е бил изобразяван Спасителят Христос. Човек е стоял от една страна пред съда на своята съвест, пред предупреждението на Църквата, че има съд, че ще бъдеш съден и че щом си узнал нещо, ти вече не можеш да се оправдаеш с незнание. А от друга страна човек е виждал, че несъмнено има надежда, защото Нашият Спасител е Самият Бог, станал Човек. Днес ние не стоим в притвора, но всеки от нас може да си зададе въпросите, които в древността би си поставил, ако беше стоял в този притвор. Всеки от нас може да се запита: кое ме прави недостоен за мен самия, какво нарушава моето човешко достойнство, живея ли на нивото на това, което сега вече съм. Не някога, когато ще стана свят, а сега – когато съм грешен, но същевременно вече познавам нещо по-дълбоко, някакви истини.
Това е първият въпрос. И тук всеки от нас трябва да си задава лични въпроси, защото всеки от нас греши по много различни начини. При това не бива да поставяме въпроса така: „Аз нямам големи грехове, само малки“. Трябва да помним, че когато грешим, съдбата ни, казано обективно, се решава не от греха, който сме извършили, а от отношението ни към него. Дали се отнасяме с ужас, с ненавист. Дали сме жертви на нашето безсилие. Или доволстваме от злото, което извършваме. Малкото зло, на което се наслаждаваме, може да е по-пагубно и убийствено, отколкото голямото.
Много е важно да осъзнаваме това, защото често си мислим: е, аз не съм чак толкова грешен… Но какво е моето отношение към греха? Ако отношението ми е някак алчно, ако обичам своя грях и съм привързан към него, то аз съм роб и пленник и не мога да се освободя. Ако съм извършил голям грях, но той изцяло ме е преобърнал и така ми е повлиял, че повече никога в живота си нищо подобно не бих допуснал, значи вече съм готов да започна нов живот. Това е много важно, защото оглашеният, т.е. всеки човек, който иска да стане християнин и да се кръсти, трябва да си зададе въпроса именно така: Кое ме отделя от Христос? Дали са големи или малки грехове – трябва да ги обмисля добре. И не е достатъчно просто да отида веднъж на изповед и да кажа: „Отче, за всичко съм виновен!“ Това е лъжа, ти не си виновен за всичко.
Имах една среща – много неприятна и за мен, и за другия човек. Дойде при мене на изповед много уважавана руска дама. Застана и аз я попитах: „Е, какво сте съгрешила?“. Тя помисли и отговори: „Във всичко съм виновна, отче“. Казвам ѝ: „Не, така не може да се изповядвате. Вие трябва да кажете какво точно сте съгрешила“. – „Ами не, нищо особено“. Погледнах я и ѝ казах: „Знаете ли, Вие нямате право така да се изповядвате. Знаете ли десетте Божии заповеди, дадени на Мойсей?“– „Зная ги“. – „И Вие, която сте порядъчна жена, толкова спокойно ми казвате, че сте прелюбодейка?“ Тя: „Как смеете така да ме обиждате!“ – „Простете, но една от заповедите е: не прелюбодействай. Щом казвате, че за всичко сте виновна, значи и за това сте виновна. И Вие, която всички уважават, признавате, че сте крадла?“ – „Крадла? Как можете да говорите така!“ – „Има заповед: не кради“. – „Вижте, отче, на мен никой така не ми е говорил!“ – „Затова сега се приберете вкъщи и си задайте въпроса: в какво наистина съм виновна пред себе си, пред другите и пред Бога“.
Мисля, че всеки от нас е длъжен така да поставя пред себе си въпроса преди Кръщението, а и когато отива на изповед, отново и отново, защото не е възможно да излееш цялата си душа наведнъж. Не бива да се задоволяваме с една изповед, с един преглед на своя живот. Не може просто да кажем: „Е, Господи, аз чух Твоя призив, дойдох, сега е Твоя работа Ти да ме промениш“. Не, човек не може да бъде изменен като предмет, той е жив човек, който само в съработничество с Бога може да стане различен…
Но вие ще възразите: ако се съсредоточим само върху онова, което е лошо, постепенно няма да остане нищо, освен униние и отчаяние! Наистина е така, затова не бива да се съсредоточаваме само върху лошото, въпреки че не можем и да избегнем истината за себе си. Но върху какво да се съсредоточим? Трудно е човек да каже за себе си: това или онова в мен е прекрасно и добро. Но можем да вземем Евангелието, да започнем да четем и пред нас постепенно ще се разкрие образът на Христос – Такъв, Какъвто до този момент не сме Го познавали. Всеки път, когато душата ни откликне с радост на евангелското слово, когато нахлуе светлина в душата ни, когато умът се просвети, когато волята трепне, ние можем да кажем: да, това е вярно, това е истина, това е живот! Това означава, че аз и Христос в това нещо, макар и малко – си съвпадаме точно, аз вече приличам на Него. А ако вече приличам на Господа в това, нямам никакво право да престъпвам това малкото, в което вече съм подобен на Христос. Ако открия едно място, второ, трето, които ме свързват с Христос, които ме сближават с Него, които ме уподобяват на Него, това вече е такава огромна надежда, при която бих могъл да си кажа: Христос и аз споделяме едни и същи мисли, едни и същи чувства за тези и тези неща, – макар и да не са много, но в тях сме заедно. И ако приема за себе си като правило никога да не нарушавам това малкото, което сега ме докосна, което ме улучи в сърцето, което ме прави подобен на Христос, постепенно ще започнат да ми се разкриват нови и нови истини и тогава ще мога да започна да се боря със злото, което е в мен, – не просто защото е зло, или защото някой ми е казал, че е зло, а защото искам да опазя, да защитя тази искра на доброто, на красотата, на вечността, на божествеността, която вече имам в себе си.
Това е процес, който трябва да протича в периода, наричан в древността оглашение – става дума за онова състояние, при което човек още не е кръстен, но постепенно се готви за Кръщение. При това човек трябва да се готви за Кръщение не формално – като само изучава богослужението, заучава наизуст молитви, опознава учението на Църквата, а като си задава въпроса: в какво съотношение сме аз и Христос? Приятел ли съм Му или враг? Негов предател ли съм или съм Му верен?
Откъс от Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога на митрп. Антоний Сурожки, „Омофор“, 2018, превод: Евгения Николчева
Заглавна снимка: Gustave Doré – Dante Alighieri – Inferno – Plate 22 (Canto VII – Hoarders and Wasters)
