Откровението на Бога и смирението на стотника
А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.
Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. (Мат. 8:5-13).
Стотникът бил значима личност през онази епоха. Той – офицерът от войската на окупаторите, пристъпил към един измъчен юдейски Пророк. Фактът, че сам пристъпил е особено значим. Не го спряло нито социалното му положение, нито мощта, която имал в качеството си на висш военен. Отишъл при един от тези пророци, от които през онази епоха имало колкото искаш; които обикаляли Юдея и викали сред множеството: „Ето ме, тук съм! Тук е и Бог! Сега ще направя чудо! Съберете се, за да направя чудо!“.
На първо място, стотникът слиза от своята въображаема, но въпреки това реална за земните представи височина, и отива при Този, Когото неговите войници не след дълго щели да разпънат, поругаят и бичуват. Той отива при Този, Който няма никакво особено социално положение. Какво е привлякло стотникът именно към този Пророк?
Този римски военен командир трябва да е бил значим човек. Защото един незначителен човек разбира само незначителни неща. Той трябва да е бил много значим, тоест да си е задавал много значими въпроси, да е имал значими екзистенциални търсения, за да получи в крайна сметка и велики отговори. Ако той е нямал такива недоумения, е щял да бъде просто един стотник, който си прекарва добре, в охолство и безметежност, обгрижван от своите слуги. Вижте обаче как този човек се е измъкнал от своята самодостатъчност!
Второто значимо нещо, което той направил, е, че се доближил до един измъчен Пророк-Аскет, за да го помоли за нещо, което също е твърде озадачаващо… „Слугата ми е болен“, казва той. Някои веднага биха му казали:
– А тебе какво те интересува, че слугата ти е болен? Един нещастен юдеин… Нека умре, други десет ще дойдат на негово място! При това по-добри от него! Какво те интересува, че слугата ти сега се мъчи? С това ли се занимаваш и само се излагаш? Ето, имаме 200 души, които се молят да станат слуги, за да живеят по-добре. Ако потърсиш един, идват петима, десетима…
И така…
… слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда.
Първото, което виждаме при този стотник, е излизането от тази игра на власт, от нарцисизма и гордостта, които следват властта.
И така, той не отива при Христос, за да му каже: „Като си такъв велик Пророк, кажи ми къде има заровено голямо съкровище, как да се издигна още повече…“. Никаква корист не откриваме тук. Вместо това чуваме: „Слугата ми е на легло и се мъчи“. Този момент е потресаващ, ако имаме очи, с които да го видим. Стотникът сякаш заявява – боли ме за този слуга и заради него правя целия този скок на излизане от моето его, за да дойда и да Те намеря. Веднага щом чул молбата на стотника, Христос казал:
– Аз ще дойда да го излекувам! Аз ще го направя, не се безпокой!
Знаете, че в други случаи, разкрити в Евангелието, Христос сякаш „играе“ с очакването за чудо от някого, Той пита: „Вярваш ли или не вярваш?“, „Защо дойде тук?“, или пък заръчва: „Не го казвай на никого!„. Тези случаи ни показват, че Христос не се съгласява лесно да извърши чудото. Защото Той няма нужда да върши чудеса. Той не само не прославя в словото Си чудесата, а дори ги отрича. Както се казва на едно място в Писанието: „И не извърши там много чудеса поради неверието им.“. Човек би очаквал Той да прави точно обратното – да върши чудеса поради това, че хората не са имали вяра и именно за да ги накара да повярват. Той обаче не прави чудеса, защото те нямат вяра. Защото ако правиш чудеса пред някого, който няма вяра, тогава неговата свобода се поробва. Човек трябва свободно да повярва, да прояви своята свобода, той не трябва да бъде убеден напълно – тогава това не е вяра, а знание. Ако Христос се яви точно в този момент пред нас и ни каже:„Аз съм!“, какво ще кажем всички ние от своя страна? „Ти си!“ Това обаче не е взаимоотношение, а вярата е именно взаимоотношение. Казваме, че съпрузите са верни един на друг, че имаме пълно доверие на някой приятел. Защо? Защото във всеки един момент единият съпруг се принася на другия, във всеки един момент верният приятел се раздава за своя брат. Вярата е духовно състояние между личности, тя е взаимоотношение. Ако сега кажа, че днес е неделя и е горещо, това не е вяра, а знание. Ако някой каже, че днес е понеделник и навън вилнее януарски студ, ще го заведем в… лудницата, докато дойде на себе си. Но когато кажа за някого, че не искам да говоря с него, че той за мен не съществува, тогава на никого няма да му хрумне да ме води в лудницата. Защото за мен това заявление ще произлиза от личната ми връзка с този, за когото говоря. Връзката между личностите се нарича вяра – доверявам се на някого или не му се доверявам. Познанието е знание на нещата, докато вярата е взаимоотношение между личности.
И така, Христос веднага отговаря на стотника. Ако преведем неговия отговор на новогръцки, бихме казали: „Не се безпокой! Идвам! Идвам веднага!“. И тук следва да се удивим за трети път… Първият път удивлението ни се поражда от факта, че стотникът, който има власт и положение в обществото, решава да се приближи и да помоли Христос. Второто удивление идва от това, че той моли за слугата си. Той двукратно се самопонизява, а сега… ще слезе още по-надолу…
А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми…
„Не съм достоен да дойдеш вкъщи!“, казва той на Христос. Вижте какъв светец ни се разкрива, вмето да каже: „Естествено! Нали съм стотник – каня те вкъщи и за Тебе ще е чест да дойдеш в дома ми!“.
…но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.
Това е разтърсващ момент: от една страна фарисеите и книжниците оплюват Христос и Му се присмиват, преследват Го и Го разпъват, а от друга – стотникът, който знае, че „всички правят каквото той каже“ казва: „Ти си Господ на небето и земята!“. Такива неща не се казват, ако човек не е в изключително състояние на духа. Това не е лицемерие, не е лъжа. Не можеш да изречеш подобно нещо, ако не го вярваш. Ако го кажеш, без да вярваш, това се вижда. Невярващият човек си проличава, както и този, на когото му е трудно да вярва. Също така, и двоедушният. Има двоедушни хора, които казват „Да!“ и „Не!“ едновременно. Онези, които казват „Да!“, искат да повярват, но не могат. Те имат добро разположение на духа, но най-вероятно до този момент не са намерили подкрепа за вярата си. Виждаме това при случая от Евангелието с друг стотник , който казал: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми.“. „Вярвам, искам да повярвам, не мога обаче… „Вярвам малко. Помогни ми да повярвам!“. Това е сърцераздирателен трагичен вик на човека в неговата истина и свобода. Искам да повярвам, но не мога. И тук Бог винаги върши чудеса. Това е състояние, в което има благословение. Когато отидох за първи път при стареца Порфирий, бяхме цяла група студенти, на която той каза:
– Днес китарата е уморена, артистът не може да свири. Болен съм, деца, не мога да ви видя.
И тогава аз извиках:
– Жалко! – на глас.
Тогава той се обърна и ми каза:
– А-а-а, искаш да повярваш, а не можеш? Ела утре, сам!
И разбира се, това утре беше страховито. Направи ми обаче впечатление, че той не ме отхвърли… Следователно това състояние не е лошо и е добре човек да казва: „Искам да повярвам, но не мога. Помогни ми!“. След това обаче той трябва да бъде готов да прояви послушание, да бъде готов да тръгне по определен път, а не да остане такъв, какъвто е бил досега. Защото Бог ще му се открива, а откровението на Бога е нещо извън всякаква земна мярка, то е шок. Страшен шок… сякаш имаш баща, за когото довчера не си знаел, не си познавал, но той е съвсем истински, като този, с когото си живял цял живот, и се оказва някой велик човек. И все още не можеш да дойдеш на себе си, питайки се: „Какво става тук? Кой съм аз?“.
Когато това се случи, човек не може да остане такъв, какъвто е бил дотогава, животът му изначално се променя. Но понеже не сме готови за тази промяна, пътят ни към това откровение е постепенен. Разбира се, ако се забавя твърде много, напредъкът по този път губи своята динамика. Затова старецът Паисий казваше, че можем да видим хора, които от години са в Църквата, но вътре в себе си все още не могат да разберат в дълбочина съществени духовни истини и дори не изпитват радост от това, че са в Църквата.
Вчера на гости ми беше един американски свещеник, бивш англикан, който преди няколко години се обърна към Православието с цялата си енория. Той напусна длъжността, което заемаше в университета, впрочем го уволниха; остави и много висока заплата. И, представете си, всички от неговата малка енория станаха православни. Докато беше у дома (в Гърция е, защото е духовен наставник на няколко студенти в Солун), той ми каза: „Намерихме, отче, скъпоценния бисер!“. Той визираше Църквата, това бяха първите му думи. Тези хора са оставили всичко зад себе си, за да вземат този бисер в ръце. Нямат старец до тях, който да се моли и когото да питат: „Геронда, искам онзи апартамент, да го взема ли?“; „Геронда, искам да заема онази длъжност, да я заема ли?“… Вместо това там има млади хора, които губят мястото си в университета, губят работата и кариерата си, за да станат православни. Познавам един човек, който в момента учи магистратура в Русия. Той беше изгонен от университета, защото стана православен, а факултетът бе протестантски. Семейството му също го изгони. Преди няколко дни ми се обади от Русия и ми каза: „Сестра ми се омъжва и не ме канят на сватбата! Не ми пречи обаче, аз се чувствам превъзходно!“.
И така, след като американският отец ми каза, че са намерили бисера и са оставили всичко, аз го попитах:
– В началото как живеехте?
– Е, не останахме без хляб! И вода имахме. Но усетихме пустинята, минахме точно през пустинята.
Както пустинните отци…
Вчера заедно с моя американски гост отидохме да се поклоним на гроба на стареца Паисий в Суроти. Заведох го, той коленичи там и не искаше да отлепи. Говореше ли, говореше на стареца. Знаеше за него от книгите. „Вие го имате тук, близо до вас, колко велико нещо!“, казваше той. Разбира се, и аз му разказах истории от дългогодишния си опит при срещите ми със стареца. Станахме, след това влязохме вътре и внезапно при нас дойде една монахиня, която му донесе книга на стареца Паисий на английски. Той стана, просълзи се, започна да се прекръства и да целува книгата. След което ми каза:
– Старецът е свят! Помолих го за нещо за спомен и той ми го даде!
Онзи ден пък един мой 23-годишен студент ми разказа нещо, което звучи невероятно, но е истина. Той е едно благословено дете… днес още има благословени млади хора и те са кандидати за свещеници и монаси. Момчето отишло на гроба на стареца Паисий не за да поиска от него да му подскаже за коя ще се ожени, с каква работа ще се занимава или колко пари ще изкарва, а за да му каже:
– Геронда, вземи ме близо до тебе! Кажи ми за твоя път! Направи така, че да вървя по твоите стъпки! Само това искам!
И в онзи час станало нещо невъобразимо. „Мястото се изпълни с благоухание, отче, със силно благоухание, което излизаше от гроба“, обясняваше ми той. „И не само това, но започнах да разбирам всичко. Чувствах дърветата, растенията, как се чувстват насекомите, гледах с очите на душата си, разбирах творението“. В онзи миг той почувствал нетварната светлина и не само това, той ми каза още:
– На мястото бях с един мой приятел и в същия момент знаех какво искаше той, знаех какво искаше в себе си.
Аз го попитах:
– Колко време продължи това?
– Не продължи дълго, около половин час. След това се ужасих и това усещане изчезна.
– Благословен си! Това е било дар от Светия Дух!
...Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра.
Твърде рядко можем да срещнем места в Евангелието, в които да се казва, че Христос се е учудил. Защо? Защото в тези редки случаи е намерил нещо сходно със Себе Си. Толкова голяма вяра. Казахме, че вярата е откриване между Бога и човека.
И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина…
Това са тези, които не принадлежат на Израил, на избрания народ, които не са получили обещания, които не са видели чудеса и знамения, които не са възкресявали мъртви, не са изцелявали, но ще седнат заедно с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство. И се казва, че не просто последните ще влязат (както онзи израз „Последният да влезе и да затвори вратата“), но те ще бъдат между първите, между Авраам, Исаак и Яков, тоест говорим за значими личности, които не принадлежат на Израил, не принадлежат дори към нас – сега ние сме нов Израил, да не кажа, че понякога не принадлежат и към Православната църква… да не го кажа, защото се срамувам. Но, вярвайте ми, виждал съм католици и протестанти, които имат такава чистота на сърцето, такова посвещение, че с всичко това, което ние имаме, би трябвало да сме порфириевци и паисиевци, ако правехме същото. Хора, които нямат нито сигурност във вярата, като нас, нито благодатта на Тайнствата, нито голямата утеха… но въпреки всичко това, което имат, и това, което им е дадено, го използват в такава степен и напредват толкова много, че понякога, казвам ви искрено, аз съм си взимал уроци от такива хора. Може би съм ви разказвал как веднъж катастрофирах в Англия, ударих колата на един англичанин и когато шофьорът с блъснатия автомобил дойде при мен, му казах:
– Простете ми!
А той ми отвърна:
– Всички имаме нужда от опрощение! Алилуя!
Казах си: „Каква е тази работа?! Аз му съсипах колата, а той: „Алилуя!“. Представете си в такъв момент да кажеш на гърка: „Прости ми!“, а той да ти отвърне: „Всички имаме нужда от опрощение, брате мой!“… И не стига това, а когато отидох у тях да му дам останалите данни, той ме чакаше с букет цветя. Попитах го:
– Какъв сте Вие? Свещеник, епископ?!…
– Не, един обикновен християнин, който чете Писанието.
„Боже мой – казах си, – ако те са обикновени християни, ние какво би трябвало да правим?„ Онзи ден разговарях с друг мой студент, който ме питаше защо да не осъждаме западните хора, защо да приемаме католиците с Миропомазание и още много защо-та… „Ти нямаш връзка с реалността – отвърнах му аз – Това ли те интересува? Не те ли интересува дали ти всъщност не си по-зле от тях?“. Бог това ли ще те пита в съдния ден? Какви идеи си имал! Бог няма да пита това. Христос дори и не пита стотника – каква е твоята религия, благословени човече? Той знае много добре, че стотникът не принадлежи към юдейската вяра. Разбира се, накрая този човек щял да стане един чудесен християнин. Христос не му казва: „Добър човек си. Юдеин ли си? Не си! Какво да правим тогава! Хайде, върви си по пътя…“. Знаем, че когато турците отивали при св. Арсений Кападокийски, за да го молят да ги излекува, той не им отвръщал: „Нали си турчин? Тогава се махай!“.
Когато другите видят участието на Божията благодат в живота ти, след това и те ще се променят. Ако действително нямаш нещо повече от тях и само измъчваш тези хора със законнически критерии, няма никаква полза…
* * *
И така, нека обобщим: стотникът многократно се смирява и самопонизява. Първото самопонизяване се проявява в това, че той, пълководецът от римската войска, се обръща към Христос, към един „незначителен“ Пророк. Второ, той моли не за себе си, а за слугата си. Трето, когато Христос отвръща на молбата му с думите: „Идвам веднага!“, той заявява, че не е достоен Господ да влезе в дома му, като Му казва: „Но само кажи дума!“. Това е четвъртият път, в който виждаме как стотникът се смирява в силната си вяра – една дума за него е достатъчна. Той не иска да види нещо потресаващо, разтърсващо и страховито, достатъчна е една дума… оттук, Господи, откъдето си застанал.
…там ще бъде плач и скърцане със зъби.
Горко ни! Там ще бъде плач и скърцане със зъби. Страховити думи са това. Външната тъмнина не е някакво състояние, което Бог създава. Бог не наказва, нито измъчва. Адът е това, което ние самите създаваме. Бог се жертва, но Той не може да накърни свободата ни. Да гледаш Бога, но да нямаш общение с Него – това е адът. Представете си някой, който претърпява инцидент, парализира се напълно, престава да говори и да чува, да се движи и да докосва, но знае, че живее. Това е картината на ада. Това е адът, само не някой друг, а сам си причинявам тази вреда. Гледам този превъзходен живот в царството Божие, което е хиляди, милиони пъти по-велико от това, което виждаме, но нямам възможност да съучаствам в този живот – да се движа, да докосвам… това е адът. Затова и адът е тъмнина, както се казва, и там има скърцане със зъби. Защо човек скърца със зъби? От ярост, от агония, от голям страх, от обезумялост, от ужас. Това обаче е ужасът, който аз сам съм си създал. Бог не създава ада, а човекът, който е богообразен в своята свобода. И следователно мога да осъдя себе си на вечен ад. Бог не иска това, аз го правя. Това е учението на отците. Не го казвам аз, а св. Йоан Дамаскин, великият, бащата на догматиката: „Адът е неучастието в Бога“. Бог те кани, възкресява те, дава ти вечно битие, а ти стоиш пред Него глух, сляп, парализиран и безчувствен.
В ада се обвиняваме взаимно. В рая всеки взема отговорността върху себе си. Знаете ли онази история за жената и стръка лук*? Един отец на Църквата видял страховито видение – една жена, която наскоро била умряла, на дъното на някаква бездна. През целия си живот тя била извършила само една добрина – дала глава лук на някаква бедна жена. Ангел й подал стръка лук, за да се хване за него и така да я изкара навън. Тя се хванала за лука, опитвайки се да се изтегли нагоре, но когато и други грешници се хванали за нейните ръце и крака, тя ги ритала, за да паднат долу. Тогава стръкът лук се скъсал и тя пропаднала обратно в бездната. Ако тя не беше ритала другите, стръкът лук нямаше да се скъса. С една глава лук щяла да изкара половината грешници вън от ада – страховита история! Адът обаче е именно да отритваш другия…
И така, Евангелието ни казва, че „ще дойдат и други“… Тези, за които казваме: „Аааа, нещастници, еретици!“. Знам ли, всички тези „противни“ хора ще дойдат, вероятно и други, „по-лоши“ от тях. Ще видим и някои будисти, и някои мюсюлмани да влизат вътре. Какво, съмнявате ли се в това? Изобщо не се съмнявайте! Веднъж попитахме стареца Паисий:
– Какво ще стане с мюсюлманите, с индусите?
– А, не се безпокойте, ще ги спаси Бог. Той разбира как(ви) биха били те и като православни.
Разбирате ли? Бог не е неправеден. Той няма да каже:
– Ти къде си се родил? В Бангладеш? Минавай в ада тогава!
– А ти къде си се родил?
– В Солун.
– Ааа, тогава добре!
Бог казва обратното. „В Бангладеш ли си се родил?“ Следователно за това, че пребиваваш в мрака виновни са онези, които са в Солун! Някога помисляли ли сте за това – че виновни сме именно ние, които сме толкова подсигурени и всъщност не чувстваме никаква отговорност за другия. Тъкмо напротив, осъждаме с най-голяма лекота… всички други, без себе си, естествено.
И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час.
Както си повярвал, така да бъде. И каквото вярваме накрая, това става. Ако вярваш, че Бог е любов, ще видиш Бог като любов. Наистина. Ако само изискваш от Бога, тогава никога няма да видиш нищо. Ако стотникът говореше по друг начин и бе казал на Христос:
– Направи това, което аз правя! Аз нареждам на войниците си, Ти можеш ли да нареждаш?
Христос би му отвърнал:
– Не мога. Аз не нареждам.
Христос не се интересува от това да нарежда и да се налага. Бог не третира човека като магаре, което да върви накъдето Той иска. Той иска човека свободен, равен Нему. Това е любовта. Много родители идват при мен и ми обясняват, че трябва да вземат мерки, за да съхранят, да спасят детето си. И започват с нарежданията: „Ще направиш това, първо, второ, трето…“. Детето изпълнява всичко, което нареждат те, и накрая, осакатено, то трябва дори да благодари, че е „спасено“. Някои родители правят това от любов, но и от незнание. Тяхната цел е децата им да станат такива, каквито те искат.
Парадоксално е, че хората не могат да бъдат убедени лесно да прозрат колко велико същество е човекът. Малцина виждат човека такъв, какъвто е. Св. Атанасий Велики казва, че само Един може да поучи човека, само Бог, Който вижда дълбоко в човешкия ум. Или Божиите човеци, които гледат човека в Бога. Защото ни липсва това разбиране, затова и помежду си сме трудни, затова и възникват проблеми помежду ни, затова дърпаме другия да го променим насила… Това е нашата участ, участта на Адам. Не можем да спасим другия. На гръцки спасен означава и цял (казваме, че нещо е цяло и непокътнато). Но ние нямаме вярата да правим това. Любовта е трудна… Ако ти се наложа насила, ще ме обичаш ли? Виждате, че Бог не иска да се наложи над човека. Затова човек трябва свободно да възлюби…
* Историята за жената и стръкчето лук е описана и в романа на Фьодор Достоевски „Братя Карамазови“.
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Константин Константинов
