Откъде толкова много агресия

Често казват, че околният свят става все повече и повече агресивен. Защо? Как да се справяме с нарастващото раздразнение в обществото? Как да се борим със собствения гняв и винаги ли гневът е свързан с греха? На тези и други въпроси отговаря протойерей Алексий Уминский.

– Човек често извършва агресивни действия заради изранената си собствена душа и съдба. Ние не се замисляме, че злобното и агресивно поведение може да е реакция на вътрешна незащитеност. То е резултат от срещата на човека със злото в по-ранен етап от живота му и това зло го е поразило, наранило и го е лишило от надежда. Очевидно e, чe всеки е изпитвал върху себе си нечия агресия и не е останал равнодушен към нея. Винаги сме чувствителни към всичко, което ни засяга лично.

Когато някой е рязък, недружелюбен с нас, когато се оказваме забъркани в някакви житейски конфликти винаги ни се струва, че сме пострадалата страна, че само нас трябва да разберат, утешат, пожалят. И въобще не се замисляме, че ние самите понякога сме сърдити, невнимателни, агресивно настроени против другите. Склонни сме да прощаваме и да оправдаваме себе си, като смятаме за виновни околните, близките, всеки друг, но никога себе си.

– Ако се замислим за корена на думата «възмущение», ще открием «мът». Мътилка. Нещо мътно се повдига от дъното на душите ни, замъглява разсъдъка ни и в това замътнено състояние произнасяме думи, които смятаме за истина, извършваме действия, които ни се струват правилни. Уверени сме, че сме възмутени по същество, справедливо, но състоянието ни в този момент не е съвсем нормално.

Ще ви разкажа един църковен анекдот. Болшевиките пеели своя любим химн: «Кипи нашият разум възмутен», а патриарх Тихон в тази връзка казал, че при тях разумът кипи, а чрез върха на будьоновката изкипява навън.

– Св. Доротей много години живял в манастир и се занимавал със своята душа, опитвал се да намери у себе си семето на злото, за да го изкорени. Веднъж казал, че «кривото правило чертае дори и правата линия крива». «Правило» по-църковнославянски е «линийка». Тоест, ако нашата вътрешна линийка, с която измерваме околния свят е крива, ако нашето морално мерило е криво, то и всичко останало се изкривява. Всеки от нас в някаква степен гледа на света, изхождайки от това страшно изкривяване.

Много често си спомням приказката на Андерсен за злия трол, който счупил страшното огледало. Огледалото се разбило на малки парченца и се впило в сърцето на Кай. Това е много точна метафора, защото парченцата са се впили в сърцето на всеки от нас, защото ние всички сме олицетворение на същия този Кай на тази земя, в сърцето на който е забито малко късче от злото огледало.

– Навярно работата върху себе си е най-трудната и отговорна работа, която извършваме. И само когато се занимаваме с нея се превръщаме от хора в човеци. Да, разбира се, ние се раждаме с всички признаци и предпоставки на човеци, но да си човек не означава само да си способен да се придвижваш на два крака, да си склонен да се учиш, да работиш умствен и физически труд, да умееш да комуникираш. Човек — това е нещо повече. Преди всичко, той е удивително изображение на Бога на земята, защото носи у себе си образа и подобието Божие. Представяте ли си какво означава това?

Това означава, че в човека Господ е отразил себе си като в огледало. Неговата природа, Неговата Божествена сила, Божествена власт, Неговата любов, творчество, безсмъртие, свобода, милосърдие, безкраен разум и всичко, всичко безкрайно – всичко това го има у всеки от нас, но в спящо, начално състояние. И нашата главна задача се състои в това, да развием всичко, което е заложено у нас, да започнем да приличаме на Бог, да станем подобни Нему. Тези хора, които през времето на своя земен живот са преуспели в това, ги наричаме преподобни. Например, преподобният Серафим Саровски, преподобният Сергий Радонежски, преподобният Антоний Киевопечорски и много други.

– На практика никой не може да каже за себе си, че е чист от начало до край, че е светъл, изпълнен с милосърдие и любов, че е съвършен и никога не е съгрешавал. Ако случайно срещнем човек, който твърди, че е именно такъв, със сигурност ще се усъмним в неговото психическо състояние.

Апостол Павел в едно от своите послания пише удивителни неща. Той е светец, чудотворец, велик проповедник, който ни е оставил послания, пълни с мъдрост и любов, а изведнъж говори за себе си: «О, беднякът аз, носещ това смъртно тяло. Колкото и да искам да направя добро, не успявам. А което не искам, се получава от само себе си!». Всеки от нас може да каже същото за себе си и под тези думи може да се подпише цялото човечество.

– За огромно съжаление, все по-силно се страхуваме от срещата със самите себе си. Избягваме да се вглеждаме в душите си, защото знаем, какво ще намерим там. И свикваме да слагаме маски, свикваме да изобразяваме нещо, да изграждаме някакъв образ, който може да ни скрие от истинските нас и от околните, за да не може никой да се досети кои наистина сме ние.

Постепенно човек свиква да играе ролята на някого – на умен, силен, смел, талантлив, остроумен. И той се скапва от старание, но не за да стане такъв, а да изглежда такъв.

Но тук възниква въпросът – а трябва ли умният човек да се прави на умен? Трябва ли красивият да се прави на красив, силният на силен? Категорично не.

– На практика, когато дадена личност проумее, че не е умен, не е силен, не е смел, не е талантлив, може да се случи нещо много парадоксално. Ако се замислим, това е огромна радост за човека, да разбере какъв е наистина и да спре да се заблуждава за своя сметка.

Да, това може да стане непросто, но невероятно ценно откритие. Защото, когато в края на краищата ти разбереш, че нещо ти липсва, но ти е необходимо, ти можеш да започнеш да правиш нещо, за да го имаш. Когато си мислиш и се правиш, че имаш всичко, то ти никога нищо няма да придобиеш.

– Знаете, че Христос казва, че всеки човек може да бъде спасен. Евангелието ни учи, че не съществува такъв грях и няма такова човешко състояние, от което да не може да се излезе, ако човек действително поиска. Св. Йоан Предтеча казва: «Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда».

Ето това е отговорът на вашия въпрос, може ли и най-изгубеният човек да се спаси. Камъкът може да оживее в Божите ръце. От каменното сърце може да излезе чадо Авраамово.

– Разбира се. Човек, който живее в ненавист и агресия по отношение към заобикалящия го свят, живее в ада. Ненавистта, липсата на любов, постоянната обида, постоянните претенции към другите — това е състоянието на ада. И не трябва да се заблуждаваме, че адът е някъде там, в някакъв абстрактен свят или в земното ядро, не, той е твърде близо, той е в самите нас.

Така, както раят може да се намира в човешкото сърце, нали точно Христос е казал: «Царството небесно е във вас», така и адът може да бъде там. Ние сами решаваме къде и как искаме да отидем, с какъв товар искаме да стигнем във вечността.

– Да, без съмнение налице е и колективна отговорност. Човекът и човечеството са взаимно свързани. Какъвто е човекът, такова е и човечеството. Светът е съвкупност, всички сме свързани един с друг.

Господ е сътворил света така, че всички ние да се нуждаем един от друг, да не можем да живеем един без друг. Затова и идеалът на човечеството е семейство, в което всички се стремим да се обединим и в което или да живеем съгласно истината, обичайки се и уважавайки се, или обратното – в ненавист и презрение.

– Всеки човек притежава огромна потребност от любов. Всеки иска да обича и да бъде обичан. Проблемът днес е там, че тази потребност се фалшифицира и подменя. Вместо любов дават бонбонки, вместо радост – някакъв празен фойерверк. Целият живот се изпълва с постоянни подмени, а това предизвиква агресивна реакция – търсене на крайните виновници. Винаги се намират врагове – гастарбайтерите, евреите, либералите, патриотите, Църквата, президентът и т.н.

Когато ме питат, а защо е тази агресия по отношение на Църквата, аз отговарям: «Да ужасна агресия, удивен съм!» А след това започвам да сравнявам и виждам, че тя е също така ужасна и по отношение на другите институции, събития и явления.

Ако се загледате в коментарите в Интернет, ще видите, че практически всяко съобщение предизвиква дивашка агресия. Даже когато става дума за смърт или трагедия, се пишат такива злобни, ругателски, отвратителни коментари, че сам не можеш да повярваш, че е възможно такова нещо.

– Защото всичко е под удар, всичко девалвира. Всички се оказаха излъгани, както се оказаха излъгани и техните надежди и мечти. Днешната агресия е реакцията на излъганите. Защото на всички нас обещаваха, че ще ни построят красив и удобен дом за живеене, който се казва Русия и ни излъгаха. Освен това, е и реакция срещу култа към парите, славата и успеха. Хората изпитват потребност да живеят с нещо повече от това. Много от нас разбраха, че сами по себе си парите не дават нищо, че безкрайното им заработване изсмуква от човека всичко човешко, че безкрайното тичане да придобиеш нещо, да напълниш хладилника, да направиш поредния ремонт е една невероятна илюзия, зад която не стои нищо. Това не насища и нищо не дава, защото го няма главното. Не материалното благополучие прави човека човек.

– Има различни видове гняв. Съществува Божий гняв, чист гняв, подобен на скалпела на хирурга. Той може да действа изцелително, а не унищожително. И подобен гняв може да стане много важно оръжие на истината. Човекът е длъжен да се бори за правда. И злото, лъжата, лицемерието не могат да не предизвикат истински праведен гняв. Но този гняв трябва да бъде чист. Апостолът казва: «Гневейки се, не съгрешавайте!». Разбирате ли? Нека залезът да не срещне вашия гняв. Оказва се, че е възможно да се гневим, без да съгрешаваме.

– А така, че никога да не използваме такъв гняв за достигане на своята собствена правда. Защото когато моята обида, моята правда, моето мнение, моите решения застанат на първо място – всичко се преобръща надолу с главата. И оттук нататък изобщо не можем да говорим за праведен гняв. Той е възможен единствено и само когато аз защитавам другия, обидения, поругания, безсилния, беззащитния. Само когато източник на този гняв е любовта, само тогава имаме право с пълен глас да изричаме твърди и гневни думи.

 Според мен любовта е главният отговор на всички въпроси. Когато човек открива, че някой е способен да го обича такъв, какъвто е, с всички негови несъвършенства, така, както ни обича Бог, с него се случва чудо. Това е много важен момент при срещата със самия себе си и за да можеш да видиш себе си такъв, какъвто си наистина. Да се видиш и да не се уплашиш.

За съжаление в руския език (и в българския, б.пр.) думата «обичам» се употребява и за Родината, и за майката, и за любимата, и за макароните. Твърде много смесени понятия. А по същество, да обичаш, значи да се потрудиш, да допринесеш, да допълниш. Това е чувство, което не е даденост. Възниквайки от малко изворче, любовта или изчезва или се усилва и изпълва всичко около себе си. Любовта е огромен труд, може би най-тежкия в човешкия живот.

– Знаете ли, често ми се иска да попитам тези хора, които без да влагат особени чувства, разбиват семействата си, отиват при друг, после при втори, трети и твърдят: «Не обичам! Разлюбих. Какво да се прави!»: А ти опита ли се да обичаш? Или просто реши, че това ми е приятно, а другото не е?

Свикнали сме да е отнасяме към любовта като към нещо, което ни носи удоволствие: ако изпитвам удоволствие – добре, но ако това е труд, трябва нещо да се прави, да се поема отговорност, то това е лошо и сложно и е по-добре да не го правя. Такава “любов” изчезва пред очите ни.

– Много важно е да разберем, че често това, което ни се струва крушение на всички наши надежди, трагедия, мъка и беда е способно да стане преломен момент. В такъв момент можем да получим шанс да изменим своя живот, възможност нещо да проумеем, приемем и поправим. Ние винаги имаме избор. Намирайки се в отчаяно състояние, можем или да започнем да сипем проклятия върху всичко и всички, но можем и да се спрем, да замълчим, да се замислим, да зададем въпрос: “А, защо, Господи, се случва това? Защо аз, защо на мен, защо точно с мен, какво толкова направих или не направих?”

Човекът, дорасъл да разбирането за света и себе си, ще отговори простичко: «Господи, разбрах, благодаря Ти. Въпреки, че всичко е разрушено, може би именно затова има смисъл да продължа напред».

Да, това не е по силите на всеки, но когато човек е способен на такова мъжество и мъдрост, тогава даже в най-тежките жизнени обстоятелства той няма да бъде победен. | www.pravmir.ru