Поданици или деца на Бога
И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата по закона. Или Бог е Бог само на иудеите, а не и на езичниците? Разбира се, и на езичниците;защото един е Бог, Който ще оправдае обрязаните по вяра и необрязаните чрез вярата.И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона. (Рим. 3:28-31)
Тези думи могат да останат неразбрани, ако не направим някои разяснения. Дали те ни казват, че се отменя Моисеевият закон? Ако да, какво означава, че се отменя и защо се отменя? Нека поставим това като въпрос, който възниква у тези, които пазят закона: „Каква връзка имам с Бога и Той с мене?“. Ако Бог е Някой, Който диктува закони и заповеди, явява се за кратко и си отива, това означава, че връзката ми с Него е връзка между монарх и поданик. Така ли е? Сега ще видим защо законът е недостатъчен. Имаме заповедите, получени на Синай чрез пророците, съществуват нравствените закони – не кради, не прелюбодействай, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си и т.н. Това са заповеди и аз съм техен възприемник. Но аз не ги изпълнявам или изпитвам голяма трудност да ги спазвам. Как обаче спазването им променя връзката ми с Бога? Променя ли се изобщо? Ако просто спазвам заповедите, реално настъпва много малка промяна във връзката ми с Бога. Вярата обаче е друга величина, което идва посредством Въплъщението. Вярата означава връзка, в която вече не сме поданици. С Христовото Въплъщение вече преставаме да бъдем поданици, а ставаме деца на Бога, братя на Христос по благодат. Разликата е огромна. Когато Бог ти доверява Себе Си, когато Бог става Човек, Той приема човешката природа, ражда се от Пресвета Богородица, това ново Същество е едновременно Бог и Човек и установя такава връзка между Бога и човека, каквато съществува между двама верни приятели. Бог е верен на човека. И така човекът също става верен на Бога, тази връзка вече е връзка на любов, тя не се крепи на закона. Нима съпрузите, които се обичат истински, имат нужда от закони или от предбрачни договори? Виждали ли сте някоя влюбена двойка да сключва предбрачен договор? Не. При законническата връзка всеки от съпрузите дава на другия своя списък с правила и ако единият от тях го наруши, край с връзката. Това не се нарича връзка, а е юридическа сделка, съдружие. Вярата установява една по-висша връзка от закона, тя обаче не отменя закона, а напротив – показва неговата цел. Коя именно е целта? Да стигнем до общение с Бога чрез богоуподобяването. Дотогава връзката е наподобявала общуването между родител и малкото му дете. Когато детето е малко, ти му казваш: „Прави това, не прави онова…“. То още не може да разбере реалните причини поради които трябва да прави или да не прави нещо, и ти се принуждаваш да внасяш правила. То още не може да разбере грижата на твоята огромна любов към него. Когато обаче порасне и осъзнае, че родителските правила са израз на грижа от любов, постепенно отпада нуждата от родителското налагане на правила, защото порасналото дете само ще си каже: „Няма да направя това, защото така ще наскърбя майка ми! Иска ми се от сутрин до вечер да съм навън, но майка ми ще се притесни и затова ще се върна навреме!“. Тук не съществува закон. Това вече не е закон, а доверие и любов към другия. В този смисъл законът не се отменя; той е действал в определено време и е етап от историята на човечеството. От даден момент нататък той не е нужен. Не че е бил лош, а е бил недостатъчен. Това иска да каже апостолът – че законническата връзка е недостатъчна.
Неслучайно днес виждаме с каква лекота младите хора отхвърлят Бога, защото ги научихме, бидейки ние самите безумни, че Бог е източникът на поредица от заповеди. „Не прави това, прави онова!“. Веднъж една млада жена ми каза: „Не искам да ходя на църква, защото не знам дали ще ме оставят да се гримирам!“. Гримирай се! Но не там е средоточието на връзката с Бога. Виновни сме ние, които наложихме такъв тип възприятия на хората. Виновни сме ние, тези от нас (надявам се аз никога да не съм вдъхновил подобна настройка, казвам го не без малко хвалба), които вдъхновяват такъв тип впечатления, че Бог е някой, който държи лупа в ръка, разследва ни и ни наказва. Бог не е следовател, той е избавление, живот, спасение.
Някога едно от моите деца посещаваше неделно училище, в което преподаваше една млада жена от някакво движение. Веднъж тя захванала удобната тема за греховете. Тогава малката ми дъщеря я попитала какво точно е грехът. И чуйте какъв бил отговорът: „Това, което не би направила, ако Христос стоеше пред теб!“. Казах й повече да не ходи в това училище. Разбирате ли колко негативна картина е това? Христос се представя като някого, който не ме оставя да направя нещо, което ми е приятно. Като Някого, който тиранизира моята свобода. Такъв образ на Христос развива в мен чувство за вина. Тоест, ако виждах Христос пред себе си, нима бих скрил това, което правя? Нямаше ли да поискам да Го прегърна, да Го попитам Кой е и да ми каже аз кой съм?
Разбирате ли колко погрешно е това? Тоест вместо да видиш Бога като утеха, която носи светлина в този болен свят; да съзреш в Христос Онзи, Който опрощава безброй пъти и това е изповедта, в която Той буквално не отдава значение на греха на човека, стига той да Го възлюби. Този велик Утешител, този велик Брат, този велик жертващ се Баща, Който е Баща и Майка, и вечен живот, ние обаче успяваме да представим като жандарм. Дяволът няма по-големи съюзници от такива богослови и духовници, които налагат такава представа за Спасителя. Във връзката си с Бога откривам, че съм недостоен за Божията любов, това обаче означава, че познавам тази любов. Ако не ме оставят да я позная, никога няма да се покая. Ще ви дам един пример от живота: един млад мъж решава да се промени, когато се влюби в някоя много хубава, умна и добра девойка. Тогава започва промяната в него – от желанието да бъде достоен за нея. Така е и с истинското покаяние, тук става дума за любочестието, за което говори старецът Паисий. Човекът не се покайва, ако му хвърлиш голям бой. Покаянието е събитие на любовта. Отивам при изповедника, 30 години изповядвам едни и същи грехове и си тръгвам облекчен… Как става това? Става, благодарение на вярата, от която се ражда покаянието. Говорим за тези неща, за които говорят отците, апостолите, това не са мои думи и нищо от това, което казах, не е мое.
И тъй, запитваме ние, нашият отец Авраам какво е придобил по плът?Ако Авраам се оправда с дела, той има похвала, но не пред Бога. Защото, какво казва Писанието? – „Повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание“. (Рим. 4:1-3)
Нима Авраам е извършил предварително дела и е бил оправдан заради това? Нима Бог го избрал, защото той e направил много дела? Кои са многото дела, които е направил? Той се обърнал към Бога. Това е всичко – той се обърнал към Него. Повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание. С това, че отговорил на Бога и казал: “Следвам Те!“, сякаш изпълнил цялата правда, всичките дела на закона – това, което направили обикновените рибари. Те ловели риба в морето и Христос им казал: „Следвайте Ме!“. Тогава те оставили мрежите и Го последвали. Не си мислете, че ако сега отидете и кажете на някакви рибари: „Елате, последвайте ме!“, те ще ви последват. Онези рибари имали други мисли в ума си, и затова, веднага щом чули Христовия глас, казали: „Да, идваме след Теб!“. Сякаш години наред очаквали да чуят тези думи. Затова вярата е връзка – Бог вярва в мене, доверява ми Себе Си, доверява ми Своята любов, и аз отвръщам на това, така вече не съм поданик, а ставам син по благодат. Бог е Този, Който ми открива изход от трудните ситуации; Той е Този, Който премахва проблемите, които в моите очи изглеждат страшни и безизходни. Много проблеми, казва светият старец Порфирий, просто изчезват, а не се решават. Повечето наши проблеми изчезват, а не се решават, когато доближим Бога. Когато обаче сме далеч от Бога, проблемите се умножават, като в повечето случаи не осъзнаваме, че много от тях всъщност са изкуствени и привидни. Всъщност се оказва, че имаме само един единствен проблем: че сме забравили, че човек не живее само с хляб, а и с нещо друго. И оттук започват другите проблеми. Защото се опитвам да запълня този вакуум, който усещам в себе си, с други „нужди“, които не са ми реално потребни. Хората днес живеят в едно безкрайно непостигане, преумножавайки своите материални нужди, и след това естествено казваме, че сме бедни.
Преди време бях на един семинар в близка нам страна и един университетски преподавател ме попита дали сега, при кризисната ситуация в Гърция, са намалили заплатите на университетските преподаватели. „Да, намалиха ми заплатата. Но какво да правя!“, отговорих. „И колко вземате сега?“, ме попита той. Веднага щом му казах, той ахна, защото в неговата държава дори министър-председателят не взема толкова. Разбирате ли какво имам предвид? Но в собственото си съзнание аз съм беден – не съумявам да се справя, имам заеми, затруднения. Ако той получаваше парите, които аз получавам, би се чувствал най-важният гражданин в своята страна. Изпитваме материални нужди, които не са реални, а са ни наложени отвън; поддаваме се на такова внушение, гледайки другите хора. Спирачка на цялото това безспирно искане може да сложи именно евангелската светлина, за да осъзнаем нашите истински, дълбоки, а не въображаеми нужди.
Ако човек вярва в Бога, съвсем естествено ще постъпва според вярата си, а не по Моисеевия закон. Това са делата на вярата. Истинската вяра, както всяко творческо състояние, се проявява и навън. Когато човек има любов в сърцето си и е щастлив, той върши дела за другите. Влизаш в кафенето и казваш: „Роди ми се прекрасен син! Черпя всички в кафенето!“. Това е дело, което идва от вътрешен прилив на любов. И този прилив е връзката, която имаме с Бога и започваме да искаме да даваме даром на другите. Щастлив си, някой удря колата ти на пътя и ти му казваш: „Няма нищо“, защото в себе си в летиш в облаците.
* * *
Всеки намира пътя на вярата по различен начин. Можеш да отидеш при духовника и да се изповядаш и ето, усещаш как в живота ти нещо започва да се променя. Това е единият от начините. При някой става като изблик на знание или на вдъхновение, при друг – чрез изкушение, защото сме себелюбиви. Или прибягваш до Бога, когато се намираш в затруднение. Хлопаш по една врата, зад която си мислиш, че няма никого, но внезапно Някой ти отваря. Проблемът на нашата епоха е, че живеем с мисълта, че Божият дом е празен. И никой не почуква на вратата. Когато обаче се окажеш в глад и жажда, изтерзан и измъчен, търсещ убежище, си казваш: „Врата е, нека почукам!“. Въпросът е да повярваме, че зад тази врата има Някой. Често когато някой има проблем, чуваме негови приятели да го съветват: „Не се занимавай с вярата, а върви при някой психолог!“. Психологът може да помогне, но на повърхностно ниво и на висока цена. В другия случай обаче хлопаш на вратата на Бога и от лична опитност започваш да разбираш какво е да живееш с Тайнствата, започваш да се молиш и да четеш духовни книги. Оттам нататък Бог те поема и връзката стига толкова далеч колкото искаш, колкото можеш. Когато заживееш в в общение с Бога, не Той ти отнема определени неща от живота, а ти сам започваш да ги отхвърляш. Няма нужда Той да ти казва да не правиш това или онова, а ти сам започваш да искаш да не го правиш.
Бидейки вътрешно раздвоен, човек може да продължи да съгрешава, но все по-ясно вижда колко безумен, неоснователен и ненужен е грехът. Той постепенно започва да разбира, че другото състояние, далеч от греха, е по-добро: с повече светлина, покой, щастие, чудеса, Божие присъствие в живота. Така човек постепенно оставя греха. И тогава дори и всички да му казват за нещо, че е право, той знае вътрешно, че то е криво. Така съвсем естествено напредваме в духовния живот, чувствайки се щастливи, а не лишени от нещо. В духовния живот няма потискане, не потискаме нашите чувства и желания.
Тази опитност във вярата е процес, който се развива постепенно, тя не се научава за една минута. Както не можеш да научиш дадена наука за една минута, а посвещаваш няколко години от живота си. Това е изучаване, което става по екзистенциален път. Бог проявява търпение към всеки от нас и като грижовен Баща ни крепи по този път, докато започнем да осъзнаваме важните истини. Когато ги разберем и те започнат да се проявяват в живота ни, тогава можем да поучим другите; тогава ще можем да убеждаваме и при това да бъдем много убедителни…
Превод: Константин Константинов
