Послушен до смърт

Самото Христово Въплъщение е вече акт на спасение. Като приема нашата разпаднала се човешка природа, Христос я възстановява и, по думите на един християнски химн, „въздига падналия образ“. Но в такъв случай защо е била необходима кръстната смърт? Не е ли било достатъчно Бог да живее на земята, да мисли, чувства и желае като човек, без да трябва и да умира като човек?

В един свят без грехопадение, Въплъщението на Христос наистина би било достатъчно съвършен израз на насочената навън любов на Бога. Но в един паднал и грешен свят тази любов е трябвало да стигне още по-далеч. Заради трагичното присъствие на греха и злото, делото на спасението на човека се оказва с безкрайно висока цена. Необходим е бил жертвен акт на изцеление, на жертва, която само един страдащ и разпнат Бог е можел да предложи.

Беше споменато, че Въплъщението е акт на отъждествяване и споделяне. Бог ни спасява, като се отъждествява с нас и опознава човешкия опит отвътре. Кръстът е най-ясният и безусловен знак, че този акт на споделяне е доведен до последен предел. Въплътилият се Бог навлиза в целия ни опит. Иисус Христос, нашият спътник, участва не само в пълнотата на човешкия живот, но и в пълнотата на човешката смърт. „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (Ис. 53:4) – всички немощи и всички недъзи. „Това, което не възприето, не е излекувано“: но Христос, нашият изцелител, е приел в Себе Си всичко, дори и смъртта.

Смъртта има както физическо, така и духовно измерение, и от двете по-страшното е духовното. Физическата смърт е отделяне на тялото от душата на човека; духовната смърт е отделяне на човешката душа от Бога. Когато казваме, че Христос стана „послушен до смърт“ (Фил. 2:9), не трябва да ограничаваме тези думи само до физическата смърт. Не трябва да си мислим само за физическите страдания, които Христос претъпява в Своите страсти – бичуването, препъването под тежестта на Кръста, гвоздеите, жаждата и горещината, мъчението разпъване на дървото. Истинското значение на страстите трябва да се търси не само тук, а много повече в духовните Му страдания – в Неговото чувството на поражение, изолираност и тотална самота, в болката на любовта, която е била предложена и отхвърлена.

Разбираемо е, че Евангелията говорят сдържано за това вътрешно страдание, но все ни дават поне малко да надникнем в него. Първо, имаме агонията на Христос в Гетсиманската градина, когато Той, завладян от ужас и смут, се моли със страшна болка на Своя Отец: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша“ (Мат. 26:39) и потта Му пада на земята „като кървави капки пот“ (Лк. 22:44). Гетсимания, както твърди митрополит Антоний Киевски, ни дава ключа към цялото учение за Изкуплението Тук Христос е изправен пред избор. Без да е принуден да умира, Той свободно избира да го стори и чрез този акт на доброволна саможертва превръща онова, което щеше да бъде едно случайно насилие, едно съдебно убийство, в изкупителна жертва. Но този акт на свободен избор е невероятно труден. Решавайки да продължи към ареста и разпятието, Иисус преживява, по думите на Уилиам Лоо, „болезнения ужас на изгубената душа… действителността на вечната смърт“. Трябва да приемем с цялата им сила Христовите думи в Гетсимания: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38).

Друго свидетелство ни е дадено при Разпятието, когато Христос извиква на висок глас: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). И отново – тези думи трябва да се приемат с пълната им сила. Това е крайната точка на изоставеност на Христос – Той се чувства изоставен не само от хората, но и от Бога. Ние не можем и да се опитваме да си обясним как е възможно Този, Който е Самият жив Бог, да изгуби усещането за божественото присъствие. В Христовите страдания няма театрална игра, нищо не се случва само за външен показ. Всяка дума от Кръста означава това, което казва. И ако викът „Боже Мой, Боже Мой…“ трябва да означава нещо, то това е, че в този момент Иисус наистина преживява отделянето от Бога. Той не само пролива кръвта Си за нас, но заради нас приема дори и да загуби Бога.

„Той слезе в ада“ (Апостолски символ). Дали това означава само, че Христос слиза при починалите души, за да им проповядва от вечерта на Велики Петък до сутринта на Великден (вж. 1 Пет. 3:19)? Със сигурност това има и по-дълбок смисъл. Адът не е място в пространството, а място в душата. Това е мястото, където Бог не е. (А все пак Бог е навсякъде!). Ако Христос наистина е „слязъл в ада“, това означава, че Той е слязъл в дълбините на Божието „отсъствие“. Той напълно и безрезервно се отъждествява с цялата човешка болка и отчуждение. Той я приема в Себе Си и с това я възприема я изцелява. Няма друг път, по който Христос може да изцели болката, освен като я направи своя собствена.

Това е посланието на Кръста към всеки един от нас. Колкото и далече да трябва да вървя през долината на смъртната сянка, аз никога не съм сам; имам спътник. И този спътник е не само истински човек като мен, но е също и „Бог истинен от Бог истинен“. В момента на най-дълбокото унижение на Христос на Кръста, Той е също токова вечен и жив Бог, колкото е при Своето Преображение в слава на планината Тавор. Когато гледам разпнатия Христос, аз виждам не един страдащ човек, а страдащ Бог.

Смъртта като победа

Смъртта на Христос на Кръста не е поражение, който след това някак си е поправено от Възкресението. Смъртта на Кръста е победа сама по себе си. Победа на какво? Може да има само един отговор: Победа на страдащата любов. „Любовта е силна като смърт… Големи води не могат угаси любовта“ (Песен 8:6-7). Кръстът ни показва любов, която е силна като смъртта, дори по-силна от нея.

Св. ап. ев. Йоан започва разказа си за Тайната вечеря и страданията с тези думи: „Понеже беше възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай“ (Иоан. 13:1). „Докрай“ – на гръцки eis telos, което означава „до последно“, „до краен предел“. И тази дума – телос – се появява и в последния вий на Христос на Кръста: „Свърши се“, tetelestai (Иоан. 19:30). Това трябва да се разбира не като вик на безнадеждно примирение или отчаяние, а като вик на победа: Завърши, свърши се, изпълни се.

Какво се е изпълнило? Отговаряме: Делото на страдащата любов, победата на любовта над омразата. Христос, нашият Бог, възлюби Своите докрай. От любов Той сътвори света, от любов Той се роди на този свят като човек, от любов Той прие в Себе Си разпадналата се човешка природа и я направи Своя собствена. От любов Той се отъждестви с нашата зла участ. От любов Той принесе Себе Си в жертва като избра в Гетсимания да претърпи доброволно страдание: „Душата Си полагам за овците…Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам“ (Иоан. 10:15, 18). Любов, а не външна принуда завежда Христос на смърт. По време на Неговото страдание в градината и по време на Разпятието силите на мрака Го нападат с цялата си мощ, но те не могат да променят състраданието Му в омраза; те не могат да попречат Неговата любов да продължи да бъде, вярна на себе си. Любовта Му е изпитана до последен предел, но не е съкрушена. „Светлината свети в мрака, и мракът я не обзе“ (Иоан. 1:5).

Христос възкресе

Тъй като Христос нашият Бог е истински човек, Той претърпява напълно и истинска човешка смърт на Кръста. Но тъй като Той не е само човек, а е също и истински Бог, тъй като Той е самият живот и извор на живота, тази смърт не е и не би могла да бъде окончателният изход.

Самото Разпятие е победа, но докато на Велики Петък победата е скрита, докато на сутринта на Великден тя е явна. Христос възкръсва от мъртвите и с това ни освобождава от страха и ужаса: победата на Кръста е утвърдена, любовта се проявява открито като по-силна от омразата и животът като по-силен от смъртта. Сам Бог умира и възкръсва от мъртвите и поради това повече няма смърт: дори смъртта се изпълва с Бога. Тъй като Христос е възкръснал, ние не трябва повече да се страхуваме от никаква тъмна зла сила в света. Както всяка година прогласяваме на пасхалната утреня с думите на св. Йоан Златоуст:

Тук, както и другаде, Православието е максималистично. Ние повтаряме с ап. Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Как бихме могли да продължим да бъдем християни, ако вярваме, че християнството се основава на илюзия? Така, както не е правилно да считаме Христос само за пророк или учител по благочестие, а не за въплътил се Бог, така не е и достатъчно да се обяснява Възкресението като се казва, че „духът“ на Христос някак си продължил да живее сред учениците Му. Този, който не е „Бог истинен от Бог истинен“ и не е победил смъртта чрез смърт и възкресение от мъртвите, не може да бъде наше спасение и наша надежда. Ние православните вярваме, че е имало истинско възкресение от мъртвите в смисъл, че човешкото тяло на Христос е било възсъединено с Неговата човешка душа и че гробът е бил намерен празен.

„Вие сте свидетели за това“ (Лк. 24:48). Възкръсналият Христос ни изпраща в света да споделим с другите „великата радост“ на Възкресението. О. Александър Шмеман пише:

„От самото начало християнството е било проповед на радостта, на единствената възможна радост на земята… Без проповедта за тази радост християнството е непонятно. Църквата е била тържествуваща именно като радост и тя загубва света, когато загубва радостта, когато престава да бъде неин свидетел. От всички обвинения към християнството най-страшното е това отправено от Ницше, който казва, че християните нямат радост… „Ето, благовестя ви голяма радост“ – така започва Евангелието, а краят му е: „Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост…“ (Лук. 2:10; 24:52). И ние трябва да преоткрием смисъла на тази велика радост“.

Превод: Мила Игнатова