По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола
Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат…
Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съумеем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешаваме… с ума ли? С очите? С ушите?…
Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи… не правя нищо!“ Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, покайваме се… Това ще ни спаси, не добродетелта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя… бях начинаещ… веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза:
– Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Имаме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло.
Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги придобием. Спасили ли са го неговите добродетели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи: „Какъв съм аз, нищо не съм!“ и да се правим на окаяни, за да ни отвръщат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази…“. И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхвалява. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да имаме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло.
Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаянието… Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова добродетели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата.
Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова…“, но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“. И свеждаш глава под епитрахила на свещеника. Какво наистина сме придобили ще разберем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра.
Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означава, че сте се провалили. Никой грях не е по-голям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църквата, отколкото добродетелен извън нея. По-добре Христов „хулиган“, отколкото „добро дете“ на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него.
Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега:
– Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте!
А той му отвърна:
– По-добре заспал в Ноевия ковчег, отколкото буден отвън!
По-добре да те спаси Христос, макар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва постоянно да се покайваме. Защо? Защото съгрешаваме постоянно и не бива да се привързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да умрем?
Още щом отворите очите си сутрин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“ и „Слава Богу!“. И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“ и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва: „… в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми… Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“ и чрез смирението.
Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да продължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщност сме получили по-голяма полза от самата молитва, която сме отправяли, отколкото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира…
Превод: Константин Константинов
Статията много ми хареса, поздравления 🙂
Аз също съм на мнение, че точно покаянието ще ни избави, както се случва със Св. Мария Египетска и много други. Иначе ако човек се стреми само чрез самолишение да се спаси, рискува да изпадне в гордост и лицемерие подобно на фарисеите.
Единствено не харесах споменаването на протестантите заедно с чуждите вероизповедания(ако будизмът изобщо може да се нарече вероизповедание)
„Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите.“
Не ме съдете, просто съм водил много спорове относно католиците и протестантите и смятам, че ако не друго то поне е израз на гордост от наша страна, отлъчвайки тях. За мен като православен християнин е недопустимо да отрека нечие право, той да слави Бога, както ние Го славим.