Притчата за митаря и фарисея

(Лука 18:9-14)

Тази притча ни поставя пред лицето на човешкия и на Божия съд. Фарисеят влиза в храма и застава пред Бога. Уверен е, че има право на това, защото поведението му до всяка подробност съответства на закона, който Сам Бог е дал на Своя народ, – като не говорим за безбройните правила, които стареите народни и фарисеите са създали въз основа на този закон, превръщайки ги в пробен камък за благочестие.

Божията власт му е присъща по рождение, той принадлежи към нея, той отстоява Бога и Бог го защитава. Божието Царство – това е властта на закона и който се подчинява на закона, който го отстоява, е безусловно праведен. Фарисеят е изцяло във властта на формалното старозаветно понятие за нещата, при което изпълняването на закона може да направи човека праведен. Но законът не може едно нещо: не може да даде вечен живот. Защото Живот вечен е да познаваш Единия Истинен Бог и пратения от Него Иисус Христос (вж. Йоан 17:3), да Го знаеш не с външно знание, каквото е знанието на фарисея – като всевластен Законодател, – а със знание на близки лични отношения, на общ живот (вие сте в Мене, и Аз във вас – Йоан 14:20).

Фарисеят знае всичко за това как да постъпва, но не знае какъв трябва да бъде. През целия си праведен живот той нито веднъж не се е сблъсквал с едно нещо: никога не е разбрал, че между Бога и него би могло да има отношения на взаимна любов. Той никога не я е търсил, нито веднъж не е срещнал Бога на Исайя, Който е толкова свят, че пред Него цялата наша праведност е като нечиста дреха

Той е уверен, че между Твореца и Неговото творение съществуват неизменни, веднъж завинаги установени застинали отношения

Той не вижда в Свещеното Писание историята на любовта на Бога към света, който Бог е сътворил и така Го е възлюбил, че е отдал Своя Единороден Син заради неговото спасение. Фарисеят живее в рамките на Завета, разбиран като сделка, извън всякакви лични отношения. Той вижда в Бога Закон, а не Личност. Той не вижда основания да осъди себе си; той е праведен, хладен, мъртъв.

Дали няма да разпознаем себе си в този образ, и не само себе си, а цели групи хора? По този повод прекрасно е казано в следните стихове:

Само ние сме избраници Господни,
остатъкът проклет навеки,
му стига място в преизподнята,
тълпата му не ни е нужна в рая.

А митарят знае, че е неправеден, за което свидетелства и Божият закон, и човешкото осъждане. Той нарушава Божия закон и го използва за своите интереси. С лъжа или нахалство, според обстоятелствата, той престъпва човешките закони и ги обръща в своя полза, затова хората го ненавиждат и презират. И ето, идвайки в храма, той не се осмелява да пристъпи прага, защото храмът – това е място на Присъствието, а той няма право да влезе в Божието Присъствие. Бои се от тази среща. Спира се и вижда пред себе си свещеното пространство, сякаш открояващо неизмеримото величие на Бога и безкрайното разстояние между него и светостта. Храмът е велик, както и самото Божие Присъствие; той изпада в трепет, изпълнен с трагизъм и самоосъждане, предизвикани от срещата очи в очи между греха и светостта. И тогава, предизвикана от безпощадния жесток опит на човешкия живот, от него се изтръгва неизмеримо дълбока и искрена молитва: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Какво е неговото знание за живота? Митарят знае, че законът, прилаган в пълна сила, поражда страдание, че при неограничената власт на закона няма място за милосърдие, от този закон той се е възползвал и е злоупотребявал, за да излови длъжниците си, за да притисне жертвата в ъгъла; съумявал е да надхитри и да остане прав пред закона, пращайки в затвора разорилите се длъжници. Винаги е разчитал на защитата на този закон, при все че безжалостно и немилосърдно е трупал незаслужено богатство.

А същевременно житейският му опит го е научил и на още нещо, което няма логично обяснение и е в разрез със собствените му представи. Той знае, че и в личния му живот, и в живота на подобните нему безсърдечни и жестоки събирачи на налози, е имало моменти, когато, прилагайки цялата сила на закона, той се е сблъсквал с мъката и ужаса, които е стоварвал върху нещастно семейство, с терзанията на майката, сълзите на детето; и в този момент, когато всичко е в негова власт, той, слисвайки сътрудниците си и противно на безжалостната им логика, въпреки закона и обичайното си поведение, изведнъж се е спирал и поглеждайки с жалостива или даже с мека усмивка, е казвал: „Хайде, оставете ги“.

Митарят знае, че неведнъж е бил спасяван от разорение и гибел, от затвор и безчестие благодарение на нелеп и безотговорен порив на другарството, на великодушието или съжалението; и тези постъпки са слагали преграда пред страшния „закон на джунглата“ на неговия свят… Нещо в него ще да е прехвърлило границата на суровата непреклонност; в света на злото единственото, на което можеш да се надяваш, това са подобни пориви на състрадание или солидарност.

И ето, митарят стои на прага на храма, в който не може да влезе, защото там цари Законът и господства справедливостта, защото всеки камък вика, зове за неговото осъждане. Той стои на прага и моли за милост. Той не проси справедливост. Би било потъпкване на справедливостта. Великият подвижник от Седми век св. Исаак Сириец пише: “Никога не наричай Бога справедлив. Ако Той би бил справедлив, ти отдавна да си в ада. Надявай се само на Неговата несправедливост, която е пълна с милосърдие, любов и прошка.”
Ето положението на митаря и ето какво е разбрал той за живота.

На много неща можем да се научим от него.

Защо ли и ние не застанем като него на прага, смирено и търпеливо, със смътно или с ясно съзнание за своята греховност? Можем ли да претендираме за правото да срещнем Бога лице в Лице? Можем ли, такива каквито сме, да разчитаме на място в Неговото Царство? Ако Той реши да се яви пред нас, както се е явил във Въплъщението, в дните на Неговия живот по плът, и в протежение на човешката история като наш Спасител и Изкупител, – ще трябва да припаднем пред нозете Му в изумление и благодарение! А дотогава нека стоим пред дверите и да зовем и молим: „Ако Ти, Господи, би забелязвал беззаконията ни, кой би устоял? Господи, приеми ме в Своята власт на милостта, а не на справедливостта и възмездието“.
Но на нас не ни харесва проявата на милост, ние се обръщаме към закона и ставаме фарисеи – не с това, че подражаваме на неговата сурова и скъпо струваща му вярност към закона, а с това, че споделяме неговия начин на мислене, в който липсва надеждата и любовта. Фарисеят все пак е бил праведен според понятията на закона; ние не можем да се похвалим даже и с това, обаче си представяме, че сме достойни да застанем пред Бога. Ако само бихме се спрели до прага и смирено и плахо бихме почукали, очаквайки отговор с покана да влезем, с изумление щяхме да дочуем, че от другата страна Някой също почуква: Ето, стоя пред вратата и хлопам… (Откр. 3:20) – казва Господ. И щяхме да видим, че от Неговата страна вратата не е заключена; тя е заключена от нашата страна, нашите сърца са запечатани; нашето сърце е тесногръдо, ние се страхуваме да дръзнем, да се осмелим да отхвърлим закона и да встъпим във владението на любовта, където всичко е тъй крехко, нежно и непобедимо като самата любов, като самия живот.

Бог не престава да чука на вратата с надежда, настойчиво и търпеливо; Той зове през хората, през обстоятелствата, през тихия, слабия глас на нашата съвест

Както нищият похлопва на вратата на богаташа, понеже, избирайки нищетата, Той очаква нашата любов и милост да Му открие дълбините на човешкото сърце. За да може Той да влезе и да вечеря с нас, ние трябва да изхвърлим от телата си нашите каменни сърца и да ги заменим със сърца от плът (Йезекиил 11:19). В замяна Той ни предлага прошка и свобода. Бог Сам търси срещата с нас. В опита на християнството тази тема за срещата е централна; тя лежи в основата на цялата история на спасението. Тя е в сърцевината на новозаветното благовестие.

В Стария Завет да видиш Бога е означавало да умреш; в Новия Завет срещата с Бога означава живот. Съвременният християнски свят все по-ясно осъзнава, че цялото Евангелие може да се възприема чрез мисълта, опита, чрез живота като непрестанно възобновяваща се среща, в която се съдържа спасението. Дълго преди събитията от Новия Завет първото Божие творческо действие – това е вече срещата, срещата, която Бог е възжелал и извикал в реалността. Целият тварен свят произлиза от небитието и с чувство на първозданно удивление открива и Твореца, Живия Бог, Подателя на живота, и всяко друго Негово създание, дело на Неговите ръце. Каква дивност! Какво чудо! Каква радост!.. Така започва процесът на „ставането“, който някога ще ни приведе към онзи преизобилен живот, който апостол Павел описва, казвайки: Бог ще бъде всичко във всичко, когато, по думите на апостол Петър, човекът стане причастник на Божието естество, когато ще получи участие в Божествената природа.

Това е първата среща, първата крачка по пътя, който ще ни отведе към окончателната среща, не просто срещата лице в Лице, а към приобщеност, към общността на живота – към съвършеното и чудесно единение, което е и нашата пълнота. А когато човекът се е отвърнал от своя Творец, когато се е озовал сам и сиротен в света и сам е предал Бога, изменяйки Му, и се е отказал от своето призвание – въпреки всичко това, онази тайнствена среща продължава, но вече по друг начин: Бог изпраща своите пророци, светци, вестители и съдии, за да напомня за пътя, който да ни върне обратно към Него и към самите себе си. А когато вече всичко е приготвено, предстои най-главната среща, срещата par excellence, среща в пълния смисъл на думата, – най-великата Среща във Въплъщението, когато Син Божий става Син Човешки, Словото става плът, пълнотата на Божеството се разкрива чрез самата материя. Всеобемаща, космическа среща, в която потенциално намират пълнота и човешката история, и целият космос. Бог става човек, обитава сред нас. Можело е да Го виждат, да Го възприемат с чувствата си, да Го докосват. Сторил е изцеления. Думите, които ние днес четем и повтаряме, са били произнесени от Него и са давали живот на хората – нов живот, вечен живот. И хората около Него – мъже, жени, деца – се срещали другояче едни с други; това е била среща, каквато никога по-рано не са изпитвали, за каквато даже не са мечтали. И по-рано са се виждали, но в присъствието на Живия Бог те провиждали едни в други нещо, което преди не са виждали. Тази среща, която е и спасение, и съд продължава от век на век.

Както в самото начало, ние се намираме в Присъствието на нашия Бог. Както във времето на Иисус Христос ние стоим лице в Лице с Бога, Който е благоволил да стане Човек; както и преди, ден след ден хората, узнаващи в Иисуса от Назарет Сина Божий и чрез Него виждащи Отца, се срещат едни с други по съвършено нов начин. Тази среща продължава през цялото време, но нашето съзнание е толкова помрачено, затъмнено, че ние отминаваме мимоходом нейното значение, нейните безкрайни възможности, но мимоходом и край онова, което тя изисква от нас.

Същинската среща се случва крайно рядко. Човешките пътища се пресичат, хората се сблъскват едни с други – колко много хора минават край нас през само един ден, без изобщо да ни забележат! Повечето от тях гледаме с невиждащи очи, без да им отделим ни един поглед, ни една дума, ни усмивка! А всеки от тези хора е Присъствие, образ на Живия Бог; може би Бог да ни ги е пратил с някаква вест, или обратно – чрез нас те би трябвало да получат вест от Бога, – слово, жест, поглед на признание или съчувствие и разбиране. Да се срещнеш с човек на улицата, или в живота по волята на случайността – това още не е среща. Ние трябва да се научим да гледаме и да виждаме – внимателно, вдълбочено, взирайки се в чертите на лицето, в изражението му, в съдържанието на това изражение, в излъчването на очите, на погледа. Всеки от нас трябва да се научи издълбоко да вижда другия, търпеливо да се вглежда, за да разбере кой стои пред него. Това се отнася и за цели човешки групи – обществени, политически, етнически, национални.

Ние всички принадлежим към човешки общества, които векове са живели в разделение или вражда. Понякога цели столетия сме се отвръщали, не желаейки да се погледнем едни други в очите, разминавали сме се все по-отчуждено. После сме се спирали и оглеждали, та накрая да съзрем онзи, който е бил наш събрат, а ни е станал чужденец, даже враг. Но сме били още твърде далечни и отстранени и не сме могли да разгледаме лицето му, да не говорим за Божия образ в него.

Ето така фарисеят е гледал на митаря. Така гледат едни на други цели нации, класи, църкви, отделни хора

Трябва да се впуснем в истинско и дълго поклонническо пътешествие. Вече сме достатъчно близки, за да се погледнем едни други в очите, да проникнем в глъбините на живото сърце, да разберем душата, да оценим постъпките, за да постигнем отново придобито знание, задълбочени и извисени изводи за помислите, намеренията и стремленията на другия човек, който не по-малко от нас е искал да разбере и изпълни Божията воля. Всичко това изисква огромна добра воля. Да виждаш в другия отблъскващото, отчуждаващото е лесно, също тъй лесно, както да виждаш само привлекателните черти в този, който споделя нашите възгледи.

Но много трудно е да бъдем справедливи. Свикнали сме да мислим за справедливостта с понятията на наградата или въздаянието – всекиму според заслугите; но справедливостта отива по-далеч и изисква от нас много повече.

Справедливостта започва в онзи момент, когато видя между себе си и ближния (отделната личност или колектив) различие, понякога непреодолимо, и призная пълното му право да бъде такъв, и да приема като факт, че той не е длъжен да бъде мое отражение

Той също е създание Божие, както и аз съм, създание не по моя образ, а по образа Божий. Призван е да бъде подобие на Бога, а не на мен. И ако той ми се стори не твърде подобен на Бога, чужд Нему, ако представлява отвратителна карикатура, а не е богообразен, – той няма ли достатъчно основания и мен да види по същия начин? Всички ние сме твърде отвратителни, но и много жалки, затова трябва да се гледаме взаимно с голямо състрадание.

Но утвърждаването на този основополагащ акт на справедливост е свързано с риск и опасност. На първо място физическата опасност. Да приемем този, който ни обича със собственическа обич и да не бъдем вътрешно сломени, е доста трудно. Но да приемем врага, който ни отрича, отблъсква, който би се радвал да ни изтрие от лицето на земята – това вече е много скъпо струващ акт на справедливост. Обаче той трябва да бъде извършен; и може да се направи само в любовта и милосърдието (нека напомня, че думата милосърдие е синонимна с „добросърдечие“ и няма нищо общо с неохотната благотворителност), получили върховен израз след Тайната вечеря, Гетсиманската градина и Христовия кръст. Да признаеш правото на другия човек да бъде самия себе си, а не мое отражение – това е основополагащият акт на справедливост. Само това ни позволява да гледаме на човека без претенция да видим и признаем в него себе си. А признавайки го, и свръх това – в дълбината му да разпознаем образа Божий. Но това е още по-рисковано, отколкото си представяме: подобно признание може да изложи на опасност нашето съществуване или цялост.

Ще дам пример. През време на руската революция млада жена попада в затвора. Зареждат се дни в изолирана килия и нощни разпити. В една от тези нощи тя усеща, че силите ѝ се свършват; в сърцето ѝ се надига ненавист и озлобление. Иска ѝ се да погледне следователя и да хвърли в очите му цялата си ненавист, дори това да ѝ струва живота. Поглежда го мълком; срещу себе си вижда смъртно бледен, изнурен човек, толкова измъчен, колкото и тя, със също такова изражение на отчаяние и страдание. В миг помисля, че всъщност те не са врагове. Да, те седят от противоположните страни на масата, между тях има непреодолимо противостояние, но същевременно те са жертви на една историческа трагедия; водовъртежът на историята ги е засмукал и захвърлил в различни страни; и двамата са несвободни, и двамата се жертви. В този момент тя осъзнава, че онзи е също човек, а не просто длъжностно лице. Не враг, а също тъй нещастен, не по-различен от нея – жертва на трагедията. И се усмихнала, макар през болка… Това е акт на признание, акт на висша справедливост.

Но не е достатъчно само да гледаш, за да видиш, трябва да се научиш и да слушаш, за да чуеш. Колко често в разговор, когато мненията се разминават или се сблъскват, докато събеседникът ни се опитва да ни докаже своите възгледи и ни разкрива сърцето си, допускайки ни понякога до тайниците на душата си, ние вместо да го изслушаме, изваждаме от думите му подходящ откъс и щом той направи пауза, му възразяваме. Това погрешно наричаме диалог: единият говори, другият не чува. После събеседниците сменят ролите си и накрая всеки се е изговорил, но никой не е изслушал другия.

Да слушаш е изкуство, на което човек се учи. Не само да слушаме думите и по тях да съдим;

трябва да слушаме с такава задълбоченост, че зад думите, често неточни, да уловим мигновения проблясък на истината, мисълта, която се стреми да се изрази, правдата на сърцето, което се сили да доведе до съзнанието ни своите съкровища и своята борба

Но уви! Ние сме доволни от думите и на тях отговаряме. Ако бихме се вслушали в интонацията на гласа, бихме открили, че и най-обикновените думи са пълни с тревога; тогава ще ни се наложи да откликнем на тревогата със състрадание, любов, съучастие. Но нали, ще ни струва усилие! – И предпочитаме да изслушаме само думите, без да отреагираме на останалото; оставаме глухи към духа, макар да знаем,че буквата убива, а Духът животвори.

Какво да правим, ако искаме да се научим да виждаме и чуваме? Първото условие вече бе изложено: да признаем и приемем инаквостта на другия; той е различен от мен и това е негово право; аз не съм прав да се възмущавам или да очаквам той да бъде като мен; аз трябва да се доближа достатъчно, за да различа всичко, което трябва да се види, но не толкова, че заради дървото да не се види гората. Ето пример: когато гледаме скулптура, статуя, отдалечаваме се на известно разстояние. То не е еднакво за всички – някои са късогледи, някои далекогледи, трябва да се намери мястото, от което да се види най-добре цялото и всеки по-значителен детайл. Ако сме твърде далеч, ще видим не скулптура, а каменен къс, по-безформен, ако още се отдалечим. И обратно, ако се приближим твърде много, ще изчезнат и детайлите и ще виждаме само фактурата на камъка. И в единия, и в другия случай няма да имаме истинско впечатление от творбата.

По подобен начин трябва да се гледаме едни други – от разстояние, което да ни позволи да се освободим от нелепи егоистични реакции, предубеждения, погрешни съждения, поради емоционално объркване; но и в близост, при която да е осезаемо лично отношение, отговорност, съпричастност. За това се изисква усилие на волята и истинско себеотрицание. Със статуята е лесно. Но не е лесно да се отдалечиш от обичания човек, или пък да се сближиш с неприятния ти. За да преодолееш и страха, и себе си, трябва да се освободиш от своята самосъщност и да престанеш да гледаш на всичко така, сякаш ти си център на вселената. Трябва да виждаме всичко обективно, като факти, които да приемем и да изучаваме, без да се питаме предварително какво може да стори този човек или това събитие на мен лично, на благополучието ми, на безопасността ми, на съществуването ми.

Трябва достатъчно безпристрастност, за да може през външната обвивка и въпреки очевидното да съумеем да проникнем в глъбина, както е умеел това Иисус Христос – да си спомним призоваването на Матей, презрения събирач на данъци. – Колко далеч е този Христов подход от нашата ужасна склонност през ясните или полупрозрачни слоеве светлина да забелязваме двойствения сумрак на човешкото несъвършенство, или тъмата на още непросветления, но толкова богат на възможности вътрешен хаос. Вместо на всекиго да вярваме, на всичко да се надяваме, ние не само съдим по постъпките, отхвърляйки „презумпцията за невиновност“; ние поставяме под въпрос и подбудите, и намеренията на хората.

Трябва безмилостно да се борим с навика да съдим за всичко от нашата дребнава камбанария

Отречи се от себе си – така Иисус Христос определя първата крачка по пътя към Царството. Може да се изразим и по-рязко: когато забележим, че вместо да видим и чуем някого, сме погълнати от себе си, трябва да се върнем към онова „аз“, което като препятствие стои на пътя ни, и гневно да му викнем: „Махни се от мене, сатана, (на еврейски сатана значи съперник, неприятел, враг), ти мислиш не за това, което е Божие! Махни се от пътя ми, омръзна ми!“

Митарят е знаел, че е лош в очите на Бога. И според човешкия съд инстинктивно е привикнал да се отвращава от себе си, защото взирането в собствените ти безобразия не те радва. Фарисеят затова е самодоволен, защото в собствените му очи личността му напълно отговаря на образец за праведност, той счита живота си за съвършено отражение на Божия закон. Затова и откровено се възхищава на това си мнение, на съзерцаването на това съвършено осъществяване на божествената мъдрост. За такъв фарисеят счита себе си.

Благочестиви читателю, не бързай да му се присмееш или справедливо да възнегодуваш! Запитай себе си – ти, добрият християнин, законопослушният гражданин, изпълнителният член на нашето пълно с условности общество – ти много по-различен ли си от него?

За да видиш своето „аз“ като противник, като препятствието, което стои на Божия път – до подобно разбиране се достига с мъжествена и напрегната борба. „Пролей кръв и ще приемеш Дух“, е казал някой от пустинните подвижници. Именно така е постъпил Бог спрямо нас. По своя воля ни е привел в битие, сътворил ни е в цялата лъчезарна невинност и чистота. А когато ние сме предали и Него, и целия тварен свят, когато сме изменили на призванието си, отрекли сме се от Бога и вероломно сме предали творението във властта на княза на този свят – Той е приел новата ситуация, приел ни е такива, каквито сме станали, приел и света в неговото извратено от нас състояние. Станал е Човек, Разпнатия Иисус Христос, отхвърлен от хората, защото е останал верен на Бога; и е понесъл страшната Богооставеност на Кръста, защото е останал верен на човека.

Така Бог е отговорил на предизвикателството на човека; приел ни е в акта на справедливостта, който е безкрайно далеч от нашите понятия за отплата. Той е утвърдил правото ни да бъдем самите себе си, но знаейки колко безумно сме избрали смърт вместо живот, сатаната вместо Него, нашия Бог, решил е да стане Човек сред хората, та ние да получим обожение, за да ни привие, да ни присади към живата лоза, живата маслина (вж. Рим. гл. 2).

Освен това Той умее да слуша.

В Евангелието виждаме как Иисус Христос слуша, как вижда, забелязва и отделя из тълпата човека, който Му е нужен и който е готов да се отзове на Неговия призив

Колко пълно Той се отдава и се потопява в ужаса на Разпятието, в ужаса на нашата смърт. В същото време Той е свободен, самовластен, независимо от бури, изпитания, опасност, риск и тяхната цена; и без страх предявява абсолютното Божие изискване: ние трябва да живеем и да влезем във Вечния Живот.

Така че да не пренебрегваме факта: Христос знае всекиго от нас и ни приема такива, каквито сме, и плаща за нашите дела, за да ни отвори вратата на Вечния Живот. На Тайната вечеря казва на учениците Си: Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Йоан 13:15). – Нима не трябва с това да започнем? Нима не призовава и нас Апостолът: приемайте се един другиго, както и Христос прие вас.

Поглеждайки митаря в Божието присъствие и виждайки собственото си осъждане, фарисеят би могъл да открие в човека, толкова презиран от него, свой брат. Но той минава безучастно покрай срещата с Бога. И как би могъл да стои в благоговение, как би могъл да види другия, да признае в него своя ближен, да види Божия образ в него, когато той не е видял Първообраза – Самия Бог?

Понякога, в момент на откровение, в скръб или в радост ние се виждаме и се разпознаваме един другиго; но ето и ние, като фарисея, преминаваме през прага и способността ни за дълбоко прозрение угасва; и когато срещнем брата или сестрата, които до неотдавна сме познавали, ние отново ги виждаме като непознати, и гасим надеждата. И колко по-различно звучат думите на апостол Павел: че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце (Рим. 9:2). | Pravmir.ru

 

Превод: Венета Дякова

Коментари

коментара

Близки теми: