Първа неделя след Неделя подир Въздвижение

Вече няколко поредни недели Господ ни разкрива в литургийните четива значението на вярата, вложена от Твореца в сърцето на всеки човек. Вярата води до смирение пред Бога като съзидателно начало на живота. Дарбата на вярата не е излишна тежест, не е мъртъв капитал, не е празно суеверие, а служи като двигател на сърцето, мисълта и волята на човека.

Тя е живо зърно, което трябва да се посее в нивата на живота. Нейният първи плод е смирението, а вторият – послушанието на Бога. Но какво означава послушание? То е приемане на Божието слово и подчиняване на човешката воля на него. В такъв случай волята на Христос става воля на човека, превръща се в негова пътеводна звезда и неотменен закон. Светците успяват да постигнат това отъждествяване между божественото и човешкото, за което свидетелства ап. Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Пример за такова приемане на Божието слово и за прилагане в живота на вярата дава днешният евангелски пасаж за изобилния риболов. Преди това Христос проповядва в синагогата на град Назарет, където е живял, върху текст от пророк Исайя: „Дух Господен е върху Мене…” (Лук. 4:18). На тези думи книжниците и фарисеите – слепите водачи на народа, отговарят със злоба и омраза. Те насъскват тълпата, която отвежда Христос до склона на града, за да Го блъсне оттам. Но Той преминава посред побеснелите хора и си отива (ст. 30). Оттук Христос заминава в Капернаум, разположен на брега на китното Генисаретско езеро. Заобикаля го народ, който жадно слуша думите Му. Тогава Учителят влиза в лодката на Петър, който се е върнал към обичайния си занаят – риболова. От тази ладия Спасителят продължава да поучава народа.

Когато завършва, Той не мисли за Себе Си, за горчивината и разочарованието, сполетяли Го в Назарет, за умората от напрегнатия ден, а за Своите бедни ученици, които цяла нощ са хвърляли мрежите без никакъв успех. Иисус забелязва, че докато увещава народа, учениците също Го слушат внимателно. За да поддържа бодростта на духа им, Той заповядва на Петър да отплува към средата на езерото, където е най-дълбоко, и отново да хвърли мрежите. Учениците се споглеждат изненадани. Цяла нощ те са се мъчили да хванат нещо и не са успели, та сега ли? Но все пак Петър се подчинява на нареждането на Христос и хвърля мрежата. Внезапно тя се изпълва с риба и двете лодки се затрупват догоре. Признавайки силата на чудото, ап. Петър с присъщата му пламенност пада на колене пред Христос и потресен възкликва: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек”. Спасителят го успокоява: „Не бой се; отсега ще ловиш човеци” (5:10).

Петър приема в себе си словото Божие, изпълнява го и преживява двойно чудо. Първото чудо е невероятният, потресаващ, надхвърлящ всяка въображение улов на риба, а второто е, че той открива себе си, своята греховност и недостойност и в един миг преживява вътрешно обновление. Петър се докосва до Бога – не на Синай, а насред езерото; не след смъртта, а приживе; не с ужас и потрес, а с вечна радост. Той окончателно захвърля мрежите и тръгва след Христос. Нито заплахите на синедриона, нито затворът и изтезанията, нито смъртта на кръст с главата надолу не намаляват и не разколебяват в него дара на вярата и послушанието на Божията воля.

Човешки погледнато, искането на Христос да бъдат хвърлени мрежите сутринта и то в най-дълбоката вода противоречи на разума. От гледната точка на обрулените галилейски рибари, ловили риба хиляди пъти и натрупали голям опит, подобно нареждане е абсурдно и едва ли не подигравка. Но „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците” (1 Кор. 1:25). Петър не само не отвръща грубо и раздразнено на Христос, но преодолява за миг своя опит, навици и и предубеждения, за да се довери на Онзи, Който стои над и извън еснафския разум. В случая разумното би било неверие и възроптаване срещу Божията сила, а неразумното – надхвърляне на условностите и отваряне за божественото действие. „Разумът е нещо лошо, ако не може да осъзнае собствените си граници”, пише Блез Паскал. Разумът признава само материалното и телесното, за него Бог и спасението са странна и непонятна абстракция, а любовта към враговете и саможертвата – нелогично поведение. Сократ мъдро отбелязва: „Разумът е даден на човека, за да разбере, че може да се живее не само с разум”. Вярата трябва да бъде нашето ръководно начало, което ще ни доведе и до очакваното от нас благополучие, както доказва случаят с чудесния риболов.