Разговорът със самарянката и нашата надежда
В евангелския епизод за срещата на Христос със самарянката впечатляващо е, че Господ говори с един грешен човек. Той не се отвръща от самарянката, не се възмущава от нейния живот, а Го интересуват други неща. Той търси онзи елемент в нейната личност, от който ще започне процесът на нейното преобразяване и спасение. Това означава поврат, преодоляване на осъдителността на морала. Господ надмогва морала не защото е аморален, а защото иска да изцели човека. Важно е да осъзнаем това. Ако ние не надмогваме мярата на моралната осъдителност, това е знак, че не гледаме към Христос, а към нашата справедливост или по-точно към нашето себеоправдание. Независимо дали това засяга нас или другите, дали логиката ни казва да ги осъдим и да не им дадем надежда – всичко това крие едно изкушение, което се таи в убеждението ни, че единствено ние сме причината за собственото си спасение. Когато осъдя грешния, когато осъдя и самия себе си, тъй като съм разочарован от делата си, с това отменям възможностите за изцеление. Това означава, че съм обърнат не към Христос, а към човека, към себе си. Не сме обърнати към Божията благодат, а към нашите дела. Важно е да разберем това, защото, ако не се вдъхновим от Божията благодат и увереността, че Христос е нашето Спасение, и се затворим в един процес на себеоправдание, тогава имаме проблем. Нашите дела не са предпоставка за нашето спасение, а плод на нашето Спасение, което е Христос. Ние имаме да вършим само едно дело – възлагането на нашето спасение и копнеж на Христос, което означава покаяние. Нашият Господ се обръща към грешната жена и започва разговор с нея – нима това не е надмогване на моралния ред, който познаваме с човешката си логика? Именно този морален ред, който имаме в нас, всъщност е неморален. Защото чрез него отхвърляме Христос и се опитваме да оправдаем себе си. Нашето средоточие трябва да бъде не човекът, а Богочовекът. Ако нашето средоточие е човекът, тогава робуваме на мярката, според която поставяме граници на възможностите на човека. Ако средоточието на нашия живот е Богочовекът, тогава се надяваме на Божията благодат, която преодолява границите на човешките възможности, и това значи, че всяка една духовна болест може да бъде изцелена. Разбира се, ако поискаме. Казваме, че Бог е любов, но не участваме в Неговата любов, ако използваме като предлог това, че Бог ни обича и продължаваме да служим на нашата страст.
И така, пред нас е срещата на Господ със самарянката. Ние сме в риск от две неща – от изкушението, което ни води до разпуснат живот, и от изкушението, което ни води до отчаяние. Но тази среща ни разкрива, че нито един човек няма оправдание да се отчайва и, естествено, никой няма оправдание да осъжда другия човек. Ако Сам Господ отива и говори с една жена, която е имала петима мъже и този, с когото е била в настоящия момент, не е бил неин; която е била еретик за онази епоха… ако Сам Господ говори с нея по този любящ начин, тогава имаме ли най-малкото богословски аргумент да осъждаме някого? Имаме ли богословски аргумент да осъждаме самите себе си и да издаваме присъди без надежда? Покаянието ни осъжда на надежда, а изопаченото и демоничното покаяние е безнадеждна присъда над нас.
Иисус й казва: дай Ми да пия. (Йоан 4:7)
Тези думи на пръв поглед изглеждат незначителни, лишени от смисъл, но не са. Нашият грях е егоцентризмът – да смятаме, че ние сме пъпът на Земята, че сме центърът на света и че всички трябва да ни служат и да се занимават с нас. Това себелюбие е коренът на нашия грях, то ни кара да искаме да бъдем обичани, независимо дали ние обичаме някого. Това е една естествена нужда на човека – другите да го обичат, но когато искаме всички да ни слугуват като роби без да ни пука за другия, това е болно състояние. От това се поражда всеки грях. Греховете, с които потъпкваме Божиите заповеди, са симптоми. Нашата основна болест, причината за нашата болест, е именно себелюбието. Искаме да бъдем богове на мястото на Бога и да станем богове без Бога, автономно, с наши сили. Това може и да ни прозвучи като състояние, от което сме далеч, което не ни е присъщо, но ако изследваме по-внимателно себе си, ще видим, че в повечето случаи това правим всеки ден. Автономизираме се от Бога, доверяваме се само на себе си, само нашата воля обичаме и единствено на нея искаме да служим, без да подозираме, че това е нашата присъда. Така пропускаме да открием едно други измерение на живота. Това са две форми на живот – или ще бъдем затворени в собствените си воля и инат (и това ще има своите изражения във всекидневието), които сме обожествили, защото си мислим, че само така можем да имаме радост, или имаме друг поглед към света, който се основата на вярата, че другият е моят живот, че в него мога да срещна моя Бог и чрез него – и моята радост. Тогава наистина той е моят ближен и имам реална връзка с него. Когато вляза в този процес – да пренебрегна своята воля заради другия. За съжаление, за нас връзката означава някой друг да служи на нашата собствена воля. Това поражда конфликти. Едното е егоцентричност, другото е любов.
Същност и център на греха е нашата егоцентричност. Да доминира моето мнение! Господ знае това и при разговора Си със самарянката обръща внимание не на симптома, какъвто е нейният грях, а от корена на греха – нейното себелюбие. Човек губи благородството си, когато не вярва в своята ценност, не се научава как да излезе от собственото си его и така да се жертва с любов. Господ поучава самарянката по този прост начин: „Дай Ми да пия!“. Тоест казва й – занимавай се с другия, занимавай се с Мене, а не със себе си! Направи това дело на любовта, направи това просто усилие на себепринасянето! Дай Ми да пия! Тоест забрави своето аз, своя интерес и принеси себе си! По този начин Той й открива кой е пътят към нейното изцеление. Нашият Господ знае много добре, че най-големият проблем в греха не е грехът сам по себе си, а отчаянието, което грехът носи. Дяволът не се интересува толкова много да ни хвърли в грях, колкото в отчаяние. Кое отчаяние ли? Това, че за нас няма поправяне, че нямаме нещо добро в нас. Това е най-демоничната идея. Успехът на дявола в греха не е грехът сам по себе си, а в този помисъл, който се появява след греха. Господ възстновява чувството за лично достойнство на самарянката. Това чувство ни дава надежда, че винаги можем да направим нещо добро. Св. Йоан Златоуст изрична смели думи: дори Самият Господ да дойде да ти каже: „Няма спасение за тебе!“ не Му вярвайте! Защо? Защото Бог променя решенията Си. И дава пример с ниневийците, за които, след тяхното покаяние, Бог променил решението Си. Този, който ни казва, че няма надежда за нас, че няма надежда за промяна и че няма нищо добро в нас, не е от Бога, нито такива думи могат да ни окрилят и да ни подтикнат към духовно преобразяване.
Св. Исаак Сириец казва: да не отделяш богатия от бедния, нито достойния от недостойния, а всички хора да бъдат равни за теб в доброто. По този начин ще можеш да привлечеш и недостойните към доброто. И тук, както при думите на св. Йоан Златоуст, виждаме същото послание. Божият Дух говори. Ако искаш да привлечеш някой в доброто, ти не го привличаш чрез порицания, мърморене, ропот, оплаквания, посочване на негативното. Само дяволът изтъква негативното, само мухата отива в нечистотията, а пчелата отива в цветята. Като кои искаме да бъдем – като мухите или като пчелите?!Божият човек е този, който дава надежда и на самия себе си, и на другия. Човек, който гледа негативното, е пленник на духа на отчаянието и това не е от Бога. Божият човек може да вижда болестта, но не остава в нея. Той гледа по-нататък – към положителното в човека и възможностите, които той има. Ние няма да се изцелим, ако ни кажат колко сме криви, а ще се изцелим, ако ни открият какви възможности имаме. По-лесно и по-удобно е да гледаме кривото, но по-трудно е да видим красивото, което човек носи в себе си и именно него да посочваме и да подчертаваме.
Св. Исаак Сириец продължава: Господ участвал в трапези с митари и грешници и не отделял достойните от недостойните, така че по този начин да привлече всички към Неговия страх и чрез телесното те да доближат духовното. Затова по отношение на доброто Той ги гледал като равни. Той гледал техните възможности.
Въпросът е на кого сме причастни – на Христос, или на човешката логика на справедливостта, която мери нещата до милиметър и дели хората на добри и зли? Второто би означавало, че сме черно-бели същества, отброяващи всичко с математическа логика, с човешки мерки. Това е душевно знание, а (бого)знанието, за което говорим, е светлина, която не придобиваме с ума си, а ни се дарява, когато се смирим. Когато сме съкрушени, когато сме страдащи, в този опит от нашия личен живот и любов на Бога в нас се формира етос. Тогава говорим за истинския етичен човек. За етоса на Христос. Това не можем да го придобием като знание, а или го живеем, или не го живеем. Кой го живее? Онзи, който живее в покаяние. Това означава да се съкрушавам в моя копнеж по Бога, да се съкрушавам за изгубения рай, за непознатия рай, за непознатия Бог и за познатия Бог, Който загубих. Това вътрешно съкрушение поражда в мен този етос, една различна чувствителност. Човекът, който няма тази чувствителност, е далеч от Бога, ако ще да се изповядва, да се причастява, да слуша беседи…
Господ казва на самарянката: „Дай Ми дай пия“! Тоест направи нещо добро! Той сякаш й казва – можеш да направиш нещо добро, направи нещо, което показва твоята ценност. Вярвам, че ти си ценна. След това Той влиза в диалог с нея, защото, доколкото Някой я почита по такъв начин, казвайки й „Дай Ми да пия!“, Той прави Себе Си задължен към самарянката и й дава възможност за разговор. Вижте какво благородство и разсъдителност! Искам нещо, за да чувствам, че съм длъжен към другия и му давам възможност да говори с мен, да ме попита, да потърси. Това е благородство. Вижте каква нежност и разсъдителност – да накараш другия да се чувства ценен. Да му отдаваш чест, не само да му говориш хубави думи, а на практика да го накараш да почувства, че ти е дал нещо и да чувства, че ти си му длъжен. Колко е хубаво това!… По-смирено е да взимаме дарове, отколкото да отказваме да ги вземем, защото така ни е учила майка ни. По-смирено е да вземаме не защото сме сребролюбиви, което е друга болест, а за да доставим радост на другия.
…да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. (Йоан 4:10)
Живата вода. Това е разликата между Божията благодат и човешките наслади. Човешките наслади са водата, от която колкото и да пием, пак ожадняваме, а Божията благодат е нещо, което не се изчерпва. Господ това имал предвид, че може да даде тази вода, този живот, който не изтлява.
Самарянката Го пита за духовите неща и най-впечатляващото е, че Господ намира начин да я накара да Му задава именно такива въпроси. Тя можеше да пита за нейния личен живот: за това как трябва да живее, дали трябва да се ожени, за кого, с каква работа да се захване и т.н. Тя обаче не пита нищо подобно, а задава въпроси, свързани с духовното. Всички ние, когато се обръщаме към Бога и търсим нещо от Него, какво точно търсим? Човешки неща търсим и никой не може да ги пренебрегне. Но кое е съкровището на сърцето ни? Кое смятаме за наше богатство? Господ отговаря на самарянката, защото Той гледа в сърцето на човека и от резултата се вижда, че в нейното сърце е имало духовен порив, че е искала Бога и нейните грехове се дължали на неведение. Едно е човек да греши от неведение, а друго е съзнателно. Затова, след като получила богопознание, по-късно виждаме самарянката като мъченица – св. Фотиния (Фотина), която честваме. Виждаме силата на Божията благодат. Ето преобразяващата сила на Църквата, както казва св. Йоан Златоуст в Църквата влизаш вълк и излизаш гълъб. Църквата не издава наказания, тя не е съдилище, а лечебница. Св. Йоан Златоуст казва още: не се променя природата на човека, а произволението.
Самарянката имала именно това разположение и копнеж за Истината. Ние много пъти правим обратното: използваме Бога като мощно средство, което да обслужва нашите желания (които повечето пъти са извън Божията воля). Проблем е, когато човек се нагоди към една схема на религиозни обичаи и ред. Това е проблемно и болно духовно състояние и го показва самото сърце на човека, в което няма радост, а чувства умора. Човекът започва да изпитва досада, неудовлетвореност, която изглежда като душевна немощ, но в крайна сметка има духовна основа. Изключително много хора се чувстват толкова изморени; от нищо не са доволни – нито от своята работа, нито от жената или мъжа до себе си, нито от извънбрачните си връзки, от нищо. Това чувство за досада може да се проявява на психическо ниво, но в същото време е и духовен проблем, именно защото пием от водата, от която пак ожадняваме и това ни носи усещане за празнота. Тази неудовлетвореност, която носи душевна умора, е повод човек да започне да търси нещо коренно различно от онова познание, което е получил до този момент в живота си. Различно от всичко, научено дотук. От друга страна, трябва да се доверяваме на Божия промисъл, който устройва нещата в нашия живот така, че може да не се събудим сега, а след 10 или 20 години. Бог проявява търпение. Да дойде подходящият момент. Макар да е дръзко това, което ще кажа, един голям грях може да е по-изцелителен от малките грехове, към които се нагаждаме вътрешно, приспиваме нашата съвест и в нашата молитва липсва живецът. Това, което човек трябва да прави, за да премине към духовните неща, е да започне от телесните. Да започне да полага усилия – да се моли, да върши телесни подвизи, които смиряват духа. Както някой, който чувства тежест в тялото си, когато усеща, че нещо не е наред, той трябва да направи нещо, да се мобилизира, да положи физически усилия, за да влезе в определен ритъм. Телесният труд, аскезата, което е молитвата, постът, четенето, поклоните, службите, принасянето на любов към другите, дори и първоначално да не го чувстваме вътрешно, е добро начало, за да започне човекът да се активира и тогава Божията благодат започва да отваря други хоризонти. Ние обаче трябва да дадем това право на Божията благодат, защото тя не може да дойде произволно. Нужно е да дадем предпоставките на Божията благодат да работи в нас и тогава тя ще ни разкрие други равнища, други изходи. Ние обаче се плашим от усилията. Комфортът е голям проблем, той носи духовно забвение, уморява духа, разглезва го, и човек губи не интелектуалната, а духовната си острота.
Ако някой иска християнство без аскеза, прави грешка. Ако иска едно християнство на комфорта, прави грешка. Но ако реално обичам другия и се трудя да изляза от егото си, да пренебрегна волята си, това не е лицемерие. Може да имам вътрешното усещане, че искам нещо, но все още не го живея, не го вкусвам, но поне правя нещо в тази посока, тъй като в противен случай животът ми би бил безсмислен. Най-глупавото е някой да чувства, че животът му е безсмислен и да използва това като предлог, за да не прави нищо. Да си казва: „Животът ми е безсмислен, грешен съм, вече няма шанс за промяна! Бог с мене ли ще се занимава?! Ах, отче, оставете ме, ще дойде и моят час!“ Това е глупаво. Вместо това трябва да започна да полагам конкретни усилия… Например слушаш за духовния опит и преживявания на някой велик отец, за благодатта, която е получил, за неговото постоянство в молитвата, и си казваш: „Ех, ще го преживя и аз, но… не и днес, има време! След 30 години може би“. Говорим прекрасни думи за молитвата, но си стигаме вкъщи и вече чувстваме такава тежест, че молитвата ни изглежда нещо досадно. Далеч съм от това да демонизирам телевизията, но когато стоим пред телевизора и стане полунощ, тогава ли ще имаме сили да се молим? Толкова ли не можем да положим усилието просто да спрем телевизора и да се посветим на молитва? Ако не сме способни на това, тогава как ще стигнем до Бога? Нима Той ще дойде при нас само защото сме чули една проповед? Или защото сме се причастили? Магически ли действа това? Ако не си поставим граници, ако не положим усилия, нищо истинско няма да излезе.
Не можеш да казваш, че си влюбен в някогои да не положиш някакво усилие за него. Трябва да чувстваш, че другият е част от теб, както твоята ръка и твоят крак са част от тялото ти; че ти си едно с този човек и до такава степен се отъждествяващ с него, че не можеш да си представиш живота без него. Това обаче става чрез аскеза, а не магически. Затова нямаш право да казваш: „Не ми идва молитвата, не получавам Божията благодат и не чувствам нищо!“. Трябва да се стремим към известна дисциплина, (разбира се, без да се вманиачаваме в нея). Дисциплината съдейства на нашето аскетическо съзнание. И когато казваме „аскетическо съзнание“, нямаме предвид всички да станем отшелници, а да започнем от най-малкото. Господ иска от самарянката малко вода. И това е вид аскеза. Когато положим началото на тези усилия, нещо започва да оживява в нас, нещо в душата ни се раздвижва… И започваме да усещаме прилив на духовни сили. В противен случай ще си останем духовно анемични…
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Константин Константинов
