Религиозната витрина на фарисейството
Фарисеят е известно лице в религиозната психология. Това е човекът, който повече от всичко и всички смята себе си за център на вселената. Съществува такова благочестие, което е егоцентрично и себелюбиво, и именно фарисеят е неговият изразител. Той застава пред Бога и Му казва: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци“, и сякаш не стига всичко това, а добавя: „И не съм като този тука!“.
Как знаеш кой си ти и кой е митарят? Фарисеят сам решава, че е този, който си мисли, че е. Никой не му го казва обаче и още повече Бог не му го казва – ти си това, което мислиш, че си или нещо повече. Той сам си придава определени качества. Такъв съм – точен, истинен, важен, велик, добър, благ, постник, милостив и Ти благодаря! А Бог го гледа, както ние понякога гледаме малкото дете, което казва: „Татко, виж, за първи път обух сам панталоните си!“. Добре, обул си сам панталоните си – това е новина, когато става дума за малкото дете. Когато обаче един възрастен човек каже: „Обух си сам панталоните!“, го гледаш неразбиращо и се питаш какво ли трябва да значи това. В този случай това изобщо не е нещо толкова значимо.
На друго място в Писанието четем за човешката правда. Нашата правда пред Бога е като дрипата на някоя просякиня. Христос ни казва – когато извършите всичко това, тогава казвайте, че сте непотребни слуги. Направил си това, което си направил – ти си негоден слуга, а не: „Оттук нататък, Боже, Си ми задължен!“ Ние смятаме, че Бог ни е длъжен, че Той съществува за нас. Създаваме своя религиозна вселена, в която присъства и Бог, но по някакъв начин Той служи на собствената ни въображаема картина, на нашия живот, такъв, какъвто го имаме в ума си. В нашата нарцистична картина, която е илюзорна и която обожаваме, Бог се превръща в огледало, в което се оглеждат собствените ни съвършенство и важност.
Тъй като морализмът се е наложил (някога само на Запад, а днес го срещаме и тук), смятаме, че грехът засяга просто външни дела и затова приемаме, че са съгрешили нашите ръце, крака, очи или уши… Но ако съм сляп, нямам ли грехове? Ако съм глух, не греша ли? Някой, който е напълно парализиран, не греши ли? Грехът според нашето богословско Предание се намира в произволението на човека. Дяволът няма нищо – нито очи, нито уши; той нито блудства, нито яде, нито пие, нито спи. Той обаче е зло произволение, дълбоко зло произволение.
Разбирате ли колко трагичен е случаят на фарисея?! Вчера съм направил, помислил съм, видял съм нещо грешно, изповядам се и какво се случва? Дали всичко това е приключило за мен, дали е минало? Да, приключило е в смисъла на това, че Господ ми дава благодатта Си, но не е приключило в смисъла на това, че съм безгрешен или чист пред Бога. Настъпи ли дълбоката промяна в мен, която е промяна на произволението? Започнах ли в този миг да обичам нещо друго? Това е големият въпрос. Има хора, които са смъртоносно добродетелни, но в тях нища не се побира – нито Бога, нито човека, нито света. Може би на някого му се струва странно това, за което говоря, но човек може да е съвършен по закона, а в себе си да бъде като скот, който не разбира нито Бога, нито човека, нито връзката между небето и земята…
Идва фарисеят и пита: „Не съм ли си наред?!“ Това видимо не е никакъв въпрос, а констатация: „Благодаря Ти, че съм наред!“. Свещеник съм, владика съм – това не означава ли автоматично, че и на мен всичко ми е наред? Великият ориентир, който в този случай ни дава отговорите и ни помага е аскетическото предание на Църквата. Монахът излиза от шумотевицата на светския живот, от площада, от навалицата, и отива в общежитийния манастир, за да се разрови в себе си и да намери корена на своите проблеми. Това е трудът, това е духовното усилие. Правя стъпка назад, набивам спирачка и си казвам „Спри!“. Така казваше о. Николай Хаджиниколау (понастоящем Месогейски и Лавреотикийски митрополит – бел. прев.). Днес мнозина на Запад избират Православието именно по тази причина – защото православният човек рови в себе си. Протестантите казват: „Всички сме спасени! Злите са извън нас, а ние сме спасени!“. Кой решава това? „Пише го в Евангелието: вярващият в Мене ще се спаси“, би бил отговорът. И край! Това е наивност. Православният човек обаче, който е преживял 2000 години аскетическа борба, си казва: „Почакай, нещата не стоят точно така!“ Св. Николай Кавасила коментира възгласа от светата Литургия „Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем…“. Колко са хубави тези думи, но как да ги осъществим на дело, пита той. Това изобщо не е лесно. Светията казва нещо особено важно – трябва и Бог да се съгласи с нас в убеждението ни, че сме Му се отдали. Аз може да Му казвам: „Твой съм!“, но Той да не е съгласен, защото вижда какво става вътре в мен, вижда, че докато Му казвам „Аз съм Твой! Води Ме!“, в същото време задържам нещо в себе си, което е много повече от онова, което съм готов да Му дам и което Му давам. Обикновено така и правим. Мнозина от нас търсим Бога в труден момент, искаме Той да се намеси в живота ни като допълнение на нашата въображаема картина за света. В критичен момент търсим Неговата закрила, но тогава Той може да каже „Не!“. Заявяваме, че сме Негови, но Той може да ни каже: „Не, не си!“. Затова и в деня на Съда Той ще каже на някои: „Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23).
Малкото дете притежава едно умение, което ние сме изгубили – то ти се отдава изцяло. Бог иска подобно отдаване и именно затова казва: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Защо? Защото само така ще създадем реална връзка с Бога и помежду си, но ние пропускаме тази възможност, задържайки много неща за себе си. В това се крие големият проблем на човека. Затова и се мъчат всички хора на тази земя, това всъщност се крие човешкото падение.
А какво прави митарят? Той не си казва: „Толкова хора ме уважават, пет пъти повече хора се страхуват от мен, десет пъти повече хора ми завиждат, защото съм богат – имам всичко, с евреите се разбирам добре, с римляните – още по-добре!…“ Той не използва думи на оправдание, а застава пред Бога и се моли: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ В този миг той създава една реална, цялостна връзка с Бога. Оставя зад гърба си ласкателствата на околните, а със сигурност покрай него е имало много ласкатели, имал е и много високопоставени приятели. Могъл е да прави каквото си поиска, бил е най-влиятелната личност в онази епоха – нещо като министър в съвременния свят. Той обаче знае, че и на пръв поглед да има всичко, всъщност няма нищо. Той би могъл да каже: „Благодаря Ти, Боже, Ти ме направи митар! Имам всичко, щастлив съм, и сега отивам да върша дела според волята си!“ Вместо това митарят от Евангелието е смирен и именно затова му се дава спасителната благодат – защото вижда кой е в действителност и не казва: „Слава Богу, че съм вярващ!“
Дълбоко в себе си фарисеят е експлоататор на народа – няма разлика между него и митаря. Бедните отивали да принесат дара си и фарисеят им казвал: „Къде носиш дара си? На камъните? Донеси го тук, на мен, за да подейства, да ти се опростят греховете, да се спасиш!“. И единият, и другият – и фарисеят, и митарят са били експлоататори. Но първият живеел с чувството, че Бог му казва „Браво!“, а другият нямал това лъжеусещане. Митарят бива оправдан от Бога, той е оправданият грешник, защото, за да бъдеш оправдан пред Бога, трябва да знаеш, че си грешен; ако не го знаеш, не биваш оправдан.
Много е важно да разберем, че не сме това, което си мислим, че сме. И когато настъпи този час да осъзнаем хала си, изкушенията отстъпват; когато започнем да се променяме в онова, което мислим и говорим, изкушенията отстъпват още повече; ако започнем да се интересуваме и от другите, тогава изкушенията изчезват, а ако вземем решение да се посветим на другите изцяло и да забравим себе си, тогава изкушенията биват унищожени. Тоест трябва да изберем – или себелюбието, в което ни връхлитат много изкушения, или братолюбието с малко или дори без изкушения. Условието обаче е винаги да има искреност, голяма искреност, която днес човек може да открие повече сред обикновения народ, отколкото някъде другаде. На младини Христос Янарас* членувал в православно братство, както почти всички по онова време, и вярвал (както всички), че да си християнин означава да си обличаш хубавите дрехи, когато ходиш в църквата, и че няма особено значение какво носиш отвътре. Защото отвътре така или иначе никой не те доближава. Никой няма да търси какво се крие вътре в теб, нали?! Това е морализмът. В своята биографична книга той пише: „Отидох в казармата и там срещнах хора, коит ме поразиха. Бяха обикновени войници, но в тях имаше много по-голяма човечност… имаха груб език, често псуваха, но и казваха, че са погинали… Те бяха по-истински…“
За съжаление, често се случва да общуваш с някой религиозен човек и да не можеш да пробиеш петнайсетте щита, с които се е бронирал. Когато станах свещеник, си мислех, че според изискванията и очакванията, трябва да съм свят, да се правя на свят… Но нито свещенството, нито Църквата имат необходимост и духовна полза от подобна „святост“. Веднъж един приятел филолог, въцърковен човек, ми разказваше за участието си в поетична вечер, посветена на любовната поезия. „… и всеки от участниците прочете любимите си стихове за любовта от гръцки поети. Разбира се, не те поканихме!“, отбеляза в края на своя разказ моят приятел. „Ако ме бяхте поканили, щях да ви прочета моята любовна поезия“, отвърнах му аз и тази моя реплика напълно го стъписа. Но защо не? Защо поставяме такава ограничителна линия, сякаш не бива да се вижда, че религиозният човек е реален човек?! Всички хора разкриват себе си чрез това, което правят, а защо ние да не се откриваме? Бог се открива, когато обича някого като мене или като тебе, а аз защо да не се откривам? Защо се затварям в собствената си фарисейска кула? И всъщност нека се запитаме защо стана Въплъщението! Нима не стана, за да освети нашето реално битие?!…
Не е случайно, че, навлизайки във времето на Великия пост, Църквата те призовава да изоставиш светските грижи, не за да станеш безгрешен, а за да станеш искрен. Да се вгледаш истински в себе си. Митарят не е безгрешен, а искрен, а когато си искрен, тогава ставаш и смирен. Но когато си лъжлив пред себе си и пред другите, виждаш неща, които не съществуват в действителност, и смяташ, че си над и отвъд всички. Превръщаш се в „религиозен“ човек, който обаче не може никого да убеди във вярата; ставаш смъртоносно банален, не знаеш един виц да разкажеш. Разбира се, с това нямам предвид, че критерият за духовност е да можеш да разказваш вицове, а с това искам да кажа, че този призив за пълна откритост се крепи на примера на светите хора, които ми се е случило да срещна в живота си. Сещам се за първата ми среща със стареца Паисий. Щом го видяхме, на всеки от нас му идваше да попита едно единствено нещо: „Но къде е старецът Паисий?“ Не си представяхме, че той е толкова реален човек – да казва шеги, да се смее, да ни потупва приятелски по гърба. Представяхме си го като някакъв загадъчен човек, като пророк от Стария Завет – два метра висок, с брада дълга до земята, да изрича пророчества. А той беше толкова естествен, изпълнен с Божия благодат. Също и старецът Порфирий, старецът Яков, старецът Ефрем Катунакиотис и още много хора като тях, велики православни светци. Всеки, който общуваше с тях, можеше ясно да усети, че те се откриват такива, каквито са, на тях не им е нужна сцена, на която да представят себе си по определен начин.
Но изкушението на тази сцена, на тази духовна витрина е проникнало в нас и се е наложило като определен тип болна религиозна психология. Затова някои млади хора не могат да се задържат в църквата. Понякога, не казвам винаги, но понякога, това е знак за духовно здраве. Те не издържат да гледат тази витрина на фарисейството и бягат от нея. Това си проличава ясно, когато се случи да срещнат истинни открити хора на вярата, което ги кара напълно да променят своето разположение към Църквата.
Виждаме примера на отците пустинници, както и на юродивите заради Христос, които са имали голяма святост и се правели на безумни, за да се освободят от социалното его. Това е подвиг, който не е по нашите сили, но нека се вслушаме в едни думи, които принадлежат именно на тях: „Ако бягаш от света, бягай! Ако не, го осмей!“. Да се надсмеем над светските неща в голяма степен означава да се надсмеем над собствения си образ, чрез който искаме да се представим пред околните. Това изразява нашата свобода в Христос. Ако тази свобода ни липсва, нека се стремим да я придобием! В противен случай постоянно ще сме роби на духовния образ, който искаме да създадем за себе си, така че, ако някой ни доближи, да му казваме: „Не гледай мен, а моя образ (имиджа ми)!“, а ако този някой реши да се вгледа по-надълбоко в нас, панически да го пропъждаме.
В повечето случаи нашите близки ни виждат такива, каквито сме. Ако имаме дръзновението да се разкрием и пред света, ще си спестим десетилетия живот в напрежение, защото все ще се намира някой, който да ни казва: „Не си това, което показваш!“, а ние все ще настояваме: „Не, аз съм това, което показвам!“ Има хора, които четат светоотечески текстове и дори образоват другите с убеждението, че ако са чели за смирението, знаят какво означава да си смирен. Четат и работят не за същността си, а за образа, който показват. Безупречни са по закона, особено държат и се грижат да поддържат своя „религиозен имидж“ и така жертват не само своите ближни, но и Самия Бог.
Първото и основно нещо, което правят отците на Църквата, е да насочат вниманието ни към противоречивостта, която съществува вътре в самите нас. Те сякаш ни призовават: „Не казвай, че си някой, а просто работи в себе си!“. В този процес е истинското щастие. Знаете ли какво спокойствие получаваш, каква енергия си спестяваш, когато се лишиш от тази въображаема картина за себе си?!…
Виждаме, че днес всеки работи за имиджа си: някой вижда, че колегата му си купува скъп автомобил, и той пожелава непременно да има същия; някой строи къща и съседът му веднага решава, че ще построи по-голяма къща от неговата. В Гърция сякаш тече нестихваща битка за този имидж, всеки за всеки е конкурент и всеки иска да се докаже: „Аз съм по-висш от другия!“, което неизбежно ражда завист и омраза. Именно заради имиджа хората са толкова стресирани, болни, днес има дори смъртни случаи сред младите хора от стрес… Като някои търсят и Бога, за да служи и Той на техния имидж. А животът на онзи, който е свободен от бремето да се грижи за своя образ пред света, е много спокоен – той спира да се срамува за глупави неща, започва да принадлежи на себе си, а не на някаква лъжлива идея; започва да вижда, че по парадоксален начин има всичко, а преди е мислел, че няма нищо. Започва да чувства, че е по-облагодетелстван от безброй други хора и смирено да благодари за Божиите дарове, които е получил… Това е раят на земята.
Нека спрем да се страхуваме да не би някой да ни види по пижама! Царят, както знаете от Андерсеновата приказка, бил гол и никой не смеел да му го каже. Неговото собствено его не му позволило да се погледне и да заяви на висок глас пред себе си и пред всички: „Та аз наистина съм гол!“. А колко по-щастлив би бил, ако е имал реална представа за истинския си образ! Затова този въображаем цар останал в история не със своята мъдрост, а с глупостта на обсебващата си суета…
* Проф. Христос Янарас е виден гръцки богослов и философ.
Превод: Константин Константинов
