Сами ли сме?

В Църквата значение има не просто да правиш добри дела, не просто да дадеш нещо, което много пъти идва от твоя излишък, а да дадеш самия себе си, казват светите отци. Когато например сбъднеш желанието на детето и му вземеш подарък, това е добро, но вземайки подаръка, с това не бива да си мислиш, че си изпълнил дълга си към него, а ще изпълниш наистина дълга си, когато му отдадеш от времето си, когато ти самият му се отдадеш. Това е важното, ценното, трудното. За Църквата не е достатъчно да сме добри хора или да се изчерпваме единствено в добрите дела, които вършим. Църквата иска да се уподобяваме на Бога. Бог ни е създал по Свой образ, всички ние сме „образи” на Бога. След падението това изображение в нас и пред нас сякаш е почерняло, помрачено от греха и чрез покаянието и очистването на сърцето трябва да се върнем отново в „по подобие”. Не си мислете, че ще приличаме на Божието лице, а ще се опитаме да приличаме на това, което Сам Бог е – в смисъл на любовта, истината, правдата, ще приличаме на това, което Бог иска: да станем реално богове по благодат. И както казва един старец – Бог иска да станем не богове, а просто човеци. Да се върнем отново към условието, което Той е поставил, когато ни е създал: „Да сътворим човек по Наш образ и подобие…”. За св. Йоан Златоуст познанието на добродетелта е вродено, тоест всеки човек, който се ражда на този свят, познава добродетелта, бидейки насадена в него от Самия Бог, но прилагането на добродетелта, тоест как той ще я приложи в живота, е въпрос на свободната воля.

Сякаш Бог ни е дал тухли, но ни е казал: „Вие ще построите къщата си!“, сякаш Бог ни е дал инструментите, но ни е заръчал: „Вие ще си построите Ноевия ковчег!“. Нека помислим – спасението на Ной и на семейството му е било дело на Бога, и Този, Който го предупредил преди това, нима не би ли могъл да скове един ковчег за него? Би могъл. Бог обаче му дал възможност, показал му пътя и сякаш му казал: „Засаждам в сърцето ти мисълта, че Аз искам да те спася, защото си покаен човек, но трябва да разработиш тази благодат, която ти давам.“ Същото става и в сърцето на всеки човек. Бог засажда в нас добродетелта. Разработването на тази добродетел обаче зависи от нас, сякаш Бог е дал като дар на всеки от нас по една нива. Един я остава неразработена и тя се изпълва с тръни и бодили, които скоро плъзват навсякъде. Друг обаче разработва нивата, копае, грижи се за нея, и скоро тя дава плодове. Нивата е дар и за единия, и за другия, но това какво всеки един от двамата е направил от нея, зависи от личния му труд.

За светите отци добродетелите са духовно здание, в което всеки елемент се опира на другия. Има светци, които се различават по своята добродетел. Например почитаме св. Йоан Златоуст заради неговото красноречие, заради златните му уста. Почитаме св. Йоан Милостиви заради неговото милосърдие. Той е живял в Александрия и една история за него ни разкрива, че веднъж един богат човек му купил постелка, за да спи върху нея. Веднага щом я взел, светецът я продал. Тогава Александрия бил малък град. Същият човек я откупил и отново я дал като дар на светеца. Той отново направил същото – продал я и раздал парите на бедните. Това се повтаряло многократно. Тогава св. Йоан казал на мъжа: „Да видим кой ще се измори! Аз да продавам или ти да откупуваш?!“. Той останал в църковната история като свети Йоан Милостиви. Обаче не можем да кажем, че тези дела на милосърдието на светеца, заради които го почитаме, от само себе си са засадени в сърцето без златните халки на духовната верига на църковния живот, тоест човек не може да запазва само добродетелта на милостинята, ако не е придобил пълнотата на добродетелния живот в любовта, вярата, надеждата.

Затова в духовния живот изграждаме постепенно цялото здание на добродетелите. Корен и основа – както казва авва Доротей – на това духовно здание не е нищо друго, освен смирението. Не можем да построим нищо в духовния живот без смирение. Св. Макарий Египетски казва нещо много хубаво, за да разберем тази духовна връзка между добродетелите: „Знайте, възлюбени, че всички добродетели са взаимосвързани като духовна верига – една се привлича от другата, тоест едната придърпва другата… Молитвата зависи от любовта, любовта – от радостта, радостта – от кротостта, кротостта – от смирението, смирението – от служението, служението – от надеждата, надеждата – от вярата, вярата – от послушанието, послушанието – от простотата…“ Виждаме, че в духовното здание на човека целта е той всекидневно да добавя добродетели към вече съществуващите, без да губи предишните. Това е голяма и мъчителна борба, която продължава през целия живот. Всеки ден ще се опитваме да добавяме все повече към тези малки трудове и жертви, които правим.

Често се случва да отидем при духовника и да му кажем: „Знаете ли, едва мога да понеса думите на ближния си… Съпругата ми казва нещо и аз не мога да се сдържа да не й отвърна. Как мога да стана духовен човек, да напредна в духовния живот, да стана добродетелен и не просто да не съгрешавам, а да живея духовно?“. Първо, хубаво е да не си даваме сметка за нашето напредване в духовния живот, хубаво е да не знаем колко напредваме. Защото, ако научим какъв е нашият напредък, рискуваме бързо в нас да се засели гордостта и да започнем да си мислим, че сме голяма работа и непрестанно да се сравняваме с другите. Затова Бог така е определил, че колкото повече напредваме в духовния живот, толкова по-реално да откриваме духовните си празноти, толкова повече да осъзнаваме, че трябва да извървим още дълъг път. Когато обаче си далеч от Бога, всичко в теб ти се вижда прекрасно, когато се приближаваш до Него, все по-ясно започваш да се виждаш някои страни на твоя характер, които не си забелязвал преди. Виждаш например, че нямаш любов към другия, че не само не го обичаш, но и не се молиш за него. Я си представете колко хора днес живеят в греха, в злото, в неправдата, но колко молитви, колко сълзи проляхме за тези хора? Нашите проблеми, несъвършенства и духовна празнота са причина за тяхната гибел.

Св. Йоан Златоуст смята, че майка и основа на това духовно здание на човека е смиреномъдрието. Той казва: „Христос поучавал на смиреномъдрие, което е майка на благата и началото и краят на добродетелите. Важен корен, който е скрит в недрата на земята, който показва силата и ценността си чрез плодовете си”. Той казва, че духовният живот е мълчалив, т.е. духовният човек не се саморекламира, нито реално се различава от останалите хора, а полага усилия по духовния път мълчаливо и безшумно.

Думата „смирение“ (ταπείνωση) има същия корен с думата „изтривалка“ (τάπητας). Ние стъпваме по земята, която ни дава най-добрите си плодове. Вижте босилека (от гр. βασιλικός – царствен) – за да израсне това ухаещо цвете, трябва да хвърлиш тор в саксията. Тоест най-вонящото нещо, като торта, се поставя в саксията и от почвата пониква царствено растение. Вижте на какво смирение ставаме свидетели – даваме на земята най-лошите неща, тя ги поема, трансформира ги и ни ги дава обратно с благоухание, което залива сърцето ни. Това е смирението. Нека помним това всеки път, когато стъпваме по земята, която векове наред мълчаливо приема стъпките на всички нас. Епископ Калистос (Уеър) казва нещо много хубаво: „Само тази картина би могла много да ни принесе полза. Това е понятието за смирение в духовния живот – земята бива тъпкана, но остава мълчалива…”.

Св. Йоан Златоуст смята смирението за основа на духовния живот, но също така определя добродетелта като светлина. Той казва: „Толкова голяма е силата на добродетелта, защото нищо не е равностойно с добродетелния живот. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5. 14-16) . Видя ли, че точно както появата на светлината прогонва тъмнината, така и добродетелта, когато се яви, и порока прогонва, и мрака на заблудата отдалечава”.

В Патерика се казва, че колкото повече духовните хора и отците на Църквата са избягвали тщеславието, славата на хората, толкова славата на хората ги е преследвала, всъщност Божията слава (ги е преследвала). Докато обратно – тези, които търсели хорската слава, загубили и Божията, и човешката слава. Затова там се казва, че духовният човек, когато се подвизава, няма да се забави да стане светилник. Както се казва в св. Писание: „Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи” (Мат. 5:155).

Св. Серафим Саровски казва следното – намери мир в себе си и много хора около теб ще придобият мир. С други думи, когато човекът полага духовни усилия в Църквата безшумно и тайно, моли се според силите си, труди се в семейството си, скоро идват и духовните плодове. Човекът обаче си мисли, че ако външно нещата се променят, ще има повече време за молитва. Но Бог ще намери всеки там, където го е поставил. И в кухнята ще ви намери Бог, и в трапезарията ще ви намери, и в трудния час ще ви намери. Не местата ни правят различни. Ние смятаме, че ако се промени мястото или външните обстоятелства в живота ни, ще бъдем различни, но не е така. Духовният човек навсякъде е духовен. Старецът Паисий казва, че добродетелният монах, ако беше женен, щеше да бъде много добър съпруг и баща…

В Синаксара е запазена една много хубава история за живота на стареца Захарий – последния старец от манастира „Света Троица”. Той починал малко след Октомврийската революция, а преди да падне в ръцете на болшевиките, манастирът бил в духовен упадък. В Синаксара е описано всичко – войната, която водили срещу стареца останалите братя в манастира, изпитанията, обвиненията, клеветите. Той предрекъл, че всички ще избягат от манастира и той ще остане последният, който ще си тръгне от светата обител, както и станало. Има едно много хубаво място, на което се казва: „… не трябва да оставаме толкова във външните неща, които са възпрепятствали стареца, които са го разпвали, колкото в борбата на стареца да води духовен живот.“.

Старецът Паисий също водел своите духовни битки, животът му също бил осеян с проблеми и трудности – той бил болен от рак и е останал само с един бял дроб. Старецът Порфирий от малък също страдал от сериозни болести, но това не препяствало милосърдните му дела спрямо всички хора, които го посещавали; старецът Яков (Цаликис) се изправил срещу големи трудности, когато за първи път отишъл в манастира „Преп. Давид” в Евбея. Тоест няма някой светец – и от древността, и от съвремието, който да е живял в комфорт. Забравяме да мислим над тази истина и все си казваме: „Ако обстоятелствата в живота ни бяха други, щяхме да сме по-добри!“. Духовният живот се упражнява на мястото, където сме били призвани да се подвизаваме. Ако са те хвърлили в затвора, там ще се подвизаваш. Прочетете, моля ви, книгата за о. Арсений, много хубава книга,в която се разказва за един Божи човек, хвърлен в затвора в специален лагер, за да го подлудят и да го направят комунист, но вместо това той е привел престъпниците към Христос и ги е направил Христови овци. Това е силата на духовния човек, а именно, че може да победи тъмнината чрез силата на светлината.

Св. Йоан продължава в размислите си за добродетелния живот, като казва, че той е мъдрост и непоклатима скала на живота. Родителите мислят какво да оставят на децата си – някоя двуетажна къща, кола и т.н. Но кой от нас днес – и това е личен въпрос към всеки един от вас, нека сам потърси отговор за себе си – си е помислял да остави като наследство на своите децата опита си в духовния живот? Нека си спомним един интересен случай от живота на св. Григорий Палама. Неговият баща е бил сенатор и за него се казва, че се молел с Иисусовата молитва в събранията. Представете си, сред нашите депутати да има някой, който да се моли с Иисусовата молитва… И така, бащата на св. Григорий се разболял тежко и когато бил на смъртния си одър, дошли хора на императора и го попитали какво иска да направят за него. Майката на свети Григорий се доближила до мъжа си и му казала: „Кажи им, че искаш императорът да вземе под своето покровителство семейството ти, децата ти!“. Той можел да го поиска от императора, вместо това обаче казал: „Аз години наред съм в двореца и познавам несигурността на тези места. Оставям децата си не на императора, а там!“ – и посочил към иконата на Пресвета Богородица, която стояла до запаленото кандило в стаята. И както виждаме, прегръдката на Божията майка никога не оставила семейството на сенатора, тя ги дарила с духовни украшения, а най-големият диамант сред тях бил самият св. Григорий Палама.

Нека пренесем примера от тази история в нашия живот и да видим дали се трудим да предадем този смисъл на добродетелния живот на децата си. Например, идваме си от работа и у дома ни чуват да казваме по адрес на някой колега: „Стъпках го! Днес трябва да си силно, детето ми! Да тъпчеш, иначе ще те стъпчат! Да ги „схрускаш”, иначе те ще те „схрускат”!“. Как след това можеш да покажеш на това дете смисъла на човещината и да му предадеш опита на простички истини, като тази: „Ако започнеш да „схрускваш” хората, винаги ще се намери някой по-силен от тебе, който теб да те „схруска”!“; че е важно да измерваш радостта в живота си не по това колко ти е издут портфейлът, а колко е пълно сърцето ти. Това са важните неща. И да знаете, че колкото времето минава и идват нови поколения, въпреки че искат все повече вещи, коли, имоти, ще ви уважават много по-малко, ако им оставите тези неща, и много повече – ако им кажете пет думи от сърцето си и ги укрепите духовно по техния път.

Има хора, които не са получили нищо материално от своите родители, но са получили като завещание от тях своето благословение. Скъп дар за цял живот. Научили са ги, че не трябва да вървят по течението, или както казва един писател: „Ще видите, че мъртвите риби се носят по течението, а живите срещу него.“. Тоест научили са децата си да бъдат последователни със самите себе си и със своята вяра, ако ще целият свят да бъде срещу тях. Защото всеки има едно особено ценно нещо в живота си – собствената съвест, никой не може да му я отнеме. Именно това трябва да предадете на децата. Това са скъпите неща, за които много пъти по-нататък в живота си те ще кажат: „Баща ми някога ми каза тези думи! Укрепи ме, показа ми пътя на добродетелта, взе ме за ръка и ме заведе в църква!“. Много млади хора, които в определен период от живота си са се забърквали в сложни ситуации, тръгвали са по грешен път, имали са сериозни изпитания и са претърпявали провали, след години, когато настъпи благият час, си припомнят думите на майка си, благоуханието от тамян вкъщи, кандилото, камбанния звън в съботите и неделите.

Св. Йоан Златоуст казва още, че добродетелният човек е и социален фактор. Той казва, че ако в един град има един единствен човек, който води добродетелен живот, тогава той става фактор за равновесие и духовно издигане на хората. Вижте районите, в които има добър свещеник и се вършат добродетелни дела; където има някой духовен човек, който работи и помага на другите, виждате как пейзажът се променя в добра насока. И от друга страна, какво става, когато има един демоничен, сприхав човек: тази атмосфера се предава като петно олио, което се разстила по цялото тяло.

Старецът Антим, който почина неотдавна – много голяма личност на нашата Църква, и живя в скита „Света Анна“ на Света гора, пише: „В наши дни ви уверявам, че много светци ще се появят от мегаполисите, от градските квартали, измежду шума, вредните изпарения и тревогата на ежедневните грижи.“ Съществуват благодатни хора в света, които насилват своята природа да водят добродетелен живот повече от много подвижници в пустинята. За тях важат думите, че освещава не мястото, а начинът на живот. Тези подвизи разкъсват връзките с греха и освобождават ума, остават го да отлети близо до престола на Божията слава и да се радва с радостта на ангелите.

Това, което старецът Паисий казва, също е много важно: докато бил в Австралия с архим. Василий Гондикакис, тогавашния игумен на Иверския манастир, една вярваща жена му написала писмо, в което иска той да се помоли за нея да й остава време за повече молитва. „Работя по осем часа и още толкова се моля…“, пишела тя. Старецът Паисий казал за нея: „Не съм виждал човек да се моли толкова много, колкото този човек, който живее сред проблемите и сред изпитанията на света.“. Призвани сме да упражняваме добродетелния живот там, където се намираме. Босилекът навсякъде е босилек, където и да го поставиш; розата навсякъде е роза, където я и да поставиш; и духовният човек благоухае и излъчва духовна светлина, където и да го поставиш.

Нека не си измисляме алибита в ума си. Всички хора имат кръстове, но не са сами. Егоизъм и високомерие е да се оплакваме и самохвалство е да казваме: „Сами вървим по пътя! Сами сме!“. Така ли е наистина? Сами ли сме? Тогава, ако не признаваме Този, Който понася нашия кръст, тогава и Божията помощ не ни е нужна…

Превод: Константин Константинов