Светият Дух ще устрои всичко
Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина. Като каза това, Иисус се оттегли и скри от тях. Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него, за да се сбъдне казаното от пророк Исаия слово: „Господи, кой повярва на това, що е чул от нас? И кому се откри мишцата Господня?“ Те затова не можаха да вярват, защото Исаия още е рекъл: „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря“. Това каза Исаия, когато бе видял славата Му и бе говорил за Него. Обаче и мнозина началници повярваха в Него; но поради фарисеите не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава. А Иисус издигна глас и рече: който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил; и който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил. Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината. И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света. (Йоан 12:36-47)
Вярата в Христовата светлина и сродството с нея са взаимно свързани. Казвали сме, че вярата не е просто категория на ума. Когато казваме вяра, имаме предвид нещо много живо, така, както на езика на ежедневието говорим за „верни приятели“, за „съпружеска вярност“ и т.н. Тоест вярата е установяването на доверие и любов към другия, а не просто нещо противоположно на знанието, както би казал някой учен или някой от древногръцките философи. Вярата не означава да казвам, че „вярвам“, понеже не мога да кажа „зная“. Вярата е духовно знание, но не абстрактно, а конкретно – между личности. Знание, което предполага свързване и взаимно откриване и откровение. Знанието във вярата е дълбоко, защото идва от любовта.
Казвали сме и че Този, Който установява вярата в човека, е Бог. Той пръв е верен и ни призовава да Му отвърнем чрез вярата. Въплъщението става именно поради верността на Бога към човека. Бог приема да осъществи това онтологично единство между Себе Си и човека. Затова Църквата се е борила срещу несторианството, несторианец в по-нови време е Казандзакис, в „Последното изкушение” той представя един несториански образ на Христос. Според неговата интерпретация Христос е човек и в даден момент решава, че може да се съедини с Бога. Това обаче е външно единство, както при един пророк, който е Божи човек, но между него и Бога няма онтологично единство. Това онтологично събитие е поразително ново и няма да го намерите никъде, в никоя религия – нито древноелинска, нито в някое друго учение. Човечеството не е имало това знание преди да дойде Христос, Който ни го откри.
Ако човек чете Стария Завет, там няма да го разбере. Това, което ще разбере е, че се очаква Месия. Очакваше се обаче един различен месия, който ще ни говори отвън, но идва един Месия, Който говори отвътре, Христос като Месия не е месията, когото очаквахме, т.е. един философ, религиозен учител, водач, а Той е Някой, Който не просто говори, а е. Той Самият е спасението, Христос спасява като довежда до пълно онтологично общение тварното и нетварното, света с Бога. С идването си Спасителят отменя смъртта. Хората вече не умират, смъртта е само заспиване в очакване на възкресението. Всички ще възкръснем. Защо? Защото Бог е решил това за нас, тъй като ни обича. Решил е да имаме начало, но да нямаме край…
Цялата история на Христос би могла да свършва с Кръста, да не съществува никакво Възкресение и Бог просто да ни каже: „Искате ли да живеете красиво, да имате благословение в този живот? Ето, ще прекарате сто години с благословение, ако сте добри, и след това умирате, угасвате завинаги!“. Възкресението обаче е най-поразителният дар на Бога, най-великият и неочакван подарък. То е нещо, което не бихме могли да си представим. И това всъщност е най-страшното – повечето хора не могат да си го представят. Много по-разбираем за нас е един бог-моралист, който проявява своите капризи към собствените си творения и иска да ни направи добри деца. Но Бог предлага шанса на тленното създание, което представлявам – това незначително перце, люшкано от вятъра, да стане бог по благодат и да има вечно битие.
Особено важно е, че Христос ни научава по какъв начин тази вечност да се превърне в нашия рай – защото тя може да бъде и ад, и това зависи от нас. Бог не създава ада – това е важна „подробност“, която трябва да знаем. Когато Христос казва „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41), изразът „приготвен за дявола“ означава „…от дявола“. Когато казвам това, хората винаги се чудят. Да, адът е приготвен от дявола.
Следователно, без любов вечността може да е ужасяваща. Чрез Кръста Христос ни научава на едно от най-съществените неща – вечността може да е нашият рай единствено в общението ни с Бога. Общението всъщност е и Кръстът, защото всичко, извършено от Бога, е за другия. Бог Отец е вечно открит за Сина и за Духа, Лицата на Светата Троица постоянно явяват и съществуват едно чрез друго. Ние не можем да постигнем лесно тази тайна на съвършената любов, която е толкова голяма и неизказана, но именно това е тайната на вечния живот. Ако искаме този вечен живот да бъде радост и рай, трябва да минем през Кръста.
Вечността е качествено, а не количествено понятие. Вечността е моментът, в който съм истински щастлив тук и сега. Това постоянно „сега” е вечност, и то е извън земните ни представи за време…
Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина.
Тоест Господ тук ни казва – вярвайте в божествеността, в Моята божественост, за да бъдете в общение с нея. Когато седя в килията си и вземам броеницата в ръце, когато преди това обаче съм се изповядал; когато имам съприкосновение с Тайнствата, реално и постоянно, и когато мога да погледна за малко надълбоко в себе си, тогава изгрява тази светлина – в началото я виждаме слабо, под различни форми. Тази светлина не се вижда като богоозарение, а първоначално като щастие, радост, утеха, усещане за небесно присъствие – всичко това, което имат истински верните като усещане за Бога. Когато постепенно това усещане се възпламени, както казват отците, човек може да стигне до съзерцание на нетварната светлина, което е нещо поразително. Аз съм срещал хора, които имат такъв опит – за нетварната светлина. Ние обаче сме твърде далеч от тази опитност…
Като каза това, Иисус се оттегли и скри от тях…
Вижте колко интересно – Той казва нещо изключително и се скрива… Така прави Христос – оттегля се, не сяда да ги убеждава, както често правим ние – на всяка цена искаме да убедим другия в правотата на думите си. Той обаче не иска да притиска никого – от този стих виждаме цялата свобода, която човекът има в Бога. Няма я манията, от която ние страдаме – манията да поучаваме и да направим другия такъв, какъвто ние искаме да бъде. Божествената любов не притиска човека, а му дава свобода!
Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него, за да се сбъдне казаното от пророк Исаия слово: „Господи, кой повярва на това, що е чул от нас? И кому се откри мишцата Господня?“ Те затова не можаха да вярват, защото Исаия още е рекъл: „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря“.
Бог иска да събуди Израил чрез пророците и учителите, но парадоксално тези хора не вярват. Защо? Защото казахме, че вярата е връзка и тя предполага да оставя нещо зад себе си, за да продължа в друга посока. Когато някой каже, че вярва, той трябва да се откаже от нещо, за да пристъпи към другото. Да изостави някакво бездействие, незнание, някакво свое състояние. Нежеланието да се откажеш от нещо е състояние, както казваше старецът Паисий, което прилича на спането в оборската тор – сънят те унася и забравяш, че лежиш в нечистотията. И дори започваш да се чувстваш уютно там, където си, в цялата нечистотия. Тоест съществува една мощна инертна сила в човека, която по всичко личи, че не се побеждава лесно. Вярата е състояние на будност и не бива да заспиваме повторно…
Щом сме стъпили на пътя към общението с Бога, вече е започнала нова глава от историята на живота ни. Вече трябва да се намираме в ново състояние, което не се крепи върху гоненето на другия, а в нас започва духовен процес на преобразяване. Нашият най-голям проблем днес е, че, макар и вярващи, ние не искаме реално да се променим. Затова всички, особено в моменти на криза, сочим другия за виновен. Възмущаваме се например за нередностите на някой властник, но не намираме нищо притеснително, че сме уредили с връзки сина си на работа, за която той няма капацитет, и по цял ден бездейства… Нашият манталитет е такъв – все някой друг е виновен…
Божията светлина, която изгрява в човека, го кара да осъзнава своето недостойнство и своето невежество за небесния живот. Преди ти да си научил добре езика на този нов живот, не можеш да сочиш другите – че не го знаят. Аз съм този, който не го знае и трябва да посветя време, за да го науча добре, преди да се осмеля да кажа на някой друг: „Виж, не го знаеш!“. Защото тогава той ще ми каже: „Ами научи ме тогава!“ И аз няма да съм способен…
А Иисус издигна глас и рече: който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил; и който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил. Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината.
Тук Господ има предвид светлината и цялата енергия на благодатта, като дар на Светия Дух, за да може всякой вярващ в Него да не остане в тъмнината.
Вижте нещо чудно: възможно е човек да вярва в Бога и да не знае Кой е Бог. Не можем да говорим за Него, ако не знаем от опит Кой е Той. Мнозина обаче говорят за Него, но не знаят Кой е Той, и затова техните думи звучат неистински в ушите на невярващите… Когато обаче си се срещал със стареца Паисий, със стареца Порфирий или със стареца Яков Цаликис, получаваш опитно свидетелство за Христовата истина. Пред себе си виждаш човек, който има безкрайна любов, безкрайно знание, дар за чудеса, мъдрост, прозорливост… И след общуването ми с такива хора, ако ме питате дали вярвам, че Христос е живял сред нас, човеците, ще ви отговоря: сто на сто! Защото усещането, което оставиха в мен срещите ми с тези свети хора, е именно, че Христос дойде в света. Този, който е срещал светци, знае, че това, което Христос е казал и е извършил, е истина. Достатъчно е да умножиш по сто, по хиляда пъти или по милион пъти това, което си срещнал, за да си представиш какъв е Христос. Когато човек се срещне с такива хора, той придобива христологичен опит и усеща много ясно, че човешката и божествената природа са се съединили. Чрез светците разбираш, че Христос е Истина.
Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината. И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя…
Сякаш тук Господ ни казва, че разбира колко е трудно да приемем, да проумеем тези думи. Затова този, който сега, когато говоря, не Ми вярва, Аз не го съдя. Внимавайте: „не го съдя“, казва Спасителят. Това означава, че Той оставя човека да се бори със самия себе си, след като Той е „скандализирал“ душата му, след като е внесъл „скандала“ на Словото (което e Той Самият) в сърцето му. Остава човекът да се бори със себе си навярно цял живот… И ето как завършват тези стихове:
…защото не дойдох да съдя света, а да спася света.
Може да направим отделна беседа само върху тази последна фраза. „Аз не дойдох да съдя света“ – това означава, че ви обичам такива, каквито сте, в тлението и смъртта, в които се намирате. Не Ме интересува да ви съдя, а да ви открия духовни пътища, да ви открия перспективи, които не сте си представяли. Църквата не съди света. Нека осъзнаем в дълбочина тези думи, защото губим хора, поради това, че ги съдим. Това са бунтуващият се млад човек, блудният син, изтерзаният от ежедневни грижи човек, които, ако им покажеш светлината, вероятно ще станат по-вярващи от тебе. Често, ние – духовниците, имаме опит с това – виждаш един човек, който отвън изглежда страховито, но откриваш, че всъщност е съвсем друг от онова, което си очаквал. Онзи ден при мен дойде един мъж, който току-що беше излязъл от затвора, излежавал години наред присъда за убийство. По време на разговора ми с този човек (който хиляди пъти е извървявал пътя между доброто и злото в себе си) помня, че си казах: „Боже мой, ето един светец!“. Той беше толкова близо до Божията благодат. Защото в него се виждаха благодатните плодове на осъществяването на този мъчителен процес на преобразяване.
Когато Христос казва „не ви съдя“, Той има предвид, че ни оставя на трудностите, които така или иначе ще имаме, докато не се впуснем в процеса на промяна, ако не се преборим със себе си и със света, с тъмнината. Сякаш Христос ни казва – полагайте усилия във вътрешния си свят, ще помагам на този, който иска и търси помощ… Но по пътя от тварното към нетварното, от нищото към битието има много пропасти и капани. Всички преминаваме през такива пропасти, едни минават през по-големи, други – през по-малки, всеки според силите си. Не ви съдя, знам, че ще преминете през всичко това. Аз чакам накрая, за да ви спася – не за да ви спася, защото ще успеете, а да ви спася, защото няма да успеете…
„Не ви съдя“ означава, че Господ знае, че не сме такива супермени, за каквито се мислим. „Не ви съдя“ означава – така или иначе сами няма да успеете, но Аз не отдавам значение на това.
Господ иска от нас желание за откриване, за общение с Него – тогава реално ще напреднем към светлината на Духа. И когато светлината на Светия Дух изгрява в човека, той започва да се променя в недрата на сърцето си, съвсем естествено започва да не чувства влечение към злото, към големите страсти… Но това е процес, който може да се извърши по различен начин при различните хора. При един започва по-рано, при друг – по-късно, понякога пътят преминава през големи изпитания. И понякога трябва да благославяме Бога за изкушенията, които имаме, защото поради изкушенията обикновено стигаме до това осъзнаване. Обикновено чрез изкушенията, огромното мнозинство от хората именно чрез изкушенията стигат до състоянието да съзрат Христовата светлина. Да знаете, че поради това светците са много щастливи хора. Изключително щастливи.
Преди няколко дни дойде мой бивш студент, който сега се подготвя за ръкоположение. Когато с него разговаряхме преди една година, той ми каза следното:
– Подготвям се за ръкоположение, дайте ми някакъв съвет!
Тогава го попитах:
– Имаш ли време?
– Имам много време, сега няма какво да правя.
– Много хубаво, ще седнеш, ще вземеш една броеница и ще започнеш да се молиш с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“, по един час всеки ден.
Онзи ден, година по-късно след този наш разговор, той отново дойде при мен, и като го попитах какво се случва с него, той ми отвърна:
– Е, трябва бъда ръкоположен, но владиката има много други, които трябва да ръкоположи, докато дойде моят ред. Не знам дали ще се получи, засега не намерих и девойка да се оженя…
– Ех! – въздъхнах аз, но виждах, че лицето му беше напълно спокойно. И когато започнах по човешки да го утешавам и да му казвам: „Не се тревожи! Бог ще даде!“, той ми отговори:
– Отче, не разбирам защо, но всичко ми се струва превъзходно! Не виждам никакъв проблем.
– Какво имаш предвид? – попитах учудено.
– Всичко ми се вижда решено.
– Защо?
– Казвам го във връзка с това, което ме посъветвахте преди време – да се моля един час с Иисусовата молитва. И съм сигурен, че за една година ще стане, всичко ще се реши, зная го, сигурен съм.
Ще ви споделя още един случай. Преди време говорих с една свята игуменка на един далечен манастир. Подхванахме разговор за съвременната ситуация, в която се намира страната, светът. Започнах да й говоря за безизходицата, за мрака, в който сме изпаднали, исках да я убедя колко трагични са нещата… Тя ме слушаше търпеливо и накрая ми каза:
– Светият Дух…
– Какво казахте?
– Светият Дух ще устрои всичко.
Светият Дух ще устрои всичко. Тя беше толкова спокойна! Удивително спокойна. Разбира се, такива хора като нея се молят на Светия Дух. За всяка затруднение, само да отправиш поглед нагоре и да потърсиш Божията помощ, тази помощ ще дойде и пътят ще се отвори. Днес ние обаче не правим това и оттук проблемите се трупат…
Превод: Константин Константинов
