Силата на молитвата
Многобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани В Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълна божеска власт и сила. При все това необходимо било, преди да завърши Своята мироспасителна мисия, да изяви, потвърдени с глас от небето, Своята божеска присносъщност и Своето божествено пратеничество.
Както при славното преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таварската планина и с кървав пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: “Отче наш.” “Молете се да не паднете в напаст”, учи ги Той, “Искайте и ще ви се даде….Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде.” Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.
Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата и се отнасят към него. Твърде поучително е да се знае, как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използувал силата на молитвата и как се използува тя сега в наше време.
Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствувал живата връзка на душата си с Бога – извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвала пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.
Но, през последващите столетия на 2-то българско царство, това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие – доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска родоизмяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други дефекти в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. По тоя начин се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст – турското робство.
При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите….
Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използувана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на мира и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее по-гибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувствува се необходимост от Божа помощ; но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.
Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия. Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: „Винаги се молете…Искайте и ще ви се даде….всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде.“ Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата в Бога – извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.
Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Още повече нека засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че ние само така възродени и преобразени ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, комуто да се въздава слава, чест и поклонение.
Амин.
1930 г., Видин
