Следпасхалното униние
Представяме ви беседа на прот. Алексий Умински, настоятел на храма „Живоначална Троица“, проведена в Москва, в Патриаршеския център за деца и младежи при Даниловския ставропигиален манастир.
Христос воскресе!
Воистину воскресе!
Всъщност цялата ни днешна беседа би могла да се вмести само в тези слова, защото всички с радост осъзнаваме, че Пасхата е най-основното в живота на вярващия човек.
От една страна знаем това, но от друга страна, все пак трябва да се замислим малко повече над въпроса какво всъщност определяме като основно, за главно в живота си? Какъв смисъл влагаме, когато говорим за основното? Какви са преживяванията ни по време на Пасха, какво е тя за нас в действителност?
Случва се, когато попиташ някого, който не е въцърковен, но счита себе си за православен, кой е най-големият празник в годината, и в отговор да чуеш: „Новогодишният празник, разбира се!“. Непонятно е защо изведнъж им хрумва тъкмо новогодишният празник, тъй като на практика тогава не се случва нищо съществено, нищо не се променя. Но желанието за промяна, за обновление, желанието твоят живот накрая да тръгне в по-различна и по-добра посока превръща този ден в ден за надежда, за някакви особени, мистични преживявания. Човек не може ясно да формулира причините за подобен свой отговор. Новогодишният празник всъщност е една пълна имитация на празничност, веселие, радост, която се свежда до фойерверки, пищни трапези и какво ли още не от този род. След нея: тежък махмурлук и чувство за опустошение. Тежко разочарование и потиснатост, защото, както знаем, дните след новогодишните празници са най-депресиращите дни в годината. Това е свързано отчасти и с зимното време, но също и с нереализирания празник в душата, с неосъществените очаквания. Нищо не се е променило. Останала е само надеждата.
Жаждата за радост, надежда, обновление са онтологически присъщи на човека. Животът му изглежда безсмислен без нея. За нас празникът Пасха е като този новогодишен празник за мнозина, само че е осмислен и осъзнат от дъното на нашата душа. Празник, за който имаме предварителна подготовка и пътят към който е дълъг, но той ни помага да стигнем до разрешението на много неща. Дава ни освен това възможност да разберем какво всъщност желаем не само за себе си, но и за целия свят.
Ето например в ексапостилария за Томина неделя: „Днес пролетта благоухае и новата твар ликува…”. Новата твар – новият човек. Който е в Христа, той е нова твар. И оставаме разтърсени от дълбочината на тези слова, от тяхното силно евангелско внушение: Антипасха – другата Пасха. Ние възприемаме представката „анти“ като указание за нещо противоположно на това, за което става дума. Много християни не умеят да си обяснят какъв смисъл се влага в думата „Антипасха“. Защо изведнъж се изправяме преди Антипасха? Какво тук е в противоречие с пасхалния празник?
Не, нищо не е в противоречие, пък и представката „анти“ в случая не означава „контра“, а „вместо Пасха“.
Работата е там, че това, което всички апостоли приели като Пасха, не било прието по същия начин от Тома. Антипасха е конкретно неговата Пасха, другата, или заместващата тази, истинската Пасха, която той не преживял заедно с апостолите – не бил видял възкръсналия Христос и отказал да повярва.
И тук възниква въпросът: какво реално му е попречило да повярва? В крайна сметка и самите апостоли на практика отначало не повярвали на това, което им известили жените мироносици. Така ни казва Евангелието: дошли жените мироносици и заявили: „Христос воскресе!“ Но апостолите не им повярвали.
Тогава към гроба изтичали Петър и Йоан, после към неповярвалите апостоли се присъединили Лука и Клеопа, които също отказали да повярват в това. Те казали: „…па и някои жени от нашите ни слисаха: те ходили рано на гроба, и не намерили тялото Му“ (Лука 24:22-23). Всички апостоли като цяло реагирали по един и същи начин.
Страхът да повярваш
Защо същите тези хора, които били така близо до Христос и слушали Неговите пророчества, не повярвали на най-главното? Тук може да разгледаме нещата по различни начини, но един от възможните отговори е следният: това действително е страхът да повярваш. Много страшно е да повярваш в подобно нещо – във факта, че Христос е възкръснал, още повече след като станало ясно, че всички апостоли се оказали нерешителни, неуверени ученици.
По всяка вероятност всеки от тях – подобно на Петър – е преживявал в себе си чувството за извършено предателство, прилив на страх. Те останали да седят в стаята със заключени врата, със затворени прозорци, и изпитвали голям страх.
Първо, много е възможно да са се страхували от самите себе си. Да са изпитвали страх от това, което може да се случи с тях заради слабата им вяра. Тяхната вярност като човеци претърпяла пълен провал: те не съумели да останат докрай с Христа, със своя любим Учител.
Не могли да изминат заедно с Него този път. Те, като човеци, се оказали крайно недостойни, крайно нерешителни. И чувството за тази своя нерешителност на фона на това, че Той, както вече ги били известили, е жив, се оказало крайно неприятно чувство за тях: „Как се получи така, защо се оказа, че сме именно такива?“
Второ, те се страхували за собствения си живот: щом властите са убили Учителя, значи ще има преследвания и срещу учениците. Те се оказали крайно притиснати и уплашени. От една страна, потиснати от собствения си акт на предателство, от друга страна, потиснати от страха пред видимо надвисналите над тях беди. Разбираемо е, че в това свое състояние те нямали сили да претърпят никакви гонения, изтезания, нито каквото и да било друго, защото се чувствали напълно обезкуражени и разколебани.
И думите на жените, които се опитали да ги убедят в това, че Христос все пак е жив, не се явяват за тях убедителни, защото крайно много страх е сковал сърцата им. Те са дотолкова вглъбени в собствените си терзания и до такава степен обезкуражени, че дори не намират сили да възприемат адекватно самата дума „Възкресение“ – не могат да се вслушат в нея, да я възприемат, защото тя не събужда нищо в сърцата им.
И когато Сам Христос се явява пред тях, те чуват Неговите слова: „Мир вам“ (Лука 24:36), което показва, че са загубили мира в своите души, останали са в напълно съкрушено и отчаяно състояние. А Христос им дава Своя мир, дава им Светия Дух, за да укрепи техните чувства, и едва тогава апостолите започват да се радват.
Радват се, че всичко е отминало и че дошъл краят на този кошмар, който преживели преди това, както и че техният Учител действително бил жив. А това означавало, че независимо от всичко: гвоздеи, кръст, разпъване на кръста, погребение, тези неща вече не съществували. Как прекрасно било чувството, че е дошъл краят на това! И то така благополучно, така реалистично, и че ето – те отново виждали своя Учител жив.
Това означавало, че Той отново е с тях и отново ги приема в Себе Си, и че сега животът им щял да продължи нормално. Той е възкръснал – значи всичко пак ще бъде наред.
Ето тук ще обърна внимание и на нашите празнични настроения. На нашето възприемане на Пасха. След продължителния пост, след всички негови изкушения и тежести ние се приближаваме към Пасха с надеждата, че всичко мрачно и неприятно, наподобяващо мрачния интервал между зимата и пролетта, трябва да отмине. Сега трябва да настъпи благоухаеща пролет, а ние всички трябва да се радваме и да се веселим, защото всичко вече е отминало. Каквото било, било, настъпил е истинският новогодишен празник.
Всичко си остава по старому?
И именно в тези преживявания се проявява голямото сходство между нас и нашите приятели, близки и роднини, за които новогодишният празник е най-главният. Празник на несъстояли се мечти, на надежди, които никога не се сбъдват, защото нищо не се променя. На практика Христос възкръсна, а светът си остана непроменен. Ако ние си останем същите, то и светът ще си бъде все такъв за нас.
Апостолите се изпълнили с неописуема, искрена радост, че Христос е възкръснал, че всичко лошо реално изчезнало, всичките предишни ужаси, страхове, проблеми, които ги застрашавали, благополучно отминали.
Виждаме как в душите им преобладава вече не вината за отстъплението, за предателството в същия онзи момент, тъй като те вече Го чувствали до себе си и Той ги изпраща да проповядват: „Идете научете“ (Мат.28:19). Вярно е, че така и никъде не отиват, а остават зад заключените врата със своята тиха пасхална радост, принадлежаща на такъв малък кръг от хора. Христос воскресе и тук ни е добре. Вратата остава заключена, прозорците – затворени. Това ни дава сигурност, че всичко е наред.
И тогава идва апостол Тома, на когото другите апостоли казват: „Христос възкръсна.“ А той им отговаря: „Не, не мога да повярвам“ – така, както и те не могли да повярват преди това, докато не им се явил Сам Той. „Ние го видяхме – отвръщат му те. – Той яде с нас и пи, яде мед и печена риба.“ Но апостол Тома повтаря същото: „Не мога да повярвам.“
Неотдавна гледах видеозапис на един психологически експеримент. В една детска градина идва психолог и носи със себе си две бели пирамидки и една черна, след което обяснява: „Петя, Вася, Оля, хайде сега да се уговорим, че когато дойде Александър, всички ние ще му кажем, че пирамидките са бели.“
Щом въпросното момченце идва, психологът пита децата, с които се е споразумял за експеримента: „Какъв е цветът на пирамидките?“, а те отговарят: „Всичките са бели.“ Задават същия въпрос и на новото момченце от групата: „Какъв е цветът на пирамидките?“ То отговаря: „Всичките са бели.“ Тогава психологът му предлага: „Вземи черната!“ Момченцето я взима. „Защо каза, че всички са бели?“. То не знае какво да обясни и отговаря: „Такива ми изглеждаха.“
Експериментът бе повторен няколко пъти: всички деца се съгласяваха да приемат предписаните „правила“… С изключение на едно момченце с много сериозно изражение – когато чу, че всички са бели, виждайки, че една от тях е черна, то зае войнствена поза и отвърна: „Две са бели, една е черна“, т.е. то вече бе взело решение да воюва за правдата.
Този експеримент беше проведен и с 20-годишни студенти, които постъпваха по същия начин. Колективното съзнание, колективният опит е нещо много силно.
Апостол Тома може и иска да повярва във Възкресението, но много се страхува да не остане излъган. По такъв начин той станал като апостол Петър. Апостол Петър изрекъл следните слова: „Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт!“ (Лука 22:33).
А когато Христос отивал да възкреси лежащия от четири дни в гроба Лазар, апостол Тома бил редом до Него и при мисълта, че в Йерусалим Христос ще пострада, казал: „Да идем и ние да умрем с Него“ (Ин.11:16). Тоест апостол Тома имал вътрешната готовност да бъде верен докрай. Но и той не успял да отстои тази своя вярност, да я съхрани – постъпил като другите.
Интересното в случая е, че апостол Тома не приема свидетелството за Христовото възкресение. Не приема тази тиха, лична радост на апостолите, говореща за това, че всичко вече е наред, всичко лошо е отминало, нищо страшно няма да се случи, и че щом Христос е възкръснал, значи всички тези ужаси, страхове, мисли за изтезания, всичко отвратително остава в миналото. Те вече не се боят, защото щом Той е възкръснал, всичко е изпълнено, Той е победителят. Той е възкръснал. Но те останали зад заключени врата. Прозорците продължили да бъдат затворени. Апостолите така и не поели никъде. Изпратени били да проповядват, но не тръгнали.
Без успокоение
И се оказало, че за апостол Тома това свидетелство било недостатъчно, при което той изрича крайно дръзки слова: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:25). Това е най-достоверният опит на познанието – чрез прякото докосване. Нормално е да се запитаме как би могъл някой да се обърне към Бога с подобни думи? Как може да се поискат от Христа такива неща?
Но ето какво е поразителното. Христос идва след осем дни при Тома и тогава апостолите виждат нещо, което вероятно не били забелязали първия път: Христос е възкръснал, а раните му били запазени същите. Христос е възкръснал, но Христовите страдания останали зейнали върху възкресеното Му Тяло.
И Иисус казва на Тома: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.“ В отговор Тома изрича: „Господ мой и Бог мой!“ Христос му казва: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“ (Иоан 20:25-27).
Казаното от Тома: „Господ мой и Бог мой!“ е първото подобно свидетелство, в което Христос е назован Бог. Не просто Син Божи, както Го нарекъл апостол Петър: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мат.16:15-16), защото този израз „син на Бога“, „Божи син“ е нещо напълно приемливо за вярващия юдеин, за всеки вярващ човек.
В отговор на Своите противници, които Го питат: „И тъй, Ти ли си Син Божи?“ Иисус им казва: не е ли писано в Закона ви: „Аз рекох: богове сте“? Не е ли казано в Писанието: „От Египет повиках сина Си“, назовавайки с думата „син“ целия иудейски народ?
А иудеите отговарят на Христос: „Ние от блудство не сме родени; едного Отца имаме. Бога“ (Иоан 8:41). Ето защо изразът „Син Божи“ подлежи на различни тълкувания, може да съдържа различни обяснения. Може да бъде осмислен и в обобщен, и в по-конкретен план.
Докато в случая имаме изречено от страна на Тома следното свидетелство: „Ти си Бог, Ти си Господ! Ти си истинският Бог!“, защото Тома не възприема Христовото Възкресение като някакво успокоение. Той не вижда в Христовото Възкресение единствено избавление от вината за своите прегрешения. За него възкръсването на Христос не е просто промяна към нещо по-добро, защото Христос възкръсва с всичките си тежки рани и следи от мъченията по Своето Тяло. А от това става ясно, че щом твоят Учител е възкръснал за теб в този Си вид, значи и пътят към твоя Учител ще бъде белязан със същото.
И тук е много важно да си дадем сметка кои сме ние всъщност, когато празнуваме Христовото Възкресение. „Видели Христовото Възкресение, да се поклоним на нашия Господ Иисус Христос“ – какво в действителност означава това за нас? Каква е връзката ни с Тома? Абсолютно пряка и непосредствена. Разкъсаното тяло. Пролятата кръв, с която се причастяваме, после целуването на Чашата като ребрата Христови – всичко това има абсолютно пряко отношение към нас.
Ние не винаги осъзнаваме участието си в тайнството на Причастието с цялата му правилност и дълбочина. За някои то е за изцеление на душата и тялото – тоест за избавяне от някои душевни и физически проблеми. За други това е прилив на енергия – щом се причастявам, значи сега трябва да се изпълня със сила. Има хора, които го приемат като средство за очистване и опрощаване на греховете. Има и такива, възприемащи го като специфична част от религиозната ни практика.
Много често виждаме причастяването със светите Христови Тайни като възможност да разрешим проблемите си, да осветим живота си, да се приобщим към Божествената благодат, а също така и като наше особено лично, благочестиво дело.
Ако ли обаче възприемам, почувстваме нещата другояче и пристъпим към Чашата като Тома – като към причастна Чаша на страданията Христови и Неговото Възкресение, тогава тя ще придобие за нас по-различен смисъл, ще се превърне в нещо друго, в средство за нашето богообщение.
Пристъпване към Чашата за духовно удовлетворение?
Как е осмислено всичко това от страна на Тома? Апостолите остават в стаята и никъде не отиват – те искат да съхранят своята тиха радост от Христовото Възкресение само за себе си. Щом Тома не повярвал на думите им, това ще рече, че и никой друг няма да им повярва, ако излязат от тази горница и кажат: „Христос възкръсна!“
Словата им обаче нямат никаква сила, защото за всички тях Христовото Възкресение се е превърнало просто в една тиха, лична, индивидуална радост, в която те в крайна сметка виждат възможност да се избавят от някои сложни житейски обстоятелства.
Както всъщност и ние постъпваме след поста, след продължителните изповеди, след всичките изкушения, дошли по време на поста, и ето я накрая Пасха – накрая имаш възможност да седнеш без ограничения на трапезата. Най-сетне можеш да си дадеш свобода от целия този тежък период. Най-сетне…
И ние действително се отпускаме твърде бързо. У нас настъпва същият онзи махмурлук, същото онова опустошение, на което са подложени хората след новогодишния празник. Често пъти след Пасха нямаме сили да овладяваме себе си и състоянието на християните, изпаднали в униние две-три седмици след Пасха, малко се отличава от унинието, настъпващо след периода на новогодишните празненства.
Християните сами не успяват да разберат какво точно става с тях. За един толкова кратък период: пасхална радост, Светла седмица… Но какво от всичко това остава вътре в нас? Нищо не остава, всичко се е изгубило някъде там. И радостта си е отишла… Идваш в храма, но ти е трудно да се молиш, а делата си от времето на поста вече ги възприемаш като някакъв тежък труд. Съкращаваш молитвените си правила и незнайно защо си позволяваш какво ли още не.
Защо се случва всичко това с нас? Защо Христовото Възкресение не се превръща в онази радост, която би могла да внесе някаква промяна не само в самите нас, но и в хората около нас? И защо Великденският празник е такъв частен християнски акт, почти надомен труд, досущ като посрещането на Новата година?
Навярно защото не си даваме сметка, че Христос възкръсна с прободени ръце, оставайки с раните по Своето Тяло. За нас тези рани са източникът на нашия живот. И когато пристъпваме към Светата Чаша Христова, търсейки да получим чрез нея някакво духовно удовлетворение, увереност, благополучие, самочувствие, ние явно бъркаме посоката.
Как изобщо трябва да се пристъпва към Чашата, съдържаща кръвта на разпнатия Господ и раните от Неговото пронизано Тяло? Какво можеш да си пожелаеш, когато се причастяваш с разпнатия Христос? Може ли от тази Чаша да търсиш за себе си благополучие? Може ли да очакваш тя да ти помогне всичко в живота ти да бъде прекрасно? И да смяташ, че нищо няма да те поведе към Христовия кръст? Към Голгота? Към гроба Господен? Готов ли си да докоснеш тежките рани и да останеш в предишното си уверено състояние на доволство?
След всичко това, което се случило, апостолите разбрали много неща за себе си. Съдбата на всекиго от тях е такава, че понесли върху собствените си тела същите тези рани Христови. „Язвите на моя Господ нося върху тялото си“ (Гал. 6:17), казал апостол Павел. Причината за това е Христовото Възкресение. Причината е във факта, че апостол Павел имал възможността да се докосне до възкръсналия Христос. Възкресението на Христа станало за него нещо, което го накарало да приеме да понесе тези язви върху собственото си тяло, подобно на апостол Тома, който също приел върху себе си Христовите язви. Както това станало впоследствие и с всички останали апостоли. Те преминали през своята Голгота, посрещайки своето възкресение.
Ето защо за всеки християнин приобщаването към Светите Тайни Христови е призив не просто да възвести за Възкресението Христово, както това направили апостолите зад заключени врата, а както това сторил апостол Тома, докосвайки Неговите рани.
Защото тогава твоята Пасха се превръща в твоето постоянно възкресение, твоето постоянно преображение, твоето постоянно съединяване с Христа Възкръсналия. Ти постоянно докосваш Възкръсналия Христос и живееш чрез Него. Не просто взимаш от Бога някаква частица от божественото за себе си, а се сближаваш със Самия Бог като Негов последовател.
Да благодарим за всичко…
Обикновено ние искаме не Бог, а божественото, и Му отдаваме не себе си, а притежаваните от нас неща. Много е удобно така. Дай си ми моето, ето и на Тебе малко от моето. А Господ говори както на блудния син, така и на по-големия му брат: „Чедо, всичко мое е твое“ (Лука 15:31). И ето това „всичко мое е твое“ представлява Чашата на Христовото Възкресение, към която се приобщаваме. Към която подхождаме, за да може да имаме живота на Христа в себе си, но това е животът на Христа разпнатия – с прободените ръце, с раните по Тялото Му, а също и на Христа Възкръсналия.
Ето защо в тази Чаша може да се побере и всичко, и нищо. Бъдете готови да се причастите с Христовите Тайни и бъдете готови за Христовото Възкресение. И едва тогава ще разберем, че радостта, която ни дава Христос: „И ето, дошла чрез Кръста радостта за целия свят“, се заключава именно в това.
Защо Свещеното Писание непрекъснато ни говори за потребността да се радваме? На какво в действителност трябва да се радваме? И откъде да се сдобием с тази радост? Казано ни е: „Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко благодарете, защото такава е волята Божия за вас.“ Значи е воля Божия ние непрестанно да се радваме, непрестанно да се молим и за всичко да благодарим. Това е нещо много сложно и трудно.
Относно това, че трябва да се молим – добро знаем колко е трудно! Не по-лесно е да изпитваме радост. Също толкова тежко е и за всичко да благодарим. Но това е подвиг, за който човек трябва да подготви себе си. Човекът, стремящ се да благодари, със сигурност ще започне да изпитва радост.
Всеки от нас може да се опитва в края на деня да отправя не само дълга молитва, изброяваща всички сторени грехове, но и да си припомня други събития от деня, да каже на Бога с прости думи: „Благодаря Ти, Господи, за това, че днес времето беше хубаво; за това, че не закъснях за работа…“ – и друго от този род. Важното е да намираме в живота си подобни прости неща, на които обикновено не обръщаме внимание, защото като цяло не умеем да благодарим на Бога.
Свикнали сме да благодарим на Бога, когато ни се случат някои неочаквани неща: „О, Господи, помогни! О, Господи, помогни! Слава Тебе, Господи!“ – и с това приключваме всичко. А да благодариш означава постоянно да чувстваш, че Господ е редом до теб. Тогава това чувство на благодарност към Бога превръща човека в удивително създание.
Неотдавна ми се наложи да отида в едно семейство, за да причастя майката и нейното 4-годишно детенце, болно от рак, което отдавна беше в кома. Прекрасно семейство християни. Но се сблъскали с такава страшна беда. И майката тогава ми каза нещо наистина разтърсващо: „Толкова съм благодарна на Бога, че сега вече дори и да имам възможност да променя всичко това, няма да го направя, ще приема нещата такива, каквито са, защото по този начин изведнъж ми се удаде възможност толкова отблизо да позная Бога, колкото не съм Го познавала никога досега.“ Тя сякаш беше докоснала самите рани Христови! Бе докоснала Възкръсналия и бе престанала да се бои, добивайки способност да благодари дори и в подобна ситуация. Ситуация, в която за мнозина им звучи невъзможно, дори абсурдно да благодарят.
Ние все гледаме да отбягваме такива преживявания. С ужасен страх ни изпълва мисълта да докоснем раните Христови. Страшно се боим да се приближим към възкръсналия Спасител. Не към Този, Който е така красиво изобразяван в сияйни икони с победоносно изражение, а към Този, Когото Тома докоснал.
Оказва се,че когато човек намери смелост да се докосне до Него, радостта никога повече не напуска душата му, каквото и да се случи по пътя му, каквато и тежка трагедия или беда да го сполетят в живота му. Защото внезапно решил да възприеме смело Бога в душата си. И не се побоял да Му отключи вратата в такъв крайно тежък момент от живота си.
Ето какво още ми каза тази майка: „Благодаря на Бога за всичко, което се случва, за всеки отделен ден, за всяка минута. Сега седим тук с малкия Матей и той ни чува, реагира, само дето вече не се буди.“
Можем просто всеки ден да опитваме да намираме поне една думичка в благодарност за нещо конкретно, за нещо простичко – за това, че Господ ни е предоставил възможност в даден ден да избегнем кавгата с някого или пък да разменим усмивки с другиго – все прекрасни неща.
И започвайки да благодари, човек всеки ден ще усеща как тази благодарност задължително ще ражда в душата му чувство на покаяние, желание за молитва, тъй като изричайки своите благодарности, той ще си дава сметка, че като цяло не е достоен за всички тези простички неща. Защото Бог му е изпратил всичко това, а той и в деня на своето благодарение пак си е останал все същият и същият.
И тогава не е нужно да търсиш завършек на деня с молитви, които да поставят нещата по своите места. Човек изведнъж си дава сметка, че е възлюбен безкрайно много от Бога и че Бог независимо от всичко ще продължи да го обича, което пък, разбира се, не може да не изпълни сърцето му с радост. Така тази радост постепенно овладява човешките сърца.
Подвиг е да принуждаваш себе си да благодариш по такъв начин. Подвиг е да принуждаваш себе си да се радваш. И това именно е подвигът на нашето докосване до Христа, защото ние даваме възможност на Бога да влезе в живота ни истински и виждаме как на Бога можем да благодарим за всичко. И разбираме, че с Бога не е страшно и че Той ти дава възможност да докоснеш Неговите рани, което за теб се превръща в нещо толкова важно, че повече не можеш да живееш без това.
Тогава отиваш да се причастиш със Светите Христови Тайни. И радостта, благодатта и мирът, които са получили апостолите, се превръщат и в твоя вътрешна сила и съдържание. Защото си се причастил с Възкръсналия Христос, а Възкресението Христово още отначало те променя, пък било то и незабележимо. После Възкресението започва все повече да те изпълва и това прави възможно дори и у другиго да се пренесе и да пламне нещо от това твое възкресно настроение.
И постепенно, малко по малко, ти започваш да разпространяваш около себе си светлината на Възкресението, да я пренасяш до всички, защото това се оказва не твое лично, индивидуално дело. Подобно на причастието, то се превръща не в твое частно дело на благочестието, а в дело на твоя живот, твоята вяра и общение с Бога.
Тогава ти не просто изричаш: „Христос воскресе!“, почуквайки с яйце друго яйце, а тези слова излитат от душата ти като най-великите слова в живота ти. И впоследствие нито новогодишните празници, нито нещо друго ще те отдели от Христос, защото ти винаги ще живееш за това и ще преживяваш като най-голяма трагедия случаите, когато Христос по някаква причина ще отстъпва временно от теб и ще прави тази пасхална светлина да помръква.
Важното е да разберем, че за нас Възкресението Христово е това, в което сами го превръщаме чрез собственото си отношение. Добре ще бъде да се отнасяме към него като апостол Тома. Винаги помня словата от Йоановото Евангелие, които всяка година се четат на Пасха – постоянно се връщам към този познат текст, тези познати евангелски слова за това, че: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“. Днес у мен с някаква особена сила звучат и думите: „И светлината свети в мрака, и мракът я не обзе“ (Йоан 1:5).
Най-неочаквано тук ми идва наум разказът на Виктор Драгунски за момченцето, което в своето дървено корабче си имало светулка. За момченцето тази светулка била най-голямата му скъпоценност. И си мисля колко прекрасно би било, когато срещнем някого, докато си вървим по улицата, той да ни погледне и да каже: „Той е жив и свети.“ Това всъщност е и заглавието на разказа на Виктор Драгунски за светулката. I www.pravmir.ru
Беседата е записана и подготвена за публикация от Оксана Головко. Снимка: Анна Галперина, www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
