Слово в Деня на света Мария Магдалена
Света Мария Магдалена е първият човек, който вижда възкръсналия Господ според свидетелството на свети евангелист Марк (16:9). Свети апостол Марк казва, че след Христовото Възкресение, в първия ден от седмицата Той се явил първо на Мария Магдалена, на тази, от която някога изгонил седем бяса. И в евангелския текст, който се чете днес, се казва, че, заедно с апостолите, след Господа вървели и жени, като една от тях била Мария Магдалена, която Христос излекувал от болестите й и изкарал от нея зли духове. (Лука 8:1,2).
Знайте, че думата „седем” не винаги означава седем като в математиката, а нещо много повече. Разбира се, много е дори и един бяс да имаш в себе си, а камо ли седем. Но не става дума само за бесове в смисъла на дяволски изчадия, а за страсти. Страстите според учението на отците са дяволите в нас. Не винаги дяволът е този, който те подтиква към недобри мисли и постъпки – ако вътре в теб има лоши навици, те имат властта да променят нагласата ти, мислите ти и да те подтикнат към злото. Всеки един от нас живее в реалност, обладана от злото, от това зло, което е било сътворено от хората, живели преди нас, което ни е предадено от други, пропито в нас без да искаме и дори без наше знание. Има истина в твърдението, че човекът е съвкупност и от лошотията, греховете и навиците на своите предци. Имаме не само физическа прилика с родителите си, но и душевна. Зная за тези неща най-вече от писанията на отец Арсение Бока и от неговите проповеди, от неговото знание за хората, което достигна до мен още в младежките ми години. Отецът акцентира върху тази връзка между човека и онези, чрез които е дошъл на този свят. Спомням си думите на един човек от нашия край, от Фъгъраш, той казваше: „В моите деца виждам като в огледало младостта си, виждам в тях моите предишни страсти.“ Разбира се, че е можел да види и добродетелите, може би не толкова изразени, но той ясно е виждал в децата си своите грешки. Това е робството на дявола в нас. Господ Иисус Христос ни казва: „Защото от препълнено сърце говорят устата.“ (Мат. 12: 34), и още: „…защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули…“ (Мат. 15:19), Всичко тръгва от сърцето на човека, то го опетнява.
Света Мария Магдалена е била една от тези, които са били победени от страстите, но и които Христос е преобърнал от злото към доброто. Ние нямаме сила без Божията помощ да победим сами себе си. Когато някой го постригват за монах, един от въпросите, които му задават е: „Ще останеш ли в манастира и в постничество до последното си издихание?“ А той отговаря: “Да, с Божията помощ“. Ние разчитаме на помощта на Господа. Поради милостта Божия, на света Мария Магдалена било дадено да бъде спасена от страстите и болестите си, да се отърве от бесовете. И когато Христос възкръснал от мъртвите, като знак за грешниците, че е възкръснал, Той се явил именно на света Мария Магдалена, някогашната грешница, за да се знае, че Господ е дошъл, според както Сам е казал, за да спаси грешните. На много места в Евангелието Христос ни напомня за това. Той казва на Закхей: „…днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лука 19:9,10), а свети апостол Павел казва: „Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз“ (I Тим. 1:15).
Някои нехристиянски духовни учения утвърждават идеята, че човек сам себе си може да спаси със собствения си опит, като преминава през провали и успехи, извличайки поуки от тях. Не е такава нашата вяра обаче. Ние вярваме, че имаме нужда от Божието спасение и за това Го търсим и призоваваме с молитвените думи: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните“.
Ние, вярващите, знаем, че света Мария Магдалена е грешницата, представена от свети евангелист Лука в глава 7 (от стих 37 до края на тази глава), която отишла и със сълзи умила нозете на Господа, помазала ги с миро и ги изтрила с косата си, а Господ за нея казал: прощават й се многото грехове, задето много обикна. Господ казал това за грешницата, която евангелистът не назовава по име, но тъй като още в началото на следващата глава става дума за Мария Магдалена, в Църквата вярваме, че свети Лука прави връзка между Мария Магдалена и жената с алабастрения съд с миро.
Онази грешница е имала сълзи, а днес нашите са пресъхнали, или ги имаме само тогава, когато искаме от Господа нещо, което все още го нямаме. Защо сълзи? Св. Исаак Сириец казва: „Когато достигнеш областта на сълзите, тогава знай, че твоят ум е излязъл от тъмницата на този свят“. Той ни казва, че сълзите са знак на здравия разум. Следователно, те са външен израз на чувствителността на човека. За това, когато нямаме сълзи, се молим за тях, като казваме: „Дай ми сълзи, Господи, Спасителю, така както някога си дал на грешницата, за да мога да умия нозете Ти; сълзи, които да ме избавят от грешния ми път“.
И тъй като Мария Магдалена, мироносицата, е била благословена, тя отишла с миро на гроба на Господа Иисус Христос, за да допълни делото на свети Йосиф Ариматейски и на свети Никодим. Обърнете внимание, тя и останалите мироносици искали и те да занесат нещо на гроба, за да Го почетат. И ето, приготвили миро, взели благоухания и отишли, но не ги използвали. Знаете ли защо казвам това? Защото Господ приема и намеренията на човека, а не само делата му. Господ приел мирото на жените мироносици, от което вече нямало нужда, но преди всичко Той е приел техните чисти сърца.
На Възкресение Църквата пее: „Богомъдрите жени с миро тичаха след Тебе, Когото търсеха със сълзи като мъртъв, и радвайки се, се поклониха на живия Бог, и тайнствената Пасха, Христе, на Твоите ученици благовестиха“. „Богомъдрите жени“ – това означава да мислиш за Господа; да се съобразяваш с Него; да не забравяш за Божието присъствие; да се радваш, че Бог съществува. Мисълта ти винаги да бъде в Бога, в мирото и в благодарението към Него.
В Пасхалния канон се пее още: „Слънцето, залязло някога преди залез-слънце в гроба, в ранно утро търсеха като ден мироносиците деви, и една на друга говореха: о, другарки, дойдете да помажем с аромати живоносното и погребано тяло, плътта на Възкресилия падналия Адам, положена в гроба. Да отидем, да побързаме като влъхвите, да се поклоним и да принесем миро като дарове на Повития не в пелени, а в плащаница, да плачем и да зовем: възкръсни, о, Владико, Който и на падналите даряваш възкресение.“.
Не зная дали има нещо по-красиво от тези песнопения, които са като същински литературни произведения! Но разбира се, всичко това наистина се е случило, не е художествена измислица или само красив изказ. Мироносиците са търсили Слънцето, съществуващо още преди слънцето, Което само за малко е залязло в гроба…
Сега мога само да ви благодаря, че ме оставихте да се изкажа, да се радвам на тези мисли, на каквито и на вас пожелавам да се радвате… I www.nistea.com
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Сандра Керелезова
