Смирението е майка на покаянието
Образът на митаря от евангелската притча въплъщава етоса на съгрешилия смирен човек, който се кае. Това именно e сърцевината на православния етос. Смиреният е истински мъдрият и благоразумен човек, този, който в чувството за своето недостойнство, в своето смело себепознание – в мълчание – става възлюбен син на Бога и обиталище за Неговите тайни. Само смирението опровергава греха и всички негови плодове; и само то е силата, с която човекът може да придобие красотата на всички Христови добродетели и дарби на Духа. Смирението е първият и последният от нашите аскетически подвизи.
Смирението в богословския и аскетически език на Църквата е взаимозаменяемо със смиреномъдрието, с евангелската нищета на духа (Мат. 5:3), което означава да не мисля високо за себе си, а за другите – така че винаги да се считам за по-нисш от всички и всичко. Това е твърдата основа за процъфтяването на благодатта и добрата почва, от която да узреят плодовете на чудото. Без смирението всичко е изменчиво, неустойчиво и несъвършено; и, разбира се, без смирение цялата борба на покаянието се осуетява и опропастява, а най-важното и значимо нещо – любовта, която е краят на всеки духовен подвиг, остава безсъдържателна и безплодна. „Напразен е всеки подвиг, всяко въздържание, всяко послушание, всяко нестяжение, всяко знание, което е лишено от смиреномъдрие. Начало и край на благата е смиреномъдрието”[1] .
Следователно там, където се упражнява смирението, не е възможно падението на човека и оттук – разколебаването по стъпалата на духовния живот. „Тези, които са убедени в себе си, ще паднат” [2] , но смирените се надяват на Бога (2 Кор. 1:9). „Това е пътят на смирението – въздържание, молитва и да смяташ себе си по-долу от цялото творение” [3] . Касае се за съкрушението в благодатта: за свободата на човека от собствения му Аз, така че той да се поставя под всички други, и под безсловесните [4]. Смирението е кръст, съразпване с Христос, послушание до смърт, до кръстна смърт [5] . То е утробата на свободата на битието, на нейната тайнствена победа над демоничните сили, единствените врагове на човешката свобода. Смирението е „примката на примките” за дявола и неговите изкушения, скритата, тайна и кръстна сила на вярващите, в която дяволът и неговите сили се препъват и падат.
Опитът на св. Антоний Велики е показателен: „Видях изкусителя да изкушава хората и се ужасих. Видях навсякъде капани и казах на Бога в молитва: „Боже мой, как да преодолеем всички тези капани? Как е възможно да минеш оттук без да те хванат и да не загинеш?“ И чух глас, който ми каза: има само един начин да се спасиш от тези капани – чрез смиреномъдрието” [6] . Опитът на светците противопоставя на лукавия не аскезата – след като той формално е най-големият аскет – а смирението, това единствено нещо, от което той много се страхува, тъй като не може да бъде това, а именно смирение и смирена любов [7] . „Обичай смиреномъдрието и никога няма да бъдеш хванат в дяволска примка” [8] .
Обезсърчително е, че този опит в действителност остава непознат в живота на вярващите, които са завладени не от Христовата любов, а от страха от сатаната. Трябва някога да научим, че говорим за бездната и изкуството на духовните битки – за битката на вярващите „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12). Нашето внимание трябва да бъде съсредоточено не в търсенето на магически отговори чрез специални заклинатели, а в труда на Божиите дела чрез смирени човеци.
От душевната оскъдност, която предлага народната религиозност, трябва да се върнем към богатството на нашето православно предание – духовно и аскетическо. Това означава, преди всяка наша дейност, вместо да се отдаваме на гордостта си или на демонстрацията на сили, да се опитаме да се потопим в пълнотата на святото смирение. „Наградата не се дава за труда, а за смирението; за смирението се дава благодат” [9] . Само смирението е способно да възпълни всяка липса и да преобрази нашето болно същество във вместилище на чудото. Само смирението е достатъчно, за да ни посети Господ и да живеем в пълнота и увереност евангелския и богоугоден живот.
Не в смиренословието, а в смиреномъдрието се крие „неизменният път и цялата мъдрост” [10] . Смиреният е този, който „на дело проповядва добродетелта”, подражава на Господа и се облича с „одеждата на Неговата божественост” [11], бидейки всесилен чрез смирилия се до смърт Христос (Филип. 2:8).
Дори „без добри дела” смирението ни оправдава пред постоянно снизхождащия Бог. Без смирението не съществува реално покаяние. Смирението е единственото наше непоклатимо дръзновение пред Бога и това за нас, грешните хора, означава единствената устойчива сила, която ни поставя отново пред Неговата милост, която прави реалност нашето връщане при Бога, т.е. покаянието. Само чрез смирението стигаме до покаянието, и твърдите стъпки на нашето пътуване към Бога са стъпките от смирението към покаянието. От смирението на митаря вървим към покаянието на блудния син. Без смирението не съществува себепознанието като осъзнаване на нашите грехове, а без себепознание – т.е. „да дойдеш на себе си” – не съществува покаяние. „Смирението е най-вече мъдрост. Защото, както всеки горделивец е безумен и немъдър, така и всеки смирен е благоразумен и мъдър” [12] . Мъдростта означава да се освободим от греха и да се поробим на Бога (Рим. 6:22), да осъществим нашето битие и присъствие в Божието битие и присъствие. И това е покаянието; да се върнем в Бога и Неговата воля отново да стане средоточие на нашата вяра и живот.
Разбира се, покаянието не е единственият плод на смирението. Но смирението е единствената врата към покаянието, към пътя на Христовата заповед: „…покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17), на единствената реална свобода, свобода от греха и отчуждението ни от Бога. Смирението е майка на покаянието, това, което изстрадва родилните мъки на възраждането и свободата на човека, предшествано от отчаянието от нашия Аз и отхвърлянето на всяко самооправдание. Покаянието и смирението не означават прекъсване на аскетическите усилия и на милосърдните дела, още повече те не се разбират като моментни или случайни събития, като някакви душевни проблясъци и мигове на разчувстване в духовния живот. Съществува непрестанно движение на човека, на този, който копнее своето спасение в Бога и Неговата милост, от смирението към покаянието и от покаянието към смирението. Необходима е непрестанна аскеза, за да придобием истински опит от смирението и покаянието. „Нека не спираме да се подвизаваме и да бъдем усърдни, докато не видим в нас покаяние, намерим смирение и нашето сърце почине в Бога” [13].
Покаянието не е някакво психологическо или емоционално поправяне, успокояване или заличаване на нашата вина, поради нарушаването на някакъв божествен закон или нравствена заповед. То е „възстановяване от противоестествено в естествено състояние, от дявола в Бога, чрез аскеза и трудове [14]. То е повторното приемане на принасяната любов на Бога към съгрешилия човек, в Христос чрез Светия Дух, възстановяване на любовното общение между Бога и човека в богочовешкото тяло на Църквата „на съгрешаващите и покайващите се” [15].
Пред съгрешилия или съгрешаващия човек възниква един критичен въпрос или дилема, едно кръстно предизвикателство или избор: покаяние или неразкаяност, което съответно означава надежда или отчаяние; неизчерпаемото море на Божията милост или зеещата омраза на сатаната. Дяволът, изобличително оголен от Христовия Кръст, беден и зъл, настоява да изкушава свободата на човека и да отклонява нейното естествено движение. Бидейки тъждествен със злобата и отчаянието, той крои нашето умъртвяване в затвърждаването на състоянието ни на отчаяност, единствения непростим грях. „По-страшно от това да съгрешаваш е да се отчайваш” [16]. Отчаянието е хула срещу Бога [17], непростима „хула срещу Светия Дух” (Мат. 12:31), като отричане на животворния и светъл „нектар на Божията любов”. Ако да съгрешаваме е човешко, то да се отчайваме е демонично…
Църквата неизменно учи, че който и колкото и да е голям грехът, той не оправдава нашето изпадане в отчаяние, защото бездната на Божията милост е бездънна и океанът на Христовата щедрост е безграничен. Отчаянието е безумие, защото потъвайки в него, пренебрегваме факта, че никой грях не побеждава Божията любов и никой ад не е по-мощен от Възкресението на Господа. То е безумие, защото смятаме, че поради многото наши грехове или престъпления не е възможно да се спасим чрез Божието милосърдие и дръзновението ни „в кръвта на Иисус Христос” [18]. Сърцето на човека несъмнено няма да престане да бъде поле на битката между дявола и Христос, между нашата неразкаяност и покаянието, между отчаянието и надеждата. Но един човек, който има трезвение, който изгаря от копнеж за спасение в постоянното усещане на своя грях, който съ-действа за своето освобождаване от демоничната омраза чрез свободата в Човеколюбеца Христос, знае на дело – знание, което предизвиква неизказана радост – че отчаянието не е способно да ни лиши от нашето спасение.
О, Боже мой, колко светци си ни дарил чрез покаянието! Колко радост запазваш за нас в покаянието на един грешник! Колко сме благословени, когато и в нашето най-голямо отчаяние продължаваш да ни призоваваш и да ни въвеждаш в Твоята Църква!…
За човека гибелта, краят не е в това „да падне”, а „да не се вдигне”, и е проява на мъдрост да не лицемерничи по фарисейски, а да полага усилия в смирение за своето покаяние. „Каква мощ може да има грехът там, където е покаянието? [19].
Един брат попитал авва Агатон за блудството, а той му казал: „Върви, постави пред Бога своята немощ и ще имаш покой.”[20]. Въпросът е да не си казваш: „Днес ще съгреша и утре ще се кая“, а: „Днес да се покаем, защото не знаем, нито разбираме утрешния ден; съгрешили сме, да се покаем, защото Господ приема покаянието на истински каещите се” [21].
Покаянието е непрекъснат и болезнен труд, който преобръща сърцето и неговите движения. То е благодатта на възраждането и преобразяването на нашия живот; призив за възстановяване на човека в неговата първоначална красота, в неговата предгреховна цялостност. Тази красота и цялостност в нейната пълнота е новото осъществяване на живота в общение и хармония на личните отношения; на човека с Бога и с неговия ближен. Грехът не ни отделя само от Бога, но и от нашия ближен, а покаянието възстановява не само общението с Бога, но и с другия човек. С Него и с другите, без които не съществува живот и спасение. Следователно, покаянието няма индивидуалистичен характер, не е преследване на индивидуално оправдаване. То е връщането в църковната общност и съучастие в благодатта на всеобхватното спасение, като тайна на всеобхватната любов. То е преминаване от стария към новия човек, коренна промяна в начина на живот, която струва скъпо и се засвидетелства само чрез дела. Именно немощта на човека, готов за покаяние, кара Бог да прояви милосърдие над него. Защото, както ние не хвърляме една стара или скъсана дреха, а я поправяме, за да я използваме отново, така и Бог се грижи за овехтялата природа на човеците и се кае за техните пороци [22].
За нас остава тайна чудното събитие как Бог в лицето на Иисус Христос Сам става Покайващ се. Той е Приятелят на грешниците и на тези, които се каят. Той е Този, Който даде времето (χρόνος) на Въплъщението като време-възможност (καιρός) за покаяние на всички; на онези, които измъчено търсят своето връщане от „света” в Църквата. Толкова е голяма силата на покаянието, или по-скоро толкова е безгранично Божието човеколюбие, което се открива чрез него.
Спасението не се крие в нашите дела, а в нашето дълбоко смирение и свободно покаяние, в нашата решимост да влезем в Христовата църква. Покаянието е всекидневен, дори денонощен труд в полето на нашето сърце, а не фарисейско внимание към делата, които показваме пред света. Тъй като в покаянието се крие болката и очакването на Бога, то е преди всичко тайнствено и мощно преобръщане на духа, така че покайният миг да бъде светотайнствено откровение, неописуемо чудо, в момента, в който нашето отчаяние и съмнение биват победени от нашето пълно оставяне на Бога и доверието в Него [23].
Бележки
1. Св. Ефрем Сириец, Εφραίμ του του Σύρου, Εργα Α, σελ. 83.
2. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 82.
3. Патерик, Γεροντικόν σελ. 122.
4. Патерик, Γεροντικόν σελ. 89.
5. Св. Ефрем Сириец, υ Σύρου, Εργα Γ, σελ. 147.
6. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 2.
7. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 44.
8. Св. Ефрем Сириец, Εφραίμ του του Σύρου , Εργα Γ, σελ. 12.
9. Св. Исаак Сириец, Ισαάκ του Σύρου, σελ. 160.
10. Св. Ефрем Сириец, Εφραίμ του του Σύρου , Εργα Α, σελ. 95.
11. Св. Исаак Сириец, Ισαάκ του Σύρου, σελ. 76.
12. Св. Симеон Нови Богослов, Συμεών του Ν. Θεολόγου, Απαντα, σελ. 155.
13. Св. Исаак Сириец, Ισαάκ του Σύρου, όπ. Παρ. Σελ. 126.
14. Св. Йоан Дамаскин Ι, Ι. Δαμασηνός, P. G. 94, 796.
15. Π. Μ. Καρδαμάκη, Ορθόδοξη πνευματικότητα, β έκδοση, σελ. 254.
16. Св. Йоан Карпатски, Добротолюбие, Κάρπαθιος, Φιλοκαλία, τ. Γ, σελ. 29.
17. Архим. Софроний, „Свети Силуан”, стр. 68 (на гръцки ), Αρχ. Σωφρονίου, Ο Γέροντας Σιλουανός.
18. Св. Нил Подвижник, Νείλος ο Ασκητής, P. G. 79, 288, 445, 464, 540.
19. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 94.
20. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 13.
21. Св. Ефрем Сириец, Εφραίμ του Σύρου, Εργα Α, σελ. 207.
22. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 78, Εφραίμ του Σύρου, Εργα Β, σελ. 287
23. Патерик, Γεροντικόν, σελ. 115; 111.
Превод: Константин Константинов
