Смърт и Живот

HristosРано или късно всеки човек стига до един основен екзистенциален въпрос – за неизбежността на смъртта. Няма нищо по-сигурно в живота от нашата смърт, както и не държим нищо по-здраво в ръцете си от реалността за нашия край. За нищо друго не сме толкова сигурни, колкото за това, че ще умрем, и за нищо друго не сме толкова несигурни, колкото за времето, когато ще стане това.

По-големият въпрос обаче e какъв смисъл може да има един живот, който завършва със смъртта? Можем ли да се залъжем с мисълта – аз ще живея повече години от другите? Но дори и да живеем дълго, какъв смисъл има това? Оттук, разбира се, възникват и други въпроси. Как е възможно, когато обичам изключително силно живота, много пъти сам да бързам към смъртта и да избирам пътища, които водят до нея? Особено когато човек помисли колко млади хора днес губят живота си вследствие на употребата на наркотици, той се чуди дали в крайна сметка обичаме живота или самоволно се устремяваме по пътя към смъртта.

Христос идва да ни спаси, но от какво? Какво е това, което чувстваме като най-голяма заплаха за нас; което стои до нас и саркастично се надсмива над всички наши житейски стремежи? Смъртта е тази, която стои наблизо и се подсмихва, когато кроим планове за живота. И тук се поражда всевечният въпрос: дали е възможно тварното да влезе в общение с Нетварния? Ако отговорът е положителен, това означава превъзмогване на смъртта и тлението.

И така, какво се случва в Личността на Христос? Това е именно общението между тварното и Нетварния, Бог приема човешката природа и засажда Своето безсмъртие в нашата смъртност. Това означава, че Бог е станал Човек. Разбира се, Христос уважава напълно свободата ни, защото смъртта е наш избор и не Бог, а човекът я e създал. Бог е призовал човека към живот, Той го е създал, за да живее и го е поставил в общението на живота, което стои извън всяка смърт. Важно е да помним, че не Бог е създал смъртта.

Какво е смъртта? Отхвърляне на живота. Когато Бог казал на първия човек, че в деня, в който вкуси от плода на дървото, ще умре, това не е било заплаха, а показване на границите на живота. Творецът просто му казал, че не съществува живот извън Него… Човекът бил създаден свободен, той свободно е трябвало да реши дали ще последва живота в автономия или живота в общение с Бога. И той избрал пътя на автономията. Защо Бог създава човека? За да живее и да се обожи. Дяволът също обещава на човека да стане бог, но му предлага друг път – пътя на автономията. И човекът избира да последва този път, чийто резултат било падението.

Биологичната смърт, както ни казва Божието слово, била дадена не като наказание, а като благословение. Светите отци казват, че Бог допуснал смъртта, за да не стане злото вечно. Кое е злото, което би останало вечно? Абсурдното съчетание между смъртното и безсмъртното. Как изглежда това на практика? Помислете за един болен човек, който страда, изпитва болка, да се топи, но да не умира – ще има ли по-голям ад за него, както и за неговите близки… Помислите и за един здрав човек, който остарява (това означава тлението), но не може да умре. Би настъпил момент, в който той няма да може да понесе бремето на своето съществуване. Защото тлението не може да съществува заедно с нетлението.

Бог слиза до смъртта. Защо? Смъртта е коренът на нашия абсурд и ако тя е краят на живота, тогава знаете ли какво е този живот? Писта, по която безумството и безсмислието се състезават всеки ден. Христос снизхожда именно в това безумие, но не само като Бог, а и като Човек. Той влиза в пространството на нашето тление и реално се сблъска със смъртта. До идването на Христос всеки път, когато човекът и смъртта влизали в сблъсък, смъртта винаги е побеждавала.

Колкото и човек да е силен, смъртта е по-силна от него. Всичко това обаче било до времето на Христос. От тропарите на Велика събота можем да усетим разтърсващата сила на това събитие – слизането на Христос в пространството на тъмата и смъртната сянка…

Човекът иска да живее, той търси живота и затова, тласкан от една вътрешна неудържима сила, отива да чуе поздрава „Христос воскресе!”. Той знае, че това, което ще чуе след малко – този поздрав, го засяга пряко, лично, дълбоко, из основи, а не повърхностно. Думите „Христос воскресе!“ означават и „Човекът воскресе!“. Човекът вече има възможността да победи смъртта, оттогава съществува земята на живите или Църквата, която е наречена именно „Земя на живите“, където смъртта няма власт. Ние искаме да живеем и затова се засаждаме в тази Земя, в това Тяло. Нашето засаждане е Кръщението. Кръщавам се означава засаждам се в Христовото Тяло, за да приема Живота, който побеждава смъртта.

Христос не ни донесе някаква идеология или религия. Макар и тук да трябва да кажем, че всички религии са значими, защото показват, че човекът никога не е могъл да живее без Бога. Боговъплъщението ясно ни разкрива, че за човека Божието присъствие е толкова същностно, колкото опорната конструкция е важна за цялата сграда – ако тя се наруши или само един елемент от нея се премахне, ще се срути цялата постройка. Затова връзката на човека с Бога никога не е просто религиозен, а антропологичен и онтологичен проблем, който е в пряка връзка с въпроса за спасението на човека. Знаете ли какво означава на гръцки глаголът „спасявам се“? Ставам цялостен. Ставайки причастен на нашата човешка природа, Христос отново я прави онтологично цялостна.

Често самите ние избираме смъртта като начин на живот. Христос казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28). В много случаи обаче ние сами правим всичко възможно да погубим душата си. Душа, която е избрала смъртта вместо живота, е решила да живее автономно от Бога. Защото душата на човека е създадена от Бога, търси Го и загива без Него. Всъщност най-голямото доказателство, че Бог съществува, е обстоятелството, че религиозната вяра е на същата възраст с историята на човешкия род. Наличието на много религии още от зората на човечеството означава едно – човекът никога не е могъл да живее без Бога. И тези, които твърдят, че някакъв страх от неизвестното ни кара да бъдем вярващи, са подвластни на онова, което древните елини наричали „ὕβρις” (“хюбрис“) – надменност, в която си убеден, че преди теб са съществували само идиоти, а ти си най-умният. Това е арогантното зачеркване на духовния опит на милиони хора от началото на света до днес; отхвърляне на ясното свидетелство на всички религии, които разкриват жаждата на човека за среща с Бога.

Разбира се, Христос идва в света, за да основе не някаква друга религия, а Църквата. Той го казва по характерен начин, когато попитал апостолите за Кого Го мислят човеците: „…ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят!“ (Мат. 16:18), т.е. върху този камък, върху истината, че съм Син на Живия Бог ще съградя Църквата, а не някаква религия, и портите адови няма да й надделеят.

След Христовото Възкресение изборът дали ще живеем или ще умрем е наш… Думите на Сартр „Адът – това са другите” изразяват идентичността на нашата цивилизация, и днес ние се превръщаме в ад за другия. Преди Сартр обаче живял един друг човек, който, когато виждал някого на пътя, го поздравявал с думите „Христос воскресе, радост моя!“. Това бил св. Серафим Саровски. Какво превръща ада в радост? Това са думите, които св. Серафим казвал преди да изрече „радост моя“, а именно „Христос воскресе“! Това е истинската победа над смъртта.

Сега ще ми кажете: „Но нима всеки ден не умират хора?“. Да, но трябва да помним, че това е биологичната смърт, която е била дадена, както казахме, като дар от Бога, за да не стане злото вечно. Ако обаче до Христовото идване реката на времето течала към смъртта, след Възкресението на Христос тя обръща своя ход и сега се влива в царството Божие. В една от коленопреклонните молитви на Петдесетница, посветена на починалите, се говори за това, че за Божиите раби не съществува смърт. Когато напускат своето тяло, те се отправят към Бога и това е упокоение и радост. Преселение.

Как ние да преживяваме смъртта на близките ни? Като временно отсъствие. Да вземем един конкретен пример – някой млад човек работи години наред в Америка и един ден му се обаждат от Гърция, за да му кажат: „Ела си, майка ти почина.“. Не можеш да разбереш какво означава „Тя почина!, защото ти толкова години живееш с нейното отсъствие. И сега, когато са ти казали, че е починала, дори не можеш да се наскърбиш, да заплачеш, защото реално не можеш да го осмислиш, сякаш не разбираш какво ти казват. Тя почина. Но ти какво си чувствал толкова години? Едно отсъствие. Не е достатъчно да чуеш гласа й по телефона, именно защото тайната на силната връзка с ближния е стаена в любовта. Затова смъртта е просто едно отсъствие…

Кои са светците? Хора, победили смъртта. Ние знаем за чудесата, които са извършили, покланяме се пред светите им мощи, които благоухаят и са нетленни. В Нео Прокопио (на остров Евбея) например сме благословени да съхраняваме мощите на св. Йоан Руски и всяка година на неговия празник стотици хора тръгват от град Халкида към Нео Прокопио, извървявайки 37 километра пеша. Тръгват сутринта, още преди изгрев слънце, и стигат вечерта, често носейки децата си на гръб. Защо? Нима отиват при някой вече несъществуващ човек? Не, отиват при някого, за когото са уверени, че по някакъв начин е жив и че може да се намеси в техния живот. Само един пример: една жена от Кипър, която дълги години е била прегърбена и трудно се е придвижвала с помощта на бастун, щом се помолила пред мощите на светеца и си сложила неговия пояс и шапчица, в онзи момент преживяла нещо необикновено. Самата тя разказва за този момент: „Цялата започнах да треперя, обля ме студена пот, сякаш някой ме хвана, удари ме с дъска в гърба и ме изправи!“ Когато стана това, настъпи голямо вълнение сред хората, особено развълнувани бяха онези, които я познаваха и бяха дошли с нея. И днес, ако отидете при раклата с мощите на светеца, там ще видите окачено нейното бастунче, което тя остави за спомен от чудото и в знак на благодарност. Всичко това говори за един живот, който не свършва на земята, а продължава във вечността.

В евангелския текст, който и Църквата ни припомня в молитвите за покойниците, е казано: „..който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25). Тоест смъртта е само преход от една земя в друга. Църквата така преживява смъртта в лицето на милионите светци, както и на всички хора. Разбира се, подобна перспектива ни разкрива и един съвсем различен поглед към живота. Страхуваме се от болести и особено от коварни болести, какъвто е ракът. А старецът Паисий Светогорец се помолил да се разболее от рак, наистина се разболял и прославял Бога за това. Защо се е молил за такова нещо? По две причини. Първата – защото е искал да почувства болката на хората в своята плът и да разбира по-добре страдащите. И втората, защо е знаел, че не съществува смърт. Разбира се, когато имаш такава нагласа за живота, приемаш всяко събитие, което ти се случва, по съвсем различен начин.

Болестта е особено чувствително състояние – именно в нея човек губи своята сигурност и самодостатъчност. Или пък когато човек чуе, че някой тежко болен си е отишъл, се запитва: „Защо той, а не аз?”. При всички случаи болестта ни кара да се замислим… Тя може да е послание, което те предизвиква да се замисляш какви са твоите цели, какво е духовното ти състояние, каква е твоята идентичност. Истината е, че болестта е подействала благотворно върху много хора…

Ако нашият живот върви само в хоризонтална посока и има само хоризонтална перспектива, ние сами го обезсмисляме. Оттук става ясно защо много хора погубват себе си – защото се движат единствено в хоризонталното измерение на живота си и нямат надежда. Разбирам защо много млади хора стигат до наркотиците и го разбирам благодарение на моя опит от работата ми в училището, в което години наред преподавах, бях и директор. Просто съвременното училище не внася смисъл в живота на децата. То се опитва да развие техния интелект и умения, но е напълно безразлично към техните души…

Това, което Църквата предлага на човека, е възможността той да преодолее смъртта и да се обожи. Това е мярата, която Божията любов задава на човека. Това е смисълът на Христовото Въплъщение. Христос стана Човек, за да може човекът да стане бог. Това е целта, смисълът на неговото съществуване и когато той го осъзнава, успява да вложи този смисъл в живота си чрез любовта, благостта и отварянето към другите…

 

Превод: Константин Константинов

 

Коментари

коментара

Близки теми: