Съработничеството с Бога

„Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание. По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос. Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама.

Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама, – на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън. Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие. Никой да не се мами; ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: „Той улавя мъдрите в тяхното хитруване“. И пак: „Господ знае, че помислите на мъдреците са суетни“. И тъй, никой да се не хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий.“ (1 Кор. 3:9-23)

Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание.

Ние сме съработници на Бога. Думата „съработник“ определя идентичността на човека във връзката му с Бога. В Западната цивилизация – и в Гърция, сме приели разбирането, че човешката природа се определя по самостоятелен начин. Идентичността съм „Аз“. В Православието обаче идентичността не се определя като само(стоятелнос)т. Не казваме: аз съм този, който стои пред Бога и съществувам по изолиран и изключителен начин, а (съществувам) чрез конкретна връзка. Когато казвам, че съм съработник на някого, веднага се променя начинът, по който разбирам себе си. Съработник означава, че някой работи и аз работя заедно с него, че дърпаме лодката заедно. Усещането, че връзката с този Някой определя моето битие, е библейското възприятие за човека. Човекът изначално и по произхождение представлява диалогично същество; същество, което е резултат от диалог. Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие – това е диалогът в Светата Троица. След това човек възприема Божия образ. Какво означава Божи образ? Означава свобода. А свободата означава, че той може да прави нещо от даровете, които е получил. Той не е като камъка. Камъкът е лишен от свободата да се преобрази в цвете, в дърво…Човекът обаче може да работи с онова, което му е дадено. Божият образ е свободата на човека той самият да определя живота си. И оттук влизаме в процеса на диалог. Ще запазя дара на моето съществуване за себе си? Или ще го дам, ще го посветя? На нещо, което непременно е извън мен. Никой човек не казва: „Ще запазя моя живот за себе си!“, а всички казваме: „Ще направя нещо от живота си!“. Това „нещо“ означава, че съм готов да изляза извън даденостите на моя живот, да започна диалог със света, който е вън от мен, с другите хора и в най-добрия случай – със Самия Бог.

Човекът е в диалог, в състояние на синергия. Има и друга дума, тя е много важна, това е аналогия. Използват я велики отци като св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник и др. Когато казваме аналогия, нямам предвид някакво отразяване на Божията същност върху човека, защото човекът е тварно създание, а това, че и Единият, и другият действат и всеки действа заради другия. Бог действа заради творението и човекът действа от името на творението, като върви към Бога. Има взаимодействие и връзка. Това се нарича диалог, аналогия, синергия. Св. Максим предпочита думата диалог, св. Дионисий – синергия; използват и думата аналогия. Св. ап. Павел пък използва думата синергия. Това е дума, която включва всички тези смисли. Тя изразява динамичната връзка между Единия и другия, между Бога и човека. Единият действа, бидейки в диалог с другия. Този диалог може да е жив и тогава имаме реално общение на енергиите и любов. Но той може и да не върви, да се отклонява, и тогава реалната синергия липсва, тогава се наблюдава следният процес – човек да дърпа Бога към своите дела. Бог никога не тегли насила човека към Неговите дела. Само човекът гледа да подчини Бога на собствените си възприятия и желания.

Когато човек действа по Бога, това е дар, който създава предпоставките за осъществяването на неговото битие, защото е сътворен по Божи образ. Ако човекът не действа по Бога, се създават проблеми. Проблеми, които всички срещаме и познаваме. Дали човек действа без и противно на Бога или по Бога, той запазва своята богообразност, и когато избира да действа противно на Бога, той може да стане много опасен. Може да стане един Хитлер. Но ако избере да живее в общение с Бога, може да стане и като стареца Порфирий. Излезе една много хубава книга, посветена на живота на стареца Порфирий, от исихастириона „Преображение Господне“. От този текст, написан въз основа на разговори, водени с него, в простотата на неговото говорене се вижда дълбочината на отдадеността му към Бога; как този човек е получил своите харизми на 17-годишна възраст. Ако вникнете в този текст, в него наистина ще откриете и величието на Бога, и величието на човека, и величието на онова, което наричаме синергия. Бог не гледа нито белите коси, нито бялата брада, нито черната коса или черната брада, а от значение е какво човекът принася на Бога. И когато Бог дава благодатни дарове на стареца Порфирий, когато той е едва на 16-17 години, то е, защото младият човек е проявявал огромно послушание, за да възлюби в изключителна степен своите старци на Света гора, чрез тях възлюбил Бога и цялото творение, и живял в състояние на абсолютна любов. Божествена любов. Той постоянно плачел със сълзи на любов към всички твари.

И в онзи тайнствен миг преди едно бдение, дошъл един руския подвижник и му предал харизмата, тази велика харизма на прозорливостта. Този дар, който получил старецът Порфирий, не бил предхождан от подвижнически усилия в продължение на десетилетия, а само от огромно откриване на сърцето, което всъщност е синергията. Това велико откриване носи и велики харизми. След този благодатен дар, когато бил само на 20 години, той станал свещеник, на 21 години – изповедник. Хората от всички села в околността бързали кой пръв от тях ще се изповяда при този младеж, при това дете… защото той бил още дете. И целият негов живот е огромна синергия; кардинално излизане от своето его заради другите, и заради Бога. Така ще прекара 33 години от живота си на най-грешното място в Гърция – атинския площад Омония. Там старецът Порфирий няколко пъти влизал в един публичен дом – слагал епитрахила и извършвал водосвет, а всички го гледали и се чудели какво прави той там…

Веднъж, на Богоявление, отишъл отново, за да поръси със светена вода, и вътре била съдържателката, която му казала:

– Не влизай! Ти тук не можеш да влезеш!

– Защо? Защо да не мога?

– Тези не могат да целунат кръста! – отвърнала съдържателката, посочвайки десетина момичета наблизо.

– Не! Те могат, а ти не можеш! – казал й старецът Порфирий.

След това някои от тези момичета намирали стареца, изповядвали се и започвали нов, различен живот. Дори за едно от момичетата той казва нещо много интересно: „Знаеш ли, тя има такава красота, но и такова сърце, че по погрешка е тръгнала по този път. Само да направя манастира, ще я извикам да стане монахиня. Светица ще стане!„. Само Светият Дух има такива критерии, хората ги нямат. Ние, хората, имаме нашите си критерии.

Веднъж една от младите жени от публичния дом дошла при стареца да го извика, защото майка й умирала. Тя се появила с „работните“ си дрехи. Двамата тръгнали към майката на момичето. „Хората ме гледаха любопитно, докато вървях след нея по пътя, но аз си бях добре. Молех се за всички и за всичко!„, казал старецът Порфирий. Това показва, че този човек вече не принадлежи на себе си – той реално е живял на напълно различно равнище, не по човешките критерии. Затова хората страшно го уважаваха и всички ние, които го познавахме, му дължим живота си… буквално. Само да те докосне, този човек разсича живота ти на две. Именно защото той е бил присъствие на Христос в света и е изживял целия си живот за Него – вършейки благодеяния и изцеления. Той виждал всичко в Светия Дух – когато отидел на дадено място, можел да види какво е станало там преди 50 години, преди векове, и какво ще стане в бъдеще. Това са известни неща, но въпросът е дали наистина разбираме тяхното значение. Колко огромно значение имат те в епоха, в която вярата на човека и неговата идентичност са в голяма криза.

По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида.

Аз съм първостроител и поставих основа, духовна основа на общността в Коринт чрез Божията благодат, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Св. ап. Павел казва, че е положил основата. Основата на Европа е реална и духовна. Християнството било основата на Европа. Така Европа намерила себе си, така придобила идентичност. Въпросът е какво ще изградим върху това. Какво ще построим?

Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос.

Защо? Защото Христос е Бог като Човек и Човек като Бог. Именно това е тайната на най-великото човешко достойнство, а именно, че човекът може да стане бог, че е получил заповед да стане бог, че Бог снизхожда към човека и той възхожда към Него. Това е единствената основа. Каква друга основа да положим? Днес живеем в криза на основите, основата е в изпитание, тя е поставена под съмнение или е игнорирана. Строихме върху основа, както казва по-надолу св. ап. Павел – върху чужди и странни неща.

Както се вижда тук, човек е това, на което отдава себе си. Той е това, на което се принася. В крайна сметка, той може да прави много неща по човешки, които по една или друга причина да устояват или не. Въпросът е обаче, че човекът се определя от това колко дълбоко се отнася към проблема на своята идентичност и как придобива смисъла на живота си, с какъв процес на принасяне? Ако вместо това той се затвори в себе си, в степента, в която прави това, той губи част от Божия смисъл в света. Трябва да уточним, че когато говорим за себезатваряне, имаме предвид, че той затваря другите в себе си, тоест той не спира да бъде социален, но подчинява другите около него на собствената си цел. Така той губи част от истинския си смисъл, от своята истина, от реалността за себе си, за истината по Бога. Именно защото там, където истината е отхвърляна, навлиза и се установява злото. Там, където благодатта ще се отдръпне, ще дойде нещо друго и то ще бъде враждебно – за мен, за другия човек, за света. Така човек става или богообразен или, както казваше св. Юстин Попович, дяволообразен. Не защото дяволът е същество, което дава образ на човека, а защото заприличваме на него. Знаете онзи евангелски текст, в който се казва: „Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…“ (Мат. 25:41). Някои отци на Църквата тълкуват тези стихове в смисъла на това, че адът е създаден от дявола и това отговаря на най-дълбокото богословие на отците на Църквата на Изток, на гръцките отци, които казват, че Бог не измъчва. Защо да го прави? Той няма нужда да те наказва и да те измъчва вечно. Адът е нещо, което ти избираш, избираш да се подчиниш на собствените си похоти и жажда за надмощие над другите; да се подчиниш на едно сляпо его.

В действителност никой не е готов да се принася на никого, но иска и търси принасянето на всички други около него. Колко са нещастни хората днес, защото само това знаят! Днес ние учим децата си не да обичат, а да търсят, да изискват любов. Както и че, ако си ценен, ще те обичат, и така всъщност ги тласкаме към нещастие, към голям сблъсък. Защото постоянно ще се сблъскват с другия, винаги ще му задават един въпрос: „Защо не ме обичаш?“. И дори отговорът да е „Но аз те обичам!“, те ще застанат изпитателно и отново ще попитат: „И къде са доказателствата?“. А любовта никога не се доказва. В крайна сметка имаш ли право да искаш да ти доказвам любовта си? Толкова мога и така мога да те обичам. Какви доказателства да ти дам – да погубя себе си ли, за да ти покажа, че те обичам? Подобни искания към другия са изопачаване на човешката идентичност. Човек не излиза от себе си, за да съработничи, реално да опознае другия човек, не гледа така, както Бог гледа човека, а гледа да подчини всичко и всички около себе си, и дори Самия Бог превръща в идеология. Затова на Запад е имало инквизиция. Какво е инквизицията? Желание Бог да ми се подчини и да Го използвам, както си искам. На Изток също е имало подобни явления – и тук Бог е бил превръщан в идеология. Вземете Гърция по време на хунтата, сега този период е обичан от мнозина, но въпреки това начинът, по който тогава са се отнасяли към Църквата, изобщо не е бил християнски, защото са прилагали контрол чрез нея. Знаете ли, че и в царска Русия преди Революцията всички обществени служители били длъжни да се изповядват поне веднъж годишно, да се причастяват и това наричали дълг към царя?! Отиваме да изпълним дълга си към царя. Идва Великден – да изпълним дълга си към царя! Междувременно много свещеници били призовавани да дават подробности за изповядващите се, мнозина отказвали, но имал и някои, които очевидно не отказвали. Така чрез изповедта бил налаган контрол. Разбира се, повечето от хората казвали „истината“ на свещеника и по този начин изповедта била недействителна. Затова и на част от комунистите изглеждало, че Църквата е била орган за власт, докато в основата си тя не е била такава. В същността си Православната църква никога не била такава…

И така, Бог става идеология, става владичество, в съзнанието ми Той трябва да се подчинява на моите виждания и цели в живота, за да си казвам: „Ето, важен съм, имам и Бога с мене!“. По този начин аз ставам реално опасен. Но нека видим Бога на стареца Порфирий. Той е любов, която вдъхва любов и на другите. Важно е да четем за живота на светиите, защото така на практика научаваме как истинската синергия между Бога и човека се проявява в човешкото битие, защото понякога с нравопоучителните книги е трудно и объркващо…

Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама, – на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото.

Всеки носи в себе си драгоценни съкровища – злато и диаманти… Но в него има и сено, и плява. Въпросът е какво ще вложим, какво ще поставим върху основата? Ще поставим ли най-доброто, което имаме? Най-добрата част от себе си? Или почти нищо няма да поставим… Тълкуванието на отците гласи, че огънят и денят, за които говори свети апостол Павел, са Второто Пришествие. Аз мисля, че не е нужно да гледаме толкова надалеч. Мисля, че още в този живот се вижда колко сериозно човек възприема Христос. Защото всички имаме изкушения и трудности, както и дела, по които в крайна сметка показваме себе си. Тоест показваме какво сме изградили върху тази основа.

И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън.

Ще дойде огънят на изпитанията, на изкушенията – в даден момент ще изпитаме нашите дела, и то под много висока температура. И ако това, което зидам, устои, ще остана жив, а ако се подпали колибата, която съм построил, и аз ще изгоря с нея. Затова казва св. ап. Павел: „А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън.“. Не знаем дали ще се спасим в този пожар, който изкушението ще запали. Всички неща, които си построил върху основите на Христовата си вяра, ще се види колко са били сериозни и дали ще устоят, дали те ще бъдат прибежище и на други хора, както великите отци са давали утеха на всеки, който се обърне към тях… Към стареца Порфирий са се обръщали хора със значим социален статус, с огромни финансови възможности, и той им давал утеха. Той, който нямал нищо. Именно той, неукият монах с втори клас образование, в продължение на 33 години е служил в болница и е имало моменти, когато се е намесвал в работата на лекарите, за да каже, че на даден пациент е поставена грешна диагноза! Когато се разчуло за тези случаи, той вече не можел да крие, че чрез своята харизма виждал болестите на хората, дори онези болести, за които лекарите давали погрешна диагноза. Но той не давал на другите знаци за това, което бил. Човек не трябва да дава знаци за това, което е. Но и това, което е, не може да бъде скрито, затова и хиляди хора намерили опора и утеха в стареца Порфирий и това носело утеха и на самия него – той не страдал от депресия, както някои протестантски пастори, които не издържат проблемите на хората.

Той гледал на света от друга перспектива, не от нашата. И оттам, където бил, гледал на нещата по напълно различен, щастлив начин, защото виждал Светия Дух сред трудните обстоятелства и изкушенията, а ние виждаме трудността и изкушението, но не и Светия Дух. Когато обаче си в състояние на синергия с Божията благодат, виждаш Светия Дух сред изкушението. И ако сега, в този момент не Го виждаш, не след дълго ще Го видиш. Затова изкушенията не са смъртоносни. Хората днес се измъчват и погубват себе си по най-малки поводи, не издържат при най-малките трудности, защото нямат онази благодат, великата благодат на светците. „Маловерецо, защо се усъмни?“ – св. ап. Петър вървял сам по водата, но в един момент апостолът се запитал: „Какво става с мен? Какво се случва тук?“ и се затворил в себе си. Той прекъснал синергията, отново видял Христос като човек и още в същия миг започнал да потъва…

Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие.

Онова, което обитава във вас, всъщност е Божият Дух. Ако евентуално не разбирате това и се отнасяте към себе си сякаш не сте обиталище на Духа, тогава Бог ще ви разори, т.е. друг дух ще влезе да обитава този храм и това ще е тлението и смъртта.

Нека обобщим: ако не си в състояние на истинско откриване към Бога, ако строиш върху слама, ако не вземаш насериозно Божия призив, ако не разбираш, че Божият Дух живее в тебе и постоянно търси твоето освещение… А ко не разбираш това, тогава в теб щe влезе нещо друго, което ще те разруши и умъртви. Мислим си, че има хора, които са наши врагове, но в действителност не хората са наши врагове, а онези, които мразят Божието дело – за православното учение демоните съществуват, да не забравяме това. Те съществуват като същества, които работят за гибелта на човека, ако той им даде повод. Ако някога се окажете пред човек, обсебен от нечист дух, или присъствате на прогонване на нечист дух, тогава всички ваши съмнения ще изчезнат. Те ще изчезнат по такъв начин, че ще се чудите как изобщо сте имали съмнения.

„Бог ще го разори“ – разрухата е именно лишението на човека от Светия Дух, отсъствието на Бога. Разрухата от това, че не вземаме сериозно основата. Тази основа, която християнството някога поставило в света. Виждаме резултатите от тази разруха навсякъде, даваме й различни имена. Например казваме, че има икономическа криза. В действителност обаче не съществува никаква икономическа криза. Съществува една единствена криза – на духа. Криза на човека, която създава катастрофи в различни сфери на живота – в икономиката, във взаимоотношенията между хората… Днес първо ние, християните, сме тези, които живеем в перманентно състояние на битки – всички с всички, именно защото се е загубило живото усещане за основата, за синергията в Светия Дух, което е съвършеният израз на нашата вътрешна пълнота. И колкото повече воюваме, толкова повече страдаме, толкова повече ще ни липсва това, което сме загубили. Когато обаче се завърнем към връзката с Бога, ще се върнем на друго равнище. Тогава започваме по друг начин да гледаме на себе си и на другия човек. Изпълваме се с разбиране, с любов, с прошка. И се питаме: „Същият човек ли съм? Този, който бях преди? Откъде идва тази промяна в мен?“. Когато се предадете на Божия промисъл за вас, се освещавате. Това има предвид и св. ап. Павел, когато казва – защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие.

Никой да не се мами; ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър.

Мъдростта от този свят е себелюбива, тя е мъдростта, която приписва всички злини на другия. Докато Божията мъдрост е безумство – безумството на Кръста, в което този, който не е виновен, именно невинният, понася бремето на другия. Св. ап. Павел казва: „Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов.“ (1 Кор. 1:17). Тоест не благовестя с мъдрост, защото ако говоря с мъдри думи, ще се обезсили безумството на Кръста. За елините Кръстът е безумство, а за юдеите – съблазън. За юдеите да бъде разпнат Бог е съблазън. Защо да е съблазън и безумство? Защото стои над нашето възприятие. Нашата мъдрост е безумство във връзка с Кръста и безумството на Кръста е Божията мъдрост. Да имам това решение на човешката драма чрез Кръста реално е неочаквано и непонятно, нали? Мъдростта, себелюбивата мъдрост казва, че злите трябва да бъдат разпнати. Всички онези, които стоят отсреща и не са прави – както казваше американският президент Джордж Буш-младши: „Мразят ни, защото сме добри!“. Другият е този, който е виновен. Не може аз да съм виновен! И ако аз съм виновен, това е така, защото другият е виновен! И във всеки случай другият е по-виновен от мене! Затова изпълваме света с кръстове – винаги разпъваме другия. Но ето че идва Божията логика – безумната логика за нас, която ни казва: най-невинният и единствено истинен е този, който се поставя на мястото на тези, които са виновни! Поставя се на тяхно място и понася тяхната грешка. Това да се поставяме на мястото на другия е състояние, което не можем да схванем по човешки.

Всички революции са бунт срещу другия, срещу другите, които са виновни. Не знам за нито една революция, която е революция, за да оправдаеш другия. Кръстът е именно революцията, чиято кауза е оправданието на другия. Това е революцията на Светия Дух. Христос оправдава човека. Вместо да го осъди на пълно унищожение, Той го оправдава; взема го оттам, където се намира, и му придава достойнство, очиства го и го води до състояние на общение с Него. Това е Божията мъдрост, която е безумство за нас, хората. Обратното на това е нашето „спасение“, което представлява голямо затваряне и в изключително степен поставя Христос в моя услуга, за да Го използвам, както си искам. Не се интересувам дали Светият Дух присъства в мен, а ме вълнува дали Бог ми помага бизнесът ми да върви добре. Саможертвата може да е нещо добро, но тъй като зная, че хората не разбират, когато някой се жертва за тях, затова е по-добре да не пристъпвам към тази саможертва. Така живея според тази моя мъдрост, която е безумие за Бога. За Бога мъдрост е безусловното откриване на любовта към хората. Чрез Христос Бог прави такова откриване, на което човек не отвръща по достоен начин и никога няма да го направи. Обаче това „безумно“ действие на Бога крепи света и всички нас. Заради него днес имаме надежда – не защото справедливостта някога ще възтържествува, човешката справедливост парадоксално в основата си е несправедлива, защото съдържа себелюбие и агресия в себе си. Единствената справедливост е справедливостта на Кръста – да направя място за другия, да му дам реална кинония*. Това е Божие дело, но по човешки то е най-трудното.

Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: „Той улавя мъдрите в тяхното хитруване“. И пак: „Господ знае, че помислите на мъдреците са суетни“. И тъй, никой да се не хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий.

Когато синергията с Бога действа в нас, тогава всичко става наше. Кой е преживявал това усещане? Мисля, че именно за него ни говори старецът Порфирий, казвайки: „Когато станах монах, разбрах, че съм безсмъртен!“. „Знаем, че няма да умрем“, казваше той. Това усещане за вседържителство на човека го прави наистина безстрашен! Всичко е ваше, вие сте Христови, а Христос – Божий. Принадлежим на Христос, ставаме божествени чрез Христос, едно с Отца, и за нас не съществува нито живот, нито смърт, защото енергията на Бога е наша енергия. Ние сме съработници на Бога! Светият Дух е в нас, влизаме в тази Божия мъдрост, която е мъдростта на жертвата и на любовта.

Можем ли да си представим това състояние?… Можем ли да си го представим сега, когато треперим и се страхуваме от мравките, и се тюхкаме: „Ах, колко има да патим! Ще успее ли правителството да ни измъкне от кризата?…“ Така, както днес ни изглеждат нещата, както ни изглежда толкова голяма играта, която се играе – след години ще видим  колко голяма всъщност е била.

Въпросът не е дали ще успеем да намерим още няколко драхми в повече, не е дали ще успеем да оцелеем, а дали съществува възможност да почувстваме, че ходим като Христови в света, да почувстваме, че всичко е наше. Съществува ли такава възможност – човек да бъде бог по благодат в света? За това ни говори св. ап. Павел и това живеят на дело Божиите светци, и мисля, че и това е нашата голяма утеха и надежда. Иначе ще живеем в постоянен страх, ще тичаме към супермаркетите да се запасяваме и ще си купуваме оръжия за вкъщи, за да се предпазваме от глада на ближния, и съответно той – от нас. Много пъти сме виждали тази драма да се играе в човечеството и накрая винаги имаме бедствие, голямо бедствие; докато това нещо тук дава особена връзка на човека с Бога и човекът става… как да го кажа… съществува особен Божи промисъл за този човек.

При нас, свещениците, идват много хора, които се оплакват: „Нямам работа!“, „Не ми стигат парите, за да изхраня семейството си!“, но на онези, които виждам, че го понасят, им казвам: „Обаче имаш Бога!“. Някои ме гледат изпитателно – какво ми говори този отец, подиграва ли ми се? Не! Не ти се подигравам! А ти откривам моята надежда. Аз така живея!

Човек трябва да открие себе си за тази небесна синергия и тогава може да стане човек, който от нищо не се страхува и дори да се появят страхове, те ще спрат като вълната, която се разбива в пясъка и не се превръща в цунами, което може да нахлуе и да разруши всичко. Така са живели изключително много хора години наред, особено в нашата страна и то сред много тежки условия. Представяме ли си колко тежки са били условията тогава? Те имали големи семейства, с по пет, шест и повече деца; тогава нямало нито социално осигуряване, нито спестени пари, но тези хора казвали: „Бог е велик!“. И парадоксално, Бог бил велик за тях, защото Го вземали насериозно. Разбира се, човек трябва да бъде искрен във вярата не за да се изпълняват желанията му, а за да познаем истината и основата на нашето съществуване, т.е. Бога. „Търсете първом царството Божие и всичко друго ще ви се придаде.“ Какво щастие! Да търсим Бога, а не скрити блага, защото Той винаги вижда това, което в действителност искаш…

*Кинония – (от гръц.) общение, братство.

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Коментари

коментара