Търсещи Бога или очакващи чудеса ?
Преди известно време по една от водещите руски телевизии бе излъчен интересен репортаж на православна тематика. В негов център се превърна изказване на млад монах от Троице-Сергиевата лавра, който откровено заяви следното: “Идват много хора в нашата обител, молят се, палят свещи и когато си отиват, споделят: “Ето, дойдохме, посетихме това свято място, останахме, дори дарение направихме, но не ни се случи чудо. Бяхме чували, че мястото е свято и има чудотворни икони, и че са ставали много чудеса, но при нас не се случи. Преди това пак идвахме и пак останахме, мина време, но нищо… Защо? Нали Господ помага, нали е многомилостив и чува молитвите, а всъщност се оказа, че не е точно така!“ И после разочаровани ни напускат… Но проблемът не е в Бог, който е благ и човеколюбец, а в това, че те не се стараят да се помирят с Него. Никой от тях не желае да се разкайва истински, да пости, да се изповядва и да се причасти. А после обвинява нашия Спасител и светците, че не го чуват! Да, ние имаме чудотворни икони и всичко тук е древно и свято, но Господ иска дълбоко лично отношение, покаяние и разкаяние от сърце! А те просто идват, остават за малко и заминават. Търсят чудеса, знамения, искат видения и знаци от Небето, за да им се решат проблемите някак си светкавично. И после казват, че нищо е станало!“ На практика признанието на този руски монах отразява един общ процес във всички поместни църкви на Светото Православие. Монахът изрича своята болка, която е диагноза за човешката повърхностна и лекомислена духовна нагласа. А именно, че хората не търсят Бога, а чудесата Му! Не се стараят да навлязат по-нататък, не искат да дълбаят дълбоко в себе си и да се променят към по-добро! Пристигат с нагласата на консуматори, нетърпеливи потребители, които желаят прищевките им да бъдат задоволени по най-бързия начин. Възприели са съвременния стереотип – да търсят и намират резултата без търпение и духовна борба. Да се опитват да берат плодове, без да се задълбочат и да се вгледат в собствения си грях. Всячески избягват навлизането в себе си и собствената си отговорност, и нямат желание да преосмислят живота си от гледна точка на Бог и вечността. В историята на Светата църква винаги има такава съблазън. Ако не е било така, Спасителят нямаше да се обърне към вярващите с многозначителното: “Род лукав и прелюбодеен иска личба“ (Мат. 16:4). Стремежът към чудеса и знамения, изявен на всяка цена, е не само повърхностен и лекомислен, но и осъдителен и богопротивен! Зад него прозира липсата на достатъчно духовна дълбочина и истинско разбиране на Божия закон. Той е плод на нездравото отношение към духа на Светото Православие. Защото то не е сбор от идеи, някаква външна методика и логаритъм за постигане на задължителен успех, а вътрешно, изповедническо учение, „светая-светих“ на Майката Църква. Уви, ние и в това отношение си оставаме по-скоро потребители, а не сътрудници Божии. Жадни за задоволяване на настоящите си потребности, а не истински вярващи, които искат да изобразят в себе си Христа и да се превърнат в икони Божии. Защото този, който е решил да бъде верен на Новия завет на Спасителя, се опитва със силата на своята свободна воля да освети своя ум и душа, и да пребъде в Него. Само така може да достигне до състоянието на обожение на всичко свое и заслужава да бъде, в пълноценния смисъл на думата, част от Неговото Свято Тяло – Църквата! Колко от нас, които посещават храмовете и манастирите носят този съкровен стремеж? Колко от нас са водени от чистото желание да се съединят с Пречистия Иисус, а не просто да получат разрешение на своите светски проблеми? Колко от нас заслужават да бъдат не наемници и роби, а Негови приятели, които искат да вървят неотстъпно след него по тесния път към Царството Небесно? В творенията си Светите отци упорито изобличават тази вътрешна потребност задължително да се търсят чудеса и знамения. Особено в настоящото време, когато демоничните въздействия са мощни и връхлитат отвсякъде. Малцина са онези, които могат „да изпитват духовете“ и да определят сами чистотата и боговдъхновеността на една харизма. Врагът на човешкото спасение прави всичко възможно с домогванията си да прелъсти верните, които невинаги са достатъчно добре подготвени за безчислените му козни. Не всичко светло е окъпано с Неговата светлина и не всяко въздействащо откровение е от Бога. Във висша степен това е изразено от апостола на народите – свети апостол Павел, който казва следното: “Сам Сатаната се преобразява в ангел на светлината!“ (2 Кор. 11). Древните патерици са изпълнени с примери за монаси, които са били прелъстени и не само са пострадали, но и са погубили душите си. Богатата духовна традиция показва, че проявите на гореща ревност и искрено дръзновение, ако не са споделени с опитни духовници, могат да поставят една душа в опасното състояние на прелест. Особено полезни са наставленията на светците от настоящото време – св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник и св. Игнатий Брянчанинов, които са били потопени в стихията на вече модерния свят, в условия, съвсем близки до нашите. По много проникновен начин са уловили всички предизвикателства и рискове пред искрено търсещата душа. Всички те препоръчват православните да се придържат към непреходната монашеска традиция и да следват наставленията на древните пустинници и източни духоносни отци. Те са съкровище, което се предава на хората съхранено от всякакъв чужд примес и светско въздействие. Наистина, чудесата са изявата на Бог в този човешки свят и Той диша и преобразява всеки и всичко, но друг е смисълът на православния духовен живот. А именно, чрез Светите тайнства на Майката Църква, тази неизтощима Витезда, всеки, който се подвизава, може да се спаси и да намери не само място в Нетленното Царство на светлината, но и още тук да очисти и изцери душата си от раните на греха. Чудесата са път, двигател, вдъхновение за навлизане в духовния живот. Те са привилегията, целувката на Твореца към творенията. Прозорец към светлината на Царството Му! Чудесата са за вярата, не вярата е за чудесата! Самият Бл. Августин възкликва: “Без чудесата нямаше да стана християнин!“ Но самият той е преоценил своя грешен дотогава живот, изживял е дълбока и всеобхватна „метаноя“. С много усилия е пресушил блатата в себе си и ги е превърнал в цъфтящи градини. Казано на езика на света – не се е спрял само дотам, а е продължил нататък, копал е дълбоко, дълбоко… Духът му е принесъл плод на покаяние, осветил е всичките си инстинкти и е достигнал до просвещение. Бог като Творец на Вселената и създател на видимия и невидимия свят може всичко, винаги и във всеки един момент, но… не е длъжен да извърши чудо. Защото не е длъжник на никого. Напротив – длъжници сме единствено ние, неговите чеда, които не разбираме нашето синовство, но и почти винаги злоупотребяваме с даровете Му! Това е въпрос не само на незрялост и липса на достатъчно благодат, но и липса на истинска вяра. Всичко това не е част от необятната тема за болната и здрава мистика, а на чисто, живо и искрено отношение към Спасителя. В този дух са и думите Му: “Ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате!“ (Йоан 4:48). Те звучат като откровение и обгарят като небесен огън нашите несъбудени сърца. А всеки въпрос за вярата е основен, парещ и има решаващо отношение към личността на спасяващия се човек. Ние често приличаме на хора, които търсят огъня, но не за да се стоплят от него, а само за да бъдат просветени от пламъка му. И така извървяваме пътя си до Бога само донякъде. Затова оставаме пред прага на Неговите истински откровения, нежелаещи да преживеем Неговата велика тайна! Не само откровенията на Светите отци, но и нашият реален опит ни показват, че ние почти винаги сме в заблуда и сме в нестихващата стихия на „невидимата бран“, преминаваме от изкушение в изкушение. Но сме длъжни не само да говорим и декларираме, че вярваме в Спасителя, но и да го следваме по стръмната лествица на духовния подвиг. Защото най-голямото чудо е преосмислянето на нашия живот, преобразяването на предишния човек вътре в нас и превръщането му в нова твар в Христа!
