Унинието: Да се вземеш в ръце или да потънеш

Унинието е един от най-разпространените грехове на нашето време. То ни потапя в някаква тъмна мъка, стяга сърцето ни, прави живота наоколо сив и скучен. То разслабва волята ни, лишава ни от сили, превръща ни в парализирани същества. Убеждава ни, че в живота няма никакъв смисъл, че каквото и да започнем да правим, ще се провалим и затова не си струва да се опитваме да вършим каквото и да било. Като че ли налага някакъв страшен печат на отчаяние и безнадеждност: «Няма да се спасиш…».

 

Вече не се учудвам, когато на изповед чувам постоянно признанието: «Отче, не знам какво да правя. Отново изпадам в униние!». И не защото съм свикнал, а и защото ми се иска да отговоря честно: «Аз също». Разбира се, с една неголяма, но съществена разлика: аз знам какво да правя, аз знам как да се справя с това състояние. И ако поискам, ще се справя — с Божията помощ, естествено. А аз искам…

 

Откъде се взема това униние? Понякога изпадаме в него поради нещастно стечение на обстоятелствата — тежки, смазващи душата, «фатални». Нерядко до него достигаме след редица постоянни неудачи (впрочем, някой може да изпадне в униние и от един единствен и не даже толкова сериозен неуспех). Понякога е следствие от тежка преумора, както физическа, така и душевна.

 

Но, когато говорим за нас, вярващите, то ние често униваме не само поради гореизброените причини, не толкова от нещо външно, колкото от самите нас. Униваме, защото сме едни такива немощни и маловерни, защото сме лесна плячка за греха, така често падаме, така често отиваме на изповед с едно и също, като че ли пишем под индиго. Униваме, защото година след година твърде малко се променяме към по-добро. А дали не се променяме именно защото униваме…

 

Най-много ни липсва душевната бодрост, истинското християнско мъжество, усещането, че не сме някакви преследвани от врагове и несгоди жертви, а воини Христови. Нищо, че сега търпим поражение, страдаме от раните си и даже често дезертираме, но все пак воини. И с просто око се вижда как тази наша слабост се кипри удобно в одеждите на «покаянието», «плача за себе си», «богоугодната печал».

 

Наистина това «покаяние» не довежда до изчистване, а до някакво страшно зацикляне на греховете, което не ни помага да се разделим с тях, а точно обратното, примирява ни с тях и ни убеждава, че никога няма да се избавим от тях. А плачът не успокоява душата, не я прави по-светла, а напротив, изтощава, обезсилва, лишава ни от способността да се радваме. И тъгата съвсем не е богоугодна, доколкото не ни приближава до Бога и не добавя възможности за спасение. Въобще е малко вероятно да се очакват добри плодове от нещо, което е плод на унинието само по себе си.

 

Често, когато в сърцето ми долита облачето на унинието, способно за един миг да се превърне в мрачен, черен облак си спомням за преподобния авва Аполос. В Патерика се разказва, че когато забелязвал, че някой от братята е смутен, унил, той веднага се опитвал да разбере причината за това състояние.

 

Той казвал: «Не трябва да бъде печален този, който е предназначен да получи Небесното Царство. Нека бъдат смутени елините! Да плачат юдеите! Да ридаят грешниците! А праведниците де се веселят!». Този спомен винаги ме утешава, радва и ми помага да прогоня това облаче.

 

Разбира се, трудно е да се причислим към праведниците, понякога дори и невъзможно. Но нима можем да се отречем и от предназначението си към Небесното Царство, уверени, че то е непостижимо за нас? Ако е така, какво християнско ще остане у нас? Къде ще остане надеждата за Божията милост, вярата в Неговата любов?

 

Често си спомням и друг епизод от Патерика, особено когато в душата ми настава смут. При един преподобен отец дошъл възрастен войник, извършил много грехове през дългия си и опасен живот. И как го е утешил, с какво е укрепил сърцето му светият старец? С просто, но красноречиво сравнение…

 

— Нали не изхвърляш старото си наметало, а го кърпиш, поправяш и обличаш отново, защото ти е скъпо? Защо тогава си решил, че Господ ще те отхвърли, щом си целият в раните на греха?

 

…Хубаво е да се чувстваш такова вехто, изпокъсано, но закърпено наметало. И да бъдеш уверен, че няма да те изхвърлят, да те отритнат, да те низвергнат. Защо толкова уверен, а именно защото нашето неверие не изпразва от съдържание Божията вярност. Той е винаги верен. Винаги обича, никога не изоставя, никога не отнема надеждата.

 

Понякога ни помага да се справим с унинието и нещо съвсем различно, съвсем не по Патерика. Помага това, да проумееш простия факт, че можеш цял живот да прекараш в това тлеещо унило състояние и да не познаеш нито белия нито Божия свят. Става ти толкова досадно от тази мисъл, така се ядосваш на унинието си, че го прогонваш вдън земя.

 

Разбира се, случва се и то да те притиска толкова силно, толкова злостно, че да мислиш, че ще те смачка, а ти нямаш никакви сили да се съпротивляваш. Тук също помага мисълта, че тези, които ни нападат нямат жалост, те не се изморяват, те са последователни и усърдни. И твоите стонове, че нямаш сили, че нищо не можеш, само ги радват и въодушевяват. Изборът е безкрайно труден – или да намериш сили или да загинеш. Но пък си е лично твой!

 

…Това са нашите, човешките средства. А буреносните облаци се разбиват единствено от Слънцето на Правдата, от Господ. Но кога? Тогава и само тогава, когато се стремиш към Него със сетни сили, до последен дъх. | www.pravmir.ru