Християнството не е хоби, нито забавление

Човекът, който търси Бога, трябва да изкара от сърцето си света и да се посвети на общението с Бога*…

Тоест всичко, което краде сърцето ни, и става бог за нас, подкопава нашето лично духовно развитие. Старецът Емилиан споменава и кой път води към връзката с Бога, като казва нещо много важно:

… за да срещне човек Бога, той трябва да изпитва болка, независимо дали е физическа, дали тя идва от треска, или е друга болка – душевна или духовна.

Треска в по-широк смисъл – не единствено треската, която изпитва нашето тяло. Старецът Емилиан говори за това, че човек, който не изпитва болка, който не плаче, в чиито очи няма сълзи, не може да види Бога.

…само този, който страда, вижда Бога; не съществува раждане без болки, само болката може да освободи човека от похотите и примамките на света, от самия него и да го съедини с Бога.

Той говори за благотворното въздействие на болката. Вместо това в нашата епоха се опитваме да прогоним болката. Нашият живот и цивилизация са устроени по такъв начин, че човек с всички сили се опитва да избегне болката, да я премълчи и да направи живота си приятен. По този начин обаче той губи своята духовна зрялост, за да може да се вглъби в своето битие, да преживее тайната и в крайна сметка радостта на живота.

Чрез болката човек се смирява, пробуждат се духовните му усещания, в противен случай оставаме безчувствени. Щастливият човек, този, при когото нещата вървят добре и е доволен от живота, той е празен човек, сетивата му за духовното постепенно некрозират. Вместо това старецът Емилиан ни казва, че всяка форма на болка, затруднението, които водят човека до съкрушение, му дават възможност да се доближи до Бога. Затова той казва, че св. Нил не е оставял болката до последния миг на живота си. Той казва и други неща, които може да прозвучат странно за някого…

Горко на човека, който не изпитва недоброволна болка… Тогава той трябва да замени липсата на недоброволна болка с безброй доброволни болки, за да може да възпълни нейната липса и да познае Бога.

Човекът, който изпитва затруднения в живота си, не е проклет, а благословен. Затруднението, болката са пробуждащи средства, които ще ни принудят да се задълбочим, да почувстваме и познаем Бога. Недоброволната болка смирява толкова много човека, че тя срива всички негови блянове, а нашите блянове са нашето отклонение от истинската цел и търсенето на истината. Нашата недоброволна болка е сриването на нашето его, на идола, който сме издигнали, и тогава, доколкото всичко това е сринато, можем да виждаме по-ясно. Ако недоброволната болка липсва в живота ни, тогава трябва чрез усилия и труд да задвижим вътрешния човек в себе си, който може да различава истината от лъжата, да разграничава истинския от блудкавия живот, да разбира за кои неща си струва да живеем и за кои – да бъдем безразлични.

Ако искаме да разберем доколко е значим някой или каква стойност има някоя цивилизация, трябва да видим дали стремежът на този човек (или общество) е винаги да си прекарва добре и дали особено се ужасява да излезе от себе си, от своите лични потребности. Дали от тази мисъл го обхваща паника. Цивилизация, която трепери от идеята за болката и трудностите, е цивилизация без дух, без необходимост от търсене на Бога. Каквато и болка да изпитваме, тя може да се превърне в благословение, за да ни открие хоризонтите в търсенето на Бога.

Също така този, който иска да стане свят, не трябва да очаква доказателства от Бога…

Не търси личби от Бога! Когато някой казва: „Ако ме обичаш, докажи ми го!“, това означава, че той действа въз основа на егото си и има за свой център единствено себе си – аз съм центърът на Земята, всички гледат към мен, и ако ме обичаш, ми го докажи! Следователно, когато казвам на Бога: „Докажи ми Твоята любов!“, какво правя? Виждам единствено себе си и Бог всъщност ми е безразличен. Когато търся личби, чудодейства от Бога, Той в действителност не ме интересува, а ме интересува моя каприз. Затова и когато хората искали от Бога да направи чудо, Той не го извършвал, а вместо това на кого се открива? На съкрушените, на смирените, на измъчените, на изпадналите в затруднение. Не може всичко да ти е наред, животът ти да е уреден, а ти да седиш с кръстосани крака и само да казваш: „Боже, ако ме обичаш, ми го докажи!“. Не може във взаимоотношенията си с някого да си като една кукла – нагласена и облечена с красиви дрехи, и да си мислиш, че поради това заслужаваш всичко на този свят и очакваш всички да доказват любовта си към теб…

Ако човек обаче се опита да се концентрира върху други мисли и чувства в сърцето си, които да му помогнат да се постави на мястото на другия и да го разбере, тогава говорим за една реална връзка. В противен случай какви сме? Затворени и впримчени в егоизма си хора, които не могат да видят нищо отвъд собствения си нарцисизъм. Тогава пред нас се изправят само кавги и сблъсъци. Тогава все ще се питаме кой друг ни е виновен, кой е посмял да ни обиди и онеправдае, колко внимание ни е обърнал и как е дръзнал да се отнесе с безразличие към нас; колко сме били важни в неговите очи, с колко добрини другият е отвърнал на нашите добрини. Всичко това е резултат от затварянето в нашето его и това са нашите прегради пред възможността да изградим истински връзки, независимо дали с Бога или с човека. За да стигне човек до зрялост в общението си с някого, трябва да преодолее себе си и да разбере, че радостта не е в това, което другият ще ми даде, а радостта е другият. Радостта не е това, което Бог ще ми даде, а е Сам Бог. И когато някой отива в храма да иска молитва за това синът му да влезе в университета, това е знак, че той иска такъв бог, който да е негов роб и да служи на неговите искания. Когато ще се пробуди, че Сам Бог е онова, което търси? Когато се сринат фантазиите му. Това става при всеки човек – доколкото живеем със собствените си фантазии, имаме други богове, тогава си правим и сметки – след като съм добър християнин, ходя на църква, Боже, Ти си ми длъжен да ми дадеш това, от което имам нужда. И дори питаме свещеника: „Защо, отче, лоши ли са тези неща? Нима не са добри?“. Въпросът не е дали са добри или зли, а въпросът е в кого и в какво си концентриран. Там е нашият основен проблем. Но не можеш да влезеш в този процес, след като си „успял“. За да влезеш в процеса на истински живот и връзка, трябва да приемеш неуспеха. Неуспехът е благословение. Научили сме се, че трябва да сме успели, така са ни възпитали. Но няма по-голямо проклятие в духовния живот от успеха, и, както казахме, най-голямото благословение е неуспехът, не защото сме мазохисти, а по съвсем други причини…

Когато хората са търсили личби и чудеса, Христос никога не е вършил чудеса. Където обаче имало болка, глад, болест, бедност, немощ, там Той правил чудеса, защото там било смирението, агонията, отрицанието на живота. Имало ли е отрицание на живота, следователно човекът е бил готов да приеме реалния живот.

Следователно този, който търси личба, не търси истински Бога. Често казваме, че отиваме в храма или в манастира заради Бога, но в действителност отиваме заради себе си. В посоката, в която гледаме, погледът ни е изпълнен с евдемонизъм и индивидуализъм, и това не е посоката към Бога.

Търсим истински Бога, когато не търсим никакви личби, когато вървим като смирени хора, които във всеки миг живеят със съзнанието за собствената си незначителност, неспособност и недостойнство – недостойнство за това Бог да ни срещне. Когато се чувствам като пръв от грешниците и последен от вярващите, като човек, който не е достоен нито да развърже обущата Му, нито да се поклони в подножието на нозете Му; когато се отрека от своето его, разбера и кажа „Господи, нищо не съм, един слепец!“, тогава Бог може да дойде…

Когато човек търси от Бога личби, той излиза от реалното си състояние и започва да си мисли, че като че ли седи на някакъв престол и тези личби му се полагат по право от Бога, като дори е готов да настоява за тях. Истинското състояние, в което се доближаваме до Бога, е като приемем нашата слепота, както казва старецът, като осъзнаваме, че сме неспособни, недостойни и нищожни да вкусим Божиите дарове. Това е изключително важно. Колкото повече мислим, че сме наред и чувстваме вътрешно доволство – което светът нарича психическо равновесие, за Бога то е неравновесие. Разбирането ни за равновесие е да се чувстваме добре, приятно, свободни и в своите пълни сили, и така си мислим, че ще отидем при Бога… Но Бог не говори на такъв човек. Бог говори на „неуравновесените“ – на лудите, болните, грешните, слепите, смазаните, на тези, които са загубили всякаква перспектива в живота си; тези, при които всичко е рухнало и се е оказало, че нещата не се случват така, както са изглеждали в тяхната фантазия. Такъв човек достига до духовна зрялост. Някой обаче ще каже: „Но животът не е ли за това – да има красота и удовлетворение?“. Дори и в живота да има красота, трябва да се запитаме каква е тя – тя е тленна, изгубена красота, защото и най-голямата красота на света без Бога е мъртва. Затова и се съкрушаваме, за да срещнем реалната красота на Бога, чрез която грозотата на живота ни изчезва.

Старецът говори за св. Нил и казва: „Когато е влязъл в манастира, му дошъл помисъл – че там еди-кой си има едни недостатъци, друг – други…“. Тоест да му внушава грозни мисли за монасите, които ще срещне в манастира. Старецът Емилиан говори за подобни помисли като за най-голямото изкушение, от което можеш да си изпатиш.

Нека пренесем казаното в нашия живот и да видим отношенията в едно семейство: сред съпрузите голямото изкушение е съседът да те срещне и да ти каже някоя клюка по адрес на жена ти, или пък съседката да те срещне във фризьорския салон и да ти каже, че мъжът ти е постъпил еди-как си… Това е най-голямото оклеветяване на семейната връзка. Нека видим как старецът Емилиан го тълкува и защо то е грях…

В манастира и в рамките на едно семейство, както и във всяка форма на взаимоотношения и на социално общуване – можеш да се спасиш, преминавайки през огън, само ако успееш да съединиш себе си с всички други.

Нашето спасение е да успеем да се съединим с всички други. Истински, в дълбините на сърцето си. Ако сме успели да го направим, то е доказателство за нашето спасение, защото:

Другите са свети, призвани да живеят в Христос, те са членове на Христовото тяло и ти, доколкото разкъсваш тези членове, не можеш да си съединен с Главата…

Тук се има предвид еклесиологичния подход, според който всички са членове на Христовото тяло, Глава е Христос, и не може ти да разкъсваш другите членове. За да си в единение с Христос, трябва да си в единение с всички. Няма как да отделиш някого от сърцето си и да твърдиш, че си съединен с Христа, защото това ще бъде лъжа, измама, просто една басня…

Човек, който е разделен от другия и все изисква от останалите, е готов да се приеме като посредник между Бога и хората, който се опитва да поправя другия и се прави на Божи човек, докато все повече се отдалечава от Бога…

Този, който се опитва да поправя другия, който непрестанно има изисквания към останалите, с това показва, че в действителност е далеч от Бога и в живота му няма Божия благодат. Може да казваме, че вярваме в Бога, да ходим на църква, но Божията благодат се изразява по друг начин. Какво означава доверие и уважение? Аз знам, че другият е лъжец, че не е добър човек, но му се доверявам, защото в него успявам да видя не измамника, а Божия образ.

Дори в часа, когато той съгрешава, когато е неверен, когато отблъсква Бога, това е важен момент, който показва кога сме в Бога, кога имаме Божията благодат или тя липсва в нас. Това ни дава възможност да кажем, че обичаме Бога…

И така, кога обичаме Бога? Не само когато се кръстим или когато постим, а когато се доверяваме и приемаме другия. Кой друг? Грешният. Дори в часа, когато той съгрешава. Ако го правим, тогава имаме Божията благодат. Тогава в нас съществува усещане за Бога, за Неговата любов и присъствие в живота ни. Това естествено е преобръщане на светското разбиране за етиката, която осъжда злото, а приема доброто. За съжаление, този дух на етика е влязъл в Църквата, в духовния живот и то с голяма сила. И когато виждаме някой да съгрешава, не се поколебаваме да му кажем: „Ей, ти си за ада, антихристе! Стой далеч! Вън!„. Това обаче не е Божият дух, не е любов към Бога. Доказателство, че обичаме Бога, е когато уважаваме всеки човек и особено грешния. „В противен случай дните ни се търкулват в суета“..

Това се отнася и за разбирането ни за справедливост. Смятаме се за справедливи и благодарение на това с лекота съдим другия. Ако обаче аз самият не се чувствам праведен, как ще съдя другия? Съдейки своя ближен обаче, смятам себе си за праведен. Но тази моя „справедливост“, с която гледам към тебе, ще бъде моята присъда.

Ако сатаната успее да вложи в душата на св. Нил желанието да съди и да разделя, дори и само един свой брат, който е „пропъдил“ от сърцето си, той е успял много повече, отколкото би успял чрез безброй грехове…

Вижте какво ни казва старецът Емилиан – ако сатаната успее да вложи дори и един осъдителен помисъл в св. Нил за някой негов брат, който би го разделил от него, той би успял много повече, отколкото чрез безброй грехове. Тоест това действие би било равносилно на безброй грехове. Защо? Защото когато съгреша, съществува надежда да се покая и да се спася, но когато съдя прегрешението на другия, не показвам покайно разположение. Защото само човекът, в когото липсва покайно чувство, прави това…

Най-големият грях е отделянето от другия, така се отдалечаваме и от Бога. Колко лесно ние, хората, се разделяме! Разделяме се, не можем да се помирим помежду си, а едновременно с това си казваме: „Добър християнин съм, ходя на църква и се причастявам!“. По-добре да не се причастя хиляда пъти, отколкото да отблъсна другия човек. Как мога без колебание да се разделям с ближния и да имам желание да отида да се съединя с Христос? Това е лицемерие, няма по-голямо блудство от това. Блудството няма само телесно измерение, но съществува и друго блудство – когато си уверен, че си достоен и имаш пълното право да се съединиш с Христос, а в същото време се намираш в разединение с ближния. Хората се развеждат с такава лекота! И дори са готови да си кажат, определяйки себе си за „църковни хора“: „Добре че, се разведох! Пресвета Богородице!„. Добре, развел си се, но чувстваш ли болка в сърцето? Може да си взел това решение, защото не си издържал повече, но от този избор трябва да чувстваш в себе си някаква сърдечна болка, такава болка, която да е в теб до гроб, само тогава можеш да бъдеш Божи човек. В противен случай за теб християнството не е по-различно от някакво хоби, от клюка и забавление.

Всяка раздяла с друг човек трябва да ни кара да изпитваме болка, да ни поразява като гръм, защото тя не е психологическо, а духовно, онтологично събитие – когато се съединявам с Христос, се съединявам с целия свят. В нас съществува това противоречие, което води до липсата на духовно равновесие. Човек се разболява духовно, когато приема лесно, от една страна, да търси Бога, а от друга – изключва другия от сърцето си. Този процес е обречен. Както казват психолозите, това води до вътрешен конфликт, но помислете колко по-дълбок е конфликтът на духовно ниво…

Ако искаш, прогони другия от дома си, но от сърцето си да го прогониш нямаш оправдание. Всъщност можеш да намериш различни оправдания, но това няма да промени факта, че ще бъдеш болен и ще чувстваш как състоянието ти постепенно се влошава. Има и много по-лоши грехове от плътските, имаме предвид духовния грях: когато прогонваш другия от сърцето си, ти мамиш Христос, извършваш прелюбодейство спрямо Него, защото всички сме едно тяло… Тялото Христово. От момента, в който пропъждаме някого от сърцето си, нараняваме Христос. Може да не сме съгласни с другия, да сме убедени, че не си подхождаме с него, но е важно дали чувстваме болка от това? Знаете ли – ако не чувстваме болка, то по-добре е да изпитваме радост отколкото безразличие; отколкото да си казваме за този човек: „Приключвам с него! Вече ми е безразличен!“. Безразличен ли ти е? Как го казваш само, с такава лекота! По този повод старецът казва:

Няма по-голям ад, няма по-голям ужас от преживяването на човека, който се отделя от другия. Искаш ли да живееш ада? Кажи едно „Не!“ на другия. Отхвърли го, разбий връзката си с него и адът автоматично ще се настани в сърцето ти. Докато не се наведеш и целунеш нозете му, докато не му кажеш: „Брате мой, имам те в сърцето си!“, няма да видиш нито един благ ден…

Жестоки думи, но толкова истинни. Не че Бог ни наказва. Докато другият не бъде реабилитиран в сърцето ни и не заеме мястото, което му подхожда, ние сами се наказваме…

Няма да се насладиш на Бога, колкото и години да изминат.

Някои казват: „Толкова време в Църквата нищо не разбрах!“. Как ще разбереш, как ще откриеш Бога, след като си Го осъдил и прогонил от сърцето си. Как си Го прогонил? Като си прогонил брата си. Както юдеите разпънали Христа още в съдилището чрез безброй въпроси, по същия начин и ние Го приковаваме, когато отхвърляме нашия брат. Това разделение е духовно, а не физическо, защото и в пустинята да отидеш, можеш с теб да отнесеш ближния в сърцето си. Някой може да е сам, но всички да са в сърцето му, а можеш да си заобиколен от много хора и в сърцето ти да няма никого. Въпросът е как да вложим другия в сърцето си. Това не става без Божия Дух. Той смекчава сърцето ни, прави ни чувствителни.

Духовното разделение не е някакъв емоционален дисбаланс, който е предизвикан от страха ни да не изгубим някого, а е нещо много по-дълбоко. Той е духовно събитие, акт на похулване, в който губим в сърцето си един член на Христовото тяло и в тази загуба чувстваме, че губим Самия Христос. Затова влагаме другия в сърцето си – за да имаме Христос и Христос да бъде другият за нас!

*Беседата е върху книгата на стареца Емилиан Симонопетритски „Благодатният път. Тълкувание върху живота на преп. Нил Калабрийски“ – бел.прев.

Превод: Константин Константинов