„Христос воскресе!“ означава „Живей вечно!“

В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

Христос Воскресе! Воистину Воскресе!

През тези дни няма други слова, които да звучат с такава честота, с каквато изричаме този пасхален поздрав. Те са заменили и обичайните наши: „здравейте“, „привет“, „добро утро“ и други подобни. Наместо всичко останало ние казваме: „Христос воскресе!“. Когато срещаме някого и го поздравяваме със „здравей“, ние пожелаваме на този човек здраве. Когато казваме „привет“, пожелаваме радост. Когато поздравяваме с „добро утро“ или „вечер“, или „ден“, ние пожелаваме в това утро, вечер или ден всичко да премине добре и да не се сблъскаме с никакво лошо преживяване.

Когато казваме „Христос воскресе!“, ние отправяме на човек пожелание да бъде възкресен с Него и да живее вечно.

Да кажеш на човека срещу себе си „здравей“ е съвсем същото, както да му кажеш: „Бъди здрав и не се поболявай“. Да кажеш на човек „Христос воскресе!“ е съвсем същото, като да му пожелаеш: „Живей вечно и никога не умирай!“.

Но дали наистина винаги разбираме това в цялата му дълбочина, дали действително чувстваме величието на нашия пасхален поздрав?

Ако след изречен от нас поздрав „Христос воскресе“ и получаване в отговор на словата „Воистину воскресе“ попитаме някого: „Вярваш ли истински, че това е така?“, ще чуем различни отговори. Самите тези слова ще ги изричат почти всички, но вече степента на вярата, която те влагат в тях, навярно ще бъде много, много различна. Някои даже изобщо не вярват. И ако запиташ такъв човек защо въобще ги изрича, сигурно ще ти каже: „Е, как иначе, такава е традиционната практика, един прекрасен обичай“. Друг може би ще каже: „Да, разбира се, вярвам. Аз съм православен човек, кръстен. Но вярвам повече с ума, отколкото със сърцето“. Да, всичко звучи логично – все пак определиш ли себе си като християнин, по-нататък нямаш право да отхвърляш основните истини на Църквата Христова. А догматът за Възкресението е над всичко. Но такъв тип вяра не променя нищо в живота на човека. Знае той за Възкресението, само че не го чувства.

Така е било и с апостолите. Още преди Своите страдания Господ им е говорил, че ще възкръсне. Те са слушали това нееднократно, но не успявали да го осмислят истински. Евангелското повествование ни разкрива, че Господ неведнъж е предсказвал, че Син Човеческий ще бъде предаден в ръцете на грешници и те ще Му се присмиват, ще Го убият, а в третия ден Той ще възкръсне. Слушайки за това, учениците се натъжавали. Но по всичко личи, че всъщност е трябвало да се радват.

Естествено, скръбно е да чуят, че Той ще страда и ще умре. Само че нали в крайна сметка ще възкръсне! Скръбта, свързана със страданията и смъртта, е била нещо познато за тях, защото в живота си нееднократно се сблъсквали с нея, както се случва с всеки човек. А възкресение никога не били виждали и поради това предсказанието за него някак не прониквало до дълбините на душата им. Ако тогава Господ ги бе запитал: „Да не би да не вярвате?“, те без колебание биха отвърнали: „Естествено, че вярваме! Вярваме на всяко Твое слово“.

Защо тогава се наскърбявали те от тези предсказания? Навярно поради същата причина, поради която и ние, християните, изповядващи вярата във Възкресението, продължаваме все така да се наскърбяваме, да се изпълваме с тревоги, да се обиждаме по най-незначителни поводи. Значи ли това, че не вярваме? Напротив, вярваме, но някак твърде повърхностно.

Истинно дълбока нашата вяра ще бъде единствено тогава, когато възкресението стане част от личния ни опит

Човек успява истински да разтвори сърцето си единствено за това, което сам е изживял, сам е почувствал.

Спомням си текстовете от прекрасната книга на св. Йоан Кронщадски „Моят живот в Христа“. Цялата тази книга се състои от кратки бележки, в които отец Йоан споделя своите размишления, чувства, наблюдения по един или друг въпрос от християнския живот. И като финал на немалко от тези свои бележки той посочва думата „опит“. Така читателят разбира, че написаното в тази книга заслужава особен интерес и доверие. Че става дума за нещо повече от размишления. Става дума за онова, което сам светецът е изживял и за което е получил потвърждение чрез личния си опит. По тази логика, бих казал аз, би било чудесно, ако през тези Пасхални дни при срещите ни с братя и сестри  бихме могли да казваме: „Христос воскресе! Знам от опит!“ И да чуваме в отговор: „Воистину Воскресе! Знам от опит!“

Откъде обаче ние с вас да имаме такъв опит? Според мен самата Църква ни указва начина. На практика чрез живота си ние всички вече сме придобили някакъв опит в смъртта. От една страна изглежда, че смъртта е нещо окончателно и няма как да говорим за определена степен на смърт. Можем, примерно, да кажем: „Леко се разболях“ или „Разболях се много тежко“. Но изглежда абсурдно да се каже: „Леко умрях“ или „Умрях много тежко“. Само че изобщо не е така абсурдно.

Всеки път, когато съгрешаваме, ние в една или друга степен влизаме в съприкосновение със смъртта.

„А грехът, извършен, ражда смърт“ (Иак. 1:15). Съгрешавайки, ние изпадаме в униние, угриженост, потиснатост, отвращение от самите себе си, вътрешна пустота. Всичко това е не друго, а частичен опит в смъртта. При крайни свои проявления душевната потиснатост може да доведе дори до пълна смърт, както се е случило с Иуда, който не издържал на онази вътрешна болка, почувствана след предателството, и сам сложил край на живота си.

А какво да кажем за опита във възкресението? Всеки път, когато се каем за свой грях, когато преодоляваме някоя съблазън, която е била на път да ни повлече към дъното на греха, ние с вас се приобщаваме към опита във възкресението. Съгрешава човек и вкусва смърт, покайва се, побеждава греха и вкусва възкресение. А тази радост, която истински каещият се човек винаги чувства, ни дава да предвкусим какво представляват възкресението и вечния живот. Именно поради тази причина Църквата е установила преди Пасха да бъде Великият пост – време на самоограничения и активно покаяние. Ние, естествено, през целия си живот се каем, но конкретно през Великия пост нашето покаяние трябва да има особено силен и интензивен характер. И колкото по-дълбоко и искрено е нашето покаяние, толкова повече се доближаваме отсега към опита във възкресението още преди неговото настъпване.

Да даде Бог, скъпи братя и сестри, нашата Пасха да бъде пълна с подобни изживявания на безсмъртието! А на онези, които по някаква причина не са могли да се отдадат на пост, което ще рече, не са вкусили от този личен опит на победата над греха и смъртта, бих искал да им пожелая да не се отчайват и да помнят, че никога не е късно да поставиш начало на борбата срещу греха, никога не е късно да пристъпиш към очищение. И според степента, в която човек ще постигне това, в такава степен ще почувства, че Христос наистина възкръсна и че всеки от нас наистина ще възкръсне, за да има живот вечен. Амин. | www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова

 

Близки теми: