Църквата е странноприемница
Днес в храма се чете притчата за добрия самарянин. Всички я знаем. В нея се разказва за един човек, който отивал от Йерихон към Йерусалим, но бил нападнат и ранен. Покрай него минали един левит и един свещеник – стожерите на религията от онази епоха, които го подминали с презрение и безразличие. Минал и един самарянин, който превързал раните му с вино и елей, качил го на своето добиче и го отвел в странноприемницата. На съдържателя дал два динария с думите, че ще му върне всички разходи, когато раненият се възстанови.
Добрият Самарянин е Христос. Раненият е човекът, който страда, лутайки се в търсене на истината, и, бидейки отдалечен от Бога и живеейки в греха. Левитът и свещеникът са представителите на религиозната система, които спомагат за умъртвяването на живата връзка с Бога; които превръщат сърдечната вяра на човека в кънтяща на кухо традиция и обръщат личната духовна отговорност – тук и сега, във формално задължение за съхраняването на религиозното наследство.
Странноприемницата е Църквата. Добрият Самарянин довежда човека там, за да му даде възможност за изцеление. Виното и елеят са тайнствата на Църквата. Това са светата Евхаристия и Кръщението. Странноприемникът е Пастирят, Който се грижи за душата. Двата динария са Старият и Новият Завет, безценните запаси за пастирското обгрижване на човеците. Отплатата е другият ден в царството небесно, където Христос ще въздаде дължимото.
Много неща можем да кажем. Но днес ще се спрем по-подробно на образа на Църквата като странноприемница. Църквата е странноприемница, което означава, че приема всички. Много подходяща е казаната в Евангелието дума. Църквата приема всички, за да ги утеши, да ги отмори и да им даде възможност за лечение. Но странноприемницата не е нашият постоянен дом. Странноприемницата е временен подслон, временно състояние. Ето че Господ говори тук за краткотрайността на живота, за неговата преходност, но и за нашата отговорност в него, където се извършва и процесът на нашето изцеление.
В Църквата се дава възможност на човека за изцеление и покой, така че духовно здрав и подготвен да продължи пътуването към постоянния си дом, който е царството небесно. Словото на Господа е просто и ни дава ясни знаци за целта на нашия живот – ако искаме да ги разчетем.
Нашият живот е ефимерен. Той е странноприемница. Големият проблем за човека в този живот е смъртта и неговата невъзможност да я приеме като реално събитие. От една страна, той се затруднява да намери причината, поради която си заслужава да живее, а от друга – отхвърля реалността на смъртта, но и не успява да намери средството, с което да я победи.
Всички ценности, всички велики дела на нашата цивилизация се изпитват в събитието на смъртта. Която и да е земна идея, колкото и да е благородна, например дори благотворителността, ако е насочена единствено към биологичния човек, може да се окаже антихристово събитие.
Не съществува по-голяма секуларизация на нашата Църква от това нейното слово и принос да се свеждат до обслужване на нашата преходност, тоест единствено биологичния човек, нашите материални и дори емоционални нужди. Ако Църквата изчерпва мисията си в това да даде на човека възможност след целия стрес в края на деня да се почувства по-добре, това всъщност не е Църква. Църквата разкрива пред нас възможностите за вечността.
Православната църква не е ценна, защото може да ни покаже някакво важно земно дело. Тя е ценна, защото съществува неделният ден и защото казваме: „…възкръсна от мъртвите”. Това е денят, в който празнуваме Христовото Възкресение. Църквата не спасява, защото има добри духовници в нея. Православната църква не спасява, защото има хубава традиция и е развила своята агиография, византийската музика или византийската цивилизация въобще. Църквата спасява, защото има за свое централно събитие Христовото Възкресение, което дава и надежда за нашето лично възкресение.
Някога в студентските ми години отидох на Света гора и събеседвах с един неук монах. Искайки да видя как се подвизава той, с наивността, която имаме, когато сме по-млади и особено се въодушевяваме от аскетични подвизи, го попитах каква е неговата аскеза.
Неукият дядо с чувство за хумор ми каза: „Понеже остарях и не мога да правя нищо, всяка вечер един час мисля за вечността и казвам: „Леле, безкрайни векове, безкрайни векове!“. Тогава виждам, че това, което съм, не е нищо, но това, което имам, трябва да го опазя. Да бъда близо до Христос, за да съм готов за вечността. Така оценявам краткотрайността на този живот”.
Този монах, неукият, тихо в себе си е извършвал голямо дело, по-мощно от делото, което извършват дори най-значимите социални активисти, най-добрите анализатори на теории – прогресивни и консервативни, модерни и постомодерни.
Същинският корен на нашето заболяване се крие в едно – в усилието ни да забравим за смъртта и за вечността. Защото се съмняваме, че, от една страна, смъртта е победена, и от друга – че съществува живот след смъртта.
Зад всяка земна идеология е скрит именно този наш скептицизъм. Например анархистът – за какво вдига такава врява, от какво се дразни толкова? От събитието на смъртта! Усещайки се притиснат от смъртта, той насочва гнева си към системата. Какво означава „власт” и защо тя ни дразни и ни потиска? Именно властта на смъртта над нас ни дразни. Която и да е власт, ако не ми дава възможност за победа над смъртта, е плен, натиск, ако ще да е най-либералната система.
Това, от което човекът има нужда, е да види своя живот и да го оцени през перспективата на победата над смъртта. Така добродетелта придобива ценност. Така всяко човешко събитие придобива екзистенциална красота. Социалната активност, професията, родината – всички те придобиват своята същинска красота и смисъл, когато не се опитват да подменят събитието на Възкресението, а ме насочват към него, към тази „цивилизация на Победата над смъртта“. Тази е причината за съществуването на Църквата. Това е причината, логосът на нашия живот.
Оттук и разбиранията за нравствен живот на легалистичния тип човек са относителни. Каква ценност има етиката на онзи, който загърбва реалността на смъртта, в момента, в който всичко, положено от него върху основите на биологичния човек, рухне пред лицето на смъртта.
Парадоксално, но пред лицето на смъртта разбойникът може да се окаже в по-привилегировано положение от легалистичния тип човек, защото вероятността да се преобърне вътрешно и да осъзнае собствения си хал е по-голяма. Докато легалистичният тип човек може до последно да пребивава в сляпо спокойствие, убеден в своя „непоклатим морал“ и добродетелност, и така да пропусне възможността да обърне лице към Христос, Който е победа над смъртта…
Превод: Константин Константинов
