Църквата и днес ражда светци
Вярващите днес често са подлагани на иронично отношение. Не прéчи, само ние да не предизвикваме. Знаем, че християнската вяра продължава да процъфтява. Тук нямам предвид статистики, проценти и числено превъзходство – пламенната вяра на неуките баби е преборила съветския режим. Смирената молитва, скромната аскеза, добрата тревога на вярващите чеда на Църквата са благоприятният климат и подходящата атмосфера за култивиране на светостта. Светият Дух е постоянният Вдъхновител, Обновител и Укрепител на Православната църква. Велики цивилизации, мощни царства, непобедими империи, нечестиви властници, царе и военачалници бяха заличени от историята. Църквата обаче не залязва. Нейният блясък дразни очите на мнозина, затова и мнозина я намразиха и атакуваха. Тя обаче остана единна, въпреки многото войни срещу нея, понякога и от страна на нейни представители. Хората не познават духовното богатство на Църквата, занимават се с нейните имоти, не искат темата за Бога да им се пречка много. Искат обаче Църквата да бъде „на линия“, когато имат някакви нужди, свързани с благотворителна или социална дейност; така да се каже – тя да е като някаква притурка на социалното министерство.
Някои невярващи хора се дразнят, че се прекръстваш, че носиш кръстче, че бият църковни камбани, че има икони в училищата, и искат да поставят Бога в периферията. Защото си мислят, че това ще им осигури по-голяма свобода и комфорт да правят каквото си искат. Подобна позиция има своето психологическо обяснение. Затова и тези хора се радват на скандалите в Църквата, това им дава увереност, че „всичко при тях е наред“.
Църквата обаче не упорства, не таи злоба и не отмъщава. Тя продължава своето спасително дело по особено чуден начин. Тя винаги е отворена за всички и очаква всички. Не се гневи, че я заклеймяват, не крещи, че не я зачитат. Нейни представители може и да продължават да правят грешки, но тя няма да спре да ражда светци; да спасява, да дава надежда и смисъл в живота на мнозина млади отчаяни хора. Днес Църквата може да е презряна, но пребъдва като единствен източник на освещение, избавление и спасение. По един таен, затрогващ и пленителен начин, със своята постоянна св. Литургия, с Тайнствата и молитвите си може да дава опора на нестабилния свят, за да не грохне той съвсем. Църквата никога не е безразлична към хората и не се отнася с тях така, както те се отнасят с нея. Това е непостижимото величие на Църквата – да се моли за своите гонители, както Богочовекът, нейният Основател Иисус Христос. Така да постъпваме и ние – ако имаме истинска християнска любов, никога не можем да отхвърлим когото и да е. Ако обичаме Църквата и Христос, ще трябва да обичаме всички, дори и тези, които отхвърлят Църквата, които не се отнасят с нас така, както бихме искали. Така, както Бог обича всички свои деца, дори и непослушните сред тях.
Като незалязващо слънце, Църквата просветлява, стопля и животвори всички, независимо че не всички й признават това. Църквата не старее, не се изморява да настоява и с търпение да очаква завръщането на всички. За съжаление, много хора не познават великата любов на Църквата. Ние обаче, които имаме църковен дух, нека проявяваме търпение във всичко и към всички. Ако някой не признава Христос и Неговата църква, не искайте от него да приеме вас.
Човекът е бил създаден от Бога, но забрави своя Създател. Понякога дори Го гони от живота си, но наше главно дело не е да гоним гонителите на Христос и на Църквата, а да гоним страстите от душата си. Не го казвам, за да оправдавам някого, но някои хора, които определяме като лоши, са станали обект на лоши външни влияния, други – по наследство имат непреклонен характер или са получили погрешно знание, или пък са имали лоши примери на лицемерно поведение, понякога и от страна на въцърковени хора.
Да помним, че Христос не е принудил никого да повярва в Него. Едни Го приели, други – не. Христос зачита свободата на всички, която Той сам им е дал. Но в дълбините на човешката душа не спира да съществува жаждата за Бога. Един утолява жаждата си със замърсена вода, друг закъснява, трети се страхува, на четвърти му харесва постоянно да си задава въпроси, без чак толкова да се интересува от отговорите. Но във вътрешния живот на човека може да се случи кардинална смяна на посоката. Щедрата Божия благодат е чудотворна, неизчерпаема, нестихваща и велика. Понякога си търкаме очите от удивление и не можем да повярваме как някой, който довчера е бил непреклонен атеист, днес често пътува на поклонения до Света гора, ходи на църква, изповядва се, от неукротим звяр става кротко агне.
Благовестието на Църквата се простира навсякъде и може да даде плодове след години. Молитвата на един забравен подвижник може да доведе до покаяние човек, от когото никой не е очаквал нещо подобно. Телесната болест може да смекчи каменното сърце и да дари душевно здраве. Църквата не е къпалнята Витезда, която изцелявала веднъж в годината, Църквата изцелява всекидневно. Колкото повече удари получава тя, толкова по-силна става. Старите светогорски отци казват, че колкото повече гръмотевиците поразяват върха Атон, толкова по-красив изглежда той. Ударите на света не могат да ни причинят зло, ако ги понасяме с незлобливост и надежда в Бога. Тези удари могат дори да се превърнат в славни венци, както е станало при толкова светци и в древно, и в ново време от историята на Църквата.
Не се бойте от ударите, шума, войната срещу Църквата. Тя е силна и непобедима. Ако ние се страхуваме и искаме войнствена и креслива Църква, правим жестока грешка. Не е правилно ние, християните, да създаваме някаква идеална държава извън света, за да можем привидно да се одухотворяваме и да не ни безпокоят “микробите на грешниците“, за да имаме признание, авторитет и сила, и взаимно да си галим егото, ласкаейки се за нашите дарования и добрини. „Градът” на Бога никога не е бил земно царство. Християните живеят в света, претърпявайки, надявайки се, молейки се, бидейки милващи, състрадаващи, утешаващи и великодушни. Проблемът обикновено не са другите, а ние самите, защото искаме уважение, признание и чест. Светът, бидейки изобличаван от мълчаливото присъствие на християнина, се дразни от него, защото той се прекръства, пости, облича се скромно. Казахме, че мълчаливата добродетел изобличава. Но ако се засягаме и таим злоба срещу тези, които ни критикуват, още не сме напреднали духовно. Нека не се боим от критиката, забележката, кривия поглед, ироничната усмивка; от това, че навярно сме малцина. Смутът, дързостта и нечестието не са правилен подход към ситуацията.
Някои изпадат в малодушие и искат войнствена Църква, която да наказва нечестивите, да отлъчва хулителите, постоянно да изобличава всички. Дори стигат дотам да кажат, че в днешно време се изпълват личбите за края на времената и се намираме в последните дни, в които идеалите са отхвърлени, свещените закони са потъпкани и това причинява дълбоки рани на Православието. Но Православието продължава, както и преди столетия, да освещава и спасява. То не е загубило своята ценност, сила, пълнота и чистота. Православната църква и днес ражда светци, това е нейното уникално и най-важно дело. Не се увличайте и смущавайте от гласове на подранили есхатолози. Не се разсейвате от усилията си да обработвате градината на сърцето си и не се занимавайте с числа и дати, с възрастта на Антихриста и с края на света. Нека се задълбочаваме в претворяването на противобожествените страсти в божествени добродетели, в покаянието чрез неизказаната милост на преблагия Бог и незаспиващите молитви на Пресвета Богородица и на всички светци, за да постигнем спасението чрез Божията благодат.
Църквата чрез своята голяма любов към всички и особено към страдащите е развила разнообразна благотворителна дейност, основала е многобройни социални заведения, приюти за сираци, старчески домове, болници, домове за бедни хора, училища, които поддържа до днес и дава утеха на много ближни в нужда. Държавата сякаш има комплекс от Църквата и затова гледа с подозрителност на нейното дело. Но макар и държавата с лекота да забравя и отхвърля богатата духовна традиция на тези земи, и да се противопоставя на Църквата, която не е съгласна със секуларизацията, народът има интуиция и затова обича църковната традиция. Той чества празненствата на светците, търси духовна опора в манастирите, на Света Гора, в поклонението пред иконите, пред Кръста, изповядва се и се причастява. Той реагира с това да не слуша борците срещу Църквата. И днес присъствието на свети личности на Света гора кара мнозина да търсят от тях благословение и съвет. И днес
живеят светци в светата ни Църква. Има известни и неизвестни светци. Бог ни открива личността на едни, а на други – не. Въпросът е как и защо ги доближаваме, за какво ги търсим? Ако отиваме от любопитство при тях, тогава няма да имаме духовна полза. Ако отиваме при тях, за да ни дадат рецепти за безметежно земно щастие, лесни решения и начини за напредване и издигане в обществото без труд и усилия, правим голяма грешка. Затова нека не безпокоим светците. Нека ги оставим да се молят за нас и тогава те ще ни помогнат много повече.
Църквата е нашето единствено драгоценно съкровище. Имайки нея, имаме всичко и сме богати. Тези, които иронизират, коментират, воюват и отхвърлят Църквата, са нещастни и сираци. Вярващите обаче не трябва да се смущават от войната, която се води срещу Църквата, защото в противен случай сякаш биват победени от злото. Този, който се страхува и тревожи, има проблем. Православният вярващ чрез Божията благодат намира сигурност, трезвост и мир в Църквата. Болката на вярващия човек за Църквата му дава радостотворна скръб, а не изтощително безпокойство. Любовта пропъжда страха.
Големият рационализъм носи страх. Ако мислим със страх, ни обзема чувство на пораженчество и малоценност. Християнинът не е и не трябва да бъде с комплекс за малоценност, бидейки преследван и презрян. Днешните обвинители на Църквата утре може да са нейни пламенни поддръжници. Чудесата продължават, молитвата на цялата Църква има голямо въздействие върху целия свят. Нека не гледаме постоянно всичко в мрачни тонове. Съществуват множество светли послания, стига да имаме очи да ги забележим.
Доброто няма нужда от реклама. С помощта на преблагия Бог не трябва да очакваме зрелищни промени. Има и крачки назад, и паузи, и закъснения по пътя, но се покайваме, изправяме се и продължаваме. Слава на Бога, че ни търпи. Когато се гневим на греха на другия, нека помним и нашите грехове, неразкаяност, безчувственост, похоти и така ще се приземяваме и постигаме баланс. Въпреки нашите немощи, ние сме членове на Църквата, жители на небесното царство, живеем в света и извън света, в земния и в небесния живот. Обичайки Него, нека правим това, което Той обича. Нека най-накрая отъждествим нашата воля с Неговата свята воля. Тогава още сега ще вкусим Неговата неизказана райска радост, по думите на св. Симеон Нови Богослов.
Обичайки Христос, не може да не обичаме щедро нашия ближен. Ако го обичаме истински, тогава не можем да го угнетяваме, да властваме над него, да го изморяваме, да искаме да го поправим покорно послушен. Ако сме разпнати за страстите, греха, злото и ако наистина сме свързани с Христос, се радваме на такава свобода, която преживяват само обичните чеда на Бога в Църквата сред неизчерпаемата благодат на светите Тайнства.
Моля се да преживяваме в Църквата любовта на нашия Господ и да я предаваме на другите, които имат толкова голяма нужда от нея в тези трудни времена.
Превод: Константин Константинов
