Четиринадесета неделя след Петдесетница

В притчата за злите лозари, която слушахме миналата неделя, и в притчата за сватбеното пиршество на царския син, която се чете днес, Господ засяга една и съща тема – отпадането на юдеите от Бога и призоваването на езичниците. Двете притчи взаимно се допълват. Притчата за лозарите може да се окачестви като притча за Закона. С нея като че ли завършва Старият Завет. В нея Стопанинът на лозето – Бог, изисква плодове от тези, които се трудят. А втората притча за брачния пир на царевича е притча за благодатта. В нея Творецът и Промислителят на света Сам предлага дарове на хората, които обаче Го оскърбяват с неизпълнение на Закона.

Св. Григорий Назиански пише: „Отец устройва брак на царския Син, като съчетава с Него светата Църква чрез тайнството на въплъщението”. Мистичната сватба на царския Син е основаването на земята на Христовата Църква, учредяването в света на богочовешкия организъм, в който „няма юдеин, ни елин” (Гал. 3:28). В Църквата Христова на всеки човек поотделно и на цялото човечество като цяло се предлагат Божиите дарове. В нея е заклан Божият Агнец, Чието пречисто Тяло и скъпоценна Кръв се поднасят на всички и то даром. На тази дивна вечеря в старозаветната Църква Господ призовава юдеите отдавна. Призовава ги чрез Авраам и Мойсей, чрез пророците и Предтечата Йоан, чрез апостолите и днешните си служители. Но въпреки че хиляди евреи в последните години приемат предимно тайно вярата в Йешуа Хаммашиах, мнозинството от тях продължават да пребивават в духовен мрак, слепи за Божиите обетования, които са изпълнени точно и буквално в лицето на Спасителя. В притчата те не само си запушват ушите за призива, но даже убиват пратениците на царя. Затова той изпраща войски, за да ги избият и да изгорят града им. Това пророчество на Христос за предстоящата съдба на Йерусалим се изпълнява буквално 40 години след Неговата проповед, когато железните легиони на Тит и Веспасиан унищожават първото еврейско въстание през 69-70 г. Поведението на юдеите напомня казаното от блажени Августин: „Бог ни създаде без нашето съучастие, но без нашето съучастие Той не може да ни спаси”.

И какво прави царят след това? Той не отменя сватбата, а призовава слугите си да намерят неумитите, окъсаните, сакатите (Лук. 14:21), които се шляят по улиците и пресечките, и да ги доведат на тържеството. Тези призовани хора от втора категория са всъщност грешниците и езичниците, които Бог милостиво кани да споделят Неговата трапеза. Те нито очакват, нито заслужават Божията покана.

Ние не трябва да смятаме, че тази притча се отнася само за народите от епохата на Христос. Тя важи и за нас, християните. Чрез нея Господ ни предупреждава, че не всеки, който влиза в лоното на Църквата, ще бъде достоен за Царството Божие. Когато се присъединим към Църквата, ние ставаме клетки от Христовото тяло чрез кръщението. В това тайнство ние се обличаме в светлата одежда на правдата и чистотата, ставаме нови хора по Божията благодат, затова през целия си живот трябва да пазим тази дреха, за да не я оскверним с греховете на своеволието, с петната на бездушието, с измяната на Христос. Нашият сватбен костюм е непорочният ни живот, изтъкан от нишките на добродетелите. Както отбелязва св. Йоан Златоуст, „брачната одежда са нашите дела”.
На сватбеното пиршество се промъква и един неканен човек – небръснат, неумит, невчесан, нахлузил мръсни измачкани дрехи. Когато Господ го пита как е влязал, той мълчи гузно. Неговото нежелание да говори го изобличава и осъжда. Докато на входа на сватбата хората, събрани отвсякъде, са измити, парфюмирани, облечени, накичени, той се откроява сред всеобщата веселба като черно петно, като дисонансен тон във фуга. Царят заповядва да го вържат и да го хвърлят във външната тъмнина (ада), защото – предупреждава той – „мнозина са звани, а малцина избрани” (Мат. 22:14). Не е ли това наказание прекалено жестоко? Не, защото и ние ще бъдем сполетяни от същото възмездие, ако не се облечем в дрехата на праведността, в одеждата на светлите дела, извършвани за славата Божия. Затова св. ап. Павел ни подканя: „Като избраници Божии, свети и възлюбени, облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение” (Кол. 3:12).

Често идваме в църква по настояването на познати, по силата на навика, по гражданско задължение, без да почувстваме вътрешна необходимост да се обновим душевно, да се изпълним с благоговение, да се срещнем тук с Бога. Ако успеем да придобием тази нагласа, няма да бъдем объркани или изненадани, когато Небесният Цар ни потупа по рамото и ни запита: „Приятелю, как влезе тук?” Натрупаните проблеми и болки ще отшумят, когато съзерцаваме пищната трапеза на предвечния небесен пир, приготвена ни от Твореца. „Ни жалейка, и писък, ни болка няма да има вече, защото предишното се мина” (Откр. 21:4).