Чудото със слепия и каменната логика на фарисейството

(Йоан 9:1-42)

И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?

Евреите от онази епоха вярвали, че връзката, която съществува между Бога и хората, се основава на принципа на наградата и наказанието.

Когато човек следва пътя на Бога, тогава Бог го награждава. Когато не изпълнява заповедите му, Бог го наказва. В случая със слепия мъж сме свидетели на едно тежко наказание. Коя е причината – сам ли е съгрешил мъжът, или неговите родители са извършили грях, за да се роди той сляп? За един юдеин това бил съвсем естествен и логичен въпрос. Отговорът обаче е повратен и неочакван. Отговор, който би могъл да доведе някои хора до голямо богословско затруднение и да внесе непреодолимо объркване в техния ум. А онези, които отбягват да навлязат в дълбочината на въпроса, такъв отговор може да ги доведе дори до атеизма. Не е лесно да разберем отговора на Христос…

Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.

Тук някои могат да се скандализират – как така един човек да се мъчи цял живот, за да покаже Бог едно чудо? Наистина не е лесно за разбиране. За да разберем, трябва да анализираме две истини.

Първата е, че човекът живее в свят на тление, в свят на греха, на падението, естествено без падението да се отъждествява със същността на тварите, но въпреки това е свят, който си пати от злото. Затова и понякога човекът е сполетяван от страдания, без да е виновен, именно защото живее в този свят, в който властва злото. Според богословието една от причините за Въплъщението е именно тази – да се премахне абсурдната тирания на дявола. Съществува тирания на дявола, която някак е логична, но съществува и абсурден диктат на злото, просто защото той е по-мощен от някой човек и използва начини да го онеправдае. Затова, когато виждате хора да страдат, не бъдете сигурни, че те са виновни. Тяхното страдание може да се дължи на завист на хора, завист от демони. Завист към някого, който има Божи дар в ръцете си (може да е добро здраве, спокойствие, имущество, добро семейство…).

Втората истина ни се разкрива от живота на филокалийните и ниптическите* отци, мистиците на Църквата, от тях разбираме, че има различни видове изкушения. Те могат да се появят от всички посоки. Можеш да ги срещнеш пред себе си – това са изкушенията, които засягат бъдещето: страховете от утрешния ден, тревогата от това какво те очаква и т.н. Могат да те връхлетят отдясно – те ти казват, че си добър, важен, превъзходен, и ако приемеш тези мисли, се оставяш на гордостта. Отляво пък може да те споходят други изкушения, като отчаянието и разочарованието; щом се обърнеш назад, там също може да те очакват изкушения – да страдаш за онова, което вече е станало, да искаш да върнеш миналото или да го промениш. Има и изкушения, които се появяват, щом вдигнеш глава нагоре, като изкушението на хулата против Бога, или на себевъзвеличаването, а когато сведеш поглед надолу – появява се изкушението на чувството за малоценност. Но има и изкушения, казва св. Максим Изповедник, които не принадлежат към никоя от тези категории и това са изкушенията, които идват, за да се изпита и прояви светостта на човека и да стане той пример за другите. Такъв е бил случаят на Йов. Той не бил виновен за нещо, но Бог допуснал той да страда. Защо? За да се яви светостта на Йов, за да се яви неговата добродетел и да остане вовеки в историята на човечеството като учител на добродетелта. Той получава двойна награда. Защото, ако аз страдам, след като съм съгрешил, не получавам някаква награда, просто изплащам злото, които съм направил. Ако обаче страдам без да съм виновен, имам награда свише. Много пъти светците биват изкушавани без да са съгрешили и получават награда след това. Слепият от евангелския разказ, за когото говорим днес, спада към тази категория – на хората, които биват изкушавани, за да се яви тяхната добродетел. Защото развоят на тази евангелска история ни показва, че слепият мъж е бил Божи човек. Начинът, по който се държи след това, показва, че е особен човек и именно затова претърпява това тежко изпитание толкова много години.

И нека тук не пропуснем да забележим нещо много важно – той не просто получава лек за дългогодишното си страдание, но му е дадено велико откровение на дара на Божията любов. Някой може да е изстрадал много, мнозина страдат, но малцина са видели Бога. Този човек вижда Бога с очите си! Представете си увереността, която струи от него след тази среща. Представете си колко непоколебим е станал след това, което е видял! При срещата на Христос със слепородения има лично Божие откровение, именно защото този човек е страдал толкова много. Обикновено Бог се открива на тези, които са изстрадали, и особено на тези, които са изстрадали несправедливо. В живота на светците, включително и на светците съвременници, виждаме велики явявания на Бога, моменти, в които те са видели именно Христос, Пресвета Богородица, в богосъзерцание са видели нетварната светлина, видели са неизказани образи, но това е дошло след неправди и болки. Те не са се намирали в момент на голяма радост, на покой или дори не и в момент на славословие. Човек би могъл да каже, че славословието е велико нещо, то е благодарност, но въпреки това в живота на светците богоявяването винаги е свързано с болката. Ако погледнем към живота на древни и на по-нови светци, които са преживявали богоявяване, видели са великите тайни на царството Божие, това е станало след голямо изпитание, агония и скръб.

Но Йов е изключение, повечето от нас страдаме, като преди това сме съгрешили. Виждате границата, която е поставена в случая на Йов, когато Бог казва на дявола: „…той е в твоя ръка; само душата му запази. (Йов 2:6). Оттук се вижда, че дяволът има право да прави много неща, но ако човекът с душата си не му каже „Да!”, той не може да я грабне, да нахлуе в сърцето му и да го направи свой роб. Това е свобода. Затови и не винаги, когато някой страда, той върви към Бога. По света има много страдащи хора, които нямат тази връзка с Бога и които изпитват неприязън и дори Го проклинат. Затова казах, че отговорът на Христос, който Той дава на учениците, не е лесен за възприемане. Едно е да кажем, че Бог допуска нещо, и друго – че Той го прави. Защото не Бог изкушава. Писанието ясно казва това. Бог няма нужда да изкушава човека, други ни изкушават и ние изкушаваме другите. Тоест въпреки че Бог не е искал този човек да бъде сляп, това е станало по допущение; това е нещо, което Бог търпи, за да дойде моментът на това великото откровение. Защото, ако не беше така, ако Бог бързаше да го излекува, този сляп човек никога нямаше да бъде мъченик, апостол, изповедник, нямаше да намери спасението. Дори бихме могли да се запитаме, ако на слепия му беше казано: „Ще прогледнеш на десетата година, но няма да познаеш Христос!”, дали той би поискал това…. Вместо това той щеше да каже: „Не! По-добре да съм сляп 30 години и да приема сетне това откровение, отколкото да се излекувам и животът ми да е лишен от него!“. Можем да предполагаме такъв отговор, защото виждаме, че има хора, които много са изстрадали, за да намерят Бога, и след това, когато Го намерят, ги слушаш да казват: „Добре, че пострадах, и така намерих истината!”

Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Докле съм в света, светлина съм на света. Това като каза, плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия, и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен). Той отиде, уми се и се върна прогледал.

Христос сякаш направил очи на слепия мъж. Защото той дори нямал очи в очните ябълки. Представете си разтърсването на този човек, който за първи път видял света, светлината – той сякаш се родил отново в онзи момент. А другите наоколо казвали: „Не е ли този, който седеше и просеше?“. Започнали и въпросите – как стана, какво ти направи?Той отговори и рече: един Човек, Който се нарича Иисус, направи калчица, намаза очите ми и ми рече: иди в къпалнята Силоам и се умий. Отидох, умих се, и прогледах.”. Питат го – къде е Той? „Не зная“, бил отговорът. Христос си тръгнал. Но дошли фарисеите и станал скандалът… религиозният скандал. Кой е Този?! Да отваря очи – добре, да излекува някого, чиито очи са леко болни – да, но това да сътвори очи на някого, тава никога не е ставало!Какъв е Този“, питали се фарисеите, а прогледналият  трябвало отново да разкаже цялата история пред тях. И едно нещо в тази история им направило особено впечатление  – било събота. Фарисеите били жандармите на формата. Ако минаваш на зелено, няма значение дали си минал с 200 км в час, от значение е дали си минал на зелено. Те били големите формалисти на епохата, които причинявали и големи щети, както правят формалистите от всички епохи, тъй като се залепят за буквата и не гледат духа. Кога те изцери, за да прогледнеш? В събота. Е, не може да е от Бога тогава! Вижте заслепението и безумието на религиозния човек (защото фарисеите са именно религиозни хора). Пред тях е застанал човек, който се е родил отново, преживял е едно от най-великите чудеса, а те се интересуват кога точно е станало – в събота, в неделя, в понеделник? Това е симптом на духовно вкаменяване, което не след дълго ще доведе до разпването на Христос… Как може грешен Човек да върши такива чудеса? Защо е грешен? Ами не пази съботата! Христос е третиран като професионален шарлатанин. “Най-малкото бъди шарлатанин, дето и ние сме шарлатани, но в събота не работим!”, сякаш казват фарисеите със своето поведение. Очевидно това е тяхната логика.

Слепият мъж обаче страда без да е виновен, страда, защото е в тварността, за да остане това откровение не само за него, но и за нас. За да се види, че Бог не гледа религиозния формализъм, по който ние често се водим, а гледа любовта на човека към Бога. Виждаме как Бог предпочита онеправдания и немощен човек повече от всичко друго.

Тоя Човек не е от Бога, защото не пази събота.

Между фарисеите настанало разцепление, те се карали. Един казвал: „Той наистина върши чудеса!”, друг: „Грешен е, след като не пази съботата!”. Попитали самия човек, който бил прогледнал: “Ти какво казваш за Него, Който ти отвори очите?”. „Пророк е“, бил отговорът. Точно от това се страхували те – че Той е Пророк, Който е различен, много далеч от това, което те представляват; един Пророк, Който ще привлече интереса на хората към Него, Който ще създаде друга връзка с Бога – лична връзка, която няма да минава на всяка цена през тях. Мъжът казал страшните думи: „Пророк е!”. Те точно това не искали да чуят! И не повярвали, че е бил сляп, докато не извикали родителите му…

...и ги попитаха, думайки: този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се родил сляп? А как сега вижда? Родителите му отговориха и им рекоха: знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си. Това казаха родителите му, понеже се бояха от иудеите; защото иудеите се бяха вече сдумали да отлъчат от синагогата оногова, който Го признае за Христа.

Те се страхували не защото не виждали чудото, а защото юдеите казвали, че който изповяда, че Христос е Пророк, ще го изгонят от синагогата. Представете си каква безчувственост, Бог да изпраща Пророк и точно „Божиите” хора да казват, че този, който го нарече Пророк, ще бъде изгонен от храма. Те отново отишли при прогледналия човек и започнали отначало: „Въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник.” . Тях не ги интересувало Кой е Той, или пътя, който им открива, а да не би да им вземе стола. „Ние сме Моисееви ученици!”, ще кажат те по-нататък. Продължавали с въпросите: „Как ти отвори очите? Кажи пак!”. А той „отговори им: казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? да не би и вие да искате да Му станете ученици?“. В тези думи ясно се усеща ирония. Доскоро окаяният човек разбира, че хората срещу него имат проблем и започва да ги „занася”. Този момент е впечатляващ, защото от него се вижда как слепият сякаш се е пробудил и думите му са резултат на надигналия се в него благ гняв, защото вижда, че тези хора имат лошо произволение.

А те го изхокаха и рекоха: ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е.

Представете си, Същият, Който говорил на Моисей, стоял пред тях. Това е страшното, защото те нямали очи да Го разпознаят и само казвали: „Ние сме Моисееви ученици.”. Такъв е падналият религиозен човек, който е заменил живата връзка с Бога с формални идеи, с букви. Затова и парадоксално тези хора не могат да разпознаят истинския светец, но е много лесно да ги измамиш, като се преструваш на свят. И велик светец да срещнат, те няма да разберат. Виждате, че има религиозни хора, които казват за тези старци, за които често говорим (като стареца Порфирий, като стареца Паисий…): „Какво да го правиш, неуко старче!“. Можете ли да си представите… за стареца Паисий?! Те може да живеят близо до тези свети хора и никога да не проявят желание да отидат да ги видят…

Отговори човекът и им рече: това е и чудното, че вие не знаете, откъде е, а ми отвори очите. Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша.Открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо.Отговориха му и рекоха: ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън.

Тук виждаме как един обикновен и неук човек богословства пред учените и „мъдрите”. Той вече изнася проповед пред тях, предава им урок. Ето в каква степен те реално са загубили съдържанието на вярата си. Разбира се, те не приели неговата своеобразна проповед: „Ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш?“. Защо да е пълен с грехове? Клетият претърпял толкова страдание, защото бил сляп. Виждате тази каменна, по-скоро дървена логика на фарисея: болестта е следствие на греховете и не може да бъде благословение. И го изгонили навън – от събранието, а очевидно и от синагогата. Неслучайно казахме, че слепият е избран. Защото от този момент той става мъченик. Той вече се проявява като изповедник, не се примирява, не замълчава, а започва да свидетелства за вярата си и естествено плаща за това. Затова и казахме, че не е обикновен човек, а някой, който заслужава това, което му се е открило.

Иисус чу, че го изпъдили вън и, като го намери, рече му: ти вярваш ли в Сина Божий?

Веднага щом Христос чул, че са изхвърлили прогледналия мъж от синагогата, Той отишъл и го намерил. Ето това е особено впечатляващ момент. Защо не е отишъл да го намери по-рано? Защото Господ искал първо слепороденият да изповяда вярата си, тоест да прояви своята свобода, да даде свободно своя отговор на преживяното от него чудо, и едва след това Христос отново се изправя пред него. Господ поискал човекът първо да направи нещо, което би показало неговата свобода, неговото произволение. Христос не идва да го намери преди изповедничеството. Това е поразително, защото разкрива каква духовна нежност има Христос. При това, забележете, прогледналият човек сам Го изповядва, без някой в този момент да го укрепва; Христос не го намира, за да му каже: „Каквото ти кажат, ти не отстъпвай, Аз ще бъда до тебе и ще те крепя!”. Не! Вместо това Той го оставя сам, за да се види неговото произволение, без да се влияе от нещо. Христос не изисква отплата, не му казва: „Виж, ти получи благодеяние, а сега трябва да засвидетелстваш вярата си в Мен!”. Забележете само каква свобода, каква красота, каква благодат има тук! Ако някой става Христов мъченик, това е възможно само в тази свобода. Засвидетелстването на вярата става след вътрешен процес, след като преживяното се претвори във вътрешна история на душата. Процес, в който човекът постепенно започва да осъзнава значимостта на онова, което му се е случило и свободно оставя благодарението да разцъфти в него. Тогава той изповядва любовта си с много голямо усърдие, защото никой не го е притискал да го направи.

Представете си някого, който ни притиска да декларираме любовта си към него. Той наистина ни обича, имаме доказателства за това, но и сме подложени на настойчивостта му постоянно да показваме любовта си към него. Много пъти допускаме тази грешка във взаимоотношенията си с хората. Искаме другият да признае, че е облагодетелстван от нас. Христос обаче прави благодеянието и си тръгва, без да дочаква някакво справедливо благодарение и признателност. Той не иска да чуе онова, което всеки в повечето от случаите непременно би поискал – да види собствената си слава, отразена в очите отсреща! Искаме тези, които облагодетелстваме, да са близо до нас, за да вземаме от радостта, която сме им дали. Например нашите деца. Всички даваме всичко на децата си, но някои родители не спестяват реплики от рода на: “Виж какво ти дадох! Какво пожертвах за теб!”. И горкото дете започва да се срива от тежестта на дара, започва да чувства вина, защото не може да отвърне на това, което родителите са му дали. И тази вина води до отчуждаване от собственото му аз, до принудата да върши неща, които не иска. Ние обаче искаме веднага, тук и сега, и благодарението, и отплатата. Защо? Защото нашата жертва не е безкористна.

Не са много хората, чиято жертва е автентична и безкористна. Користта се състои в това, че очакваш отплата в даден момент за благодарението, защото това ти придава ценност в собствените ти очи. Но от евангелската история за слепородения за пореден път виждаме, че Христос обича безкористно, дарява безкористно, не търси никаква отплата. Не казвам, че сега, още щом се върнете вкъщи, веднага трябва да станете такива, но е важно да се разбере разликата между духовната връзка, която не търси отплата, и психологическата, която очаква благодарение. В първия случай връзката е много по-истинска и дълбока, защото тя не се основава на принудата, а на свободата. Ако някой ми направи благодеяние и впоследствие си тръгне, без да чака отплата, тогава чувството на благодарност естествено покълва в душата ми и пребъдва в нея. Онзи, който дава и не търси отплата, обича по-дълбоко, много по-дълбоко. От срещата на слепородения с Христос виждаме как след това се ражда най-великата отплата – прогледналият е готов да принесе себе си напълно. Той разбира, че не просто му е бил даден дар, а е бил възлюбен. И след това, при повторната им среща, Христос го пита: „Ти вярваш ли в Сина Божий?“.

Ти вярваш ли в Сина Божий, готов ли си да повярваш в Божия Син? Кой отговори и рече: кой е, господине, та да повярвам в Него?Иисус му рече: и видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е.

Прави ми впечатление, може и да е преувеличение от моя страна, но Христос не му казва директно: „Аз съм!“, а му разкрива истината косвено: „…и видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е.“. В трето лице. Вижте с каква нежност Христос подхожда към човека, колко важна за Него е свободата му, колко голямо значение има за Него как ще повярваме, как ще обикнем, за да стигнем до този момент:

А той рече: вярвам, Господи! И Му се поклони.

Прогледналият човек Му се покланя, защото той не просто вярва, а е готов да отдаде живота си за Него, тъй като човек, като духовно същество, разбира кога става въпрос за нещо наистина необичайно; осъзнава, че това не е безлично благодеяние, а дълбока любов, която не задължава, а почита свободата на волята. Тази любов ме оставя сам да разбера нейната безкористност и доколкото я разбирам и в степента, в която я разбирам, настъпва и собственото ми преобразяване. Можем да си представим живота на слепородения след чудото, което е преживял. Не можем да си представим, че той се е върнал в синагогата, а че е станал един от Христовите ученици, не от дванайсетте, може би от по-широкия кръг. Представяме си, че е следвал Христос навсякъде и вероятно е бил наблизо до горницата на Петдесетница; че е осъществил своята мисия в своя малък свят – сред ближните. Не знаем подробности за по-нататъшния му живот, но едно е сигурно – бидейки отхвърлен от синагогата, той става член на Църквата. Една изумителна история, която ни разкрива как Христос, извършвайки велико чудо, не просто спасява и преобразява тялото, а и душата – цялото същество на човека. За да го направи член на царството Божие вовеки, а не просто един временно облагодетелстван човек.

*Ниптически отци – отците, които са разкривали значението на трезвението в духовния живот на човека.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seventeen − ten =

*