„Вземи кръста си и Ме последвай”

Темата за следването на Христос, която възниква нееднократно в Евангелията, е свързана по най-пряк начин с темата за Кръста. Когато книжникът казва на Учителя, че е готов да Го последва, където и да отиде, Иисус отговаря: лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма къде глава да подслони” (Мат. 8:20). Такова място скоро ще бъде намерено – Кръста.

 

Разказвайки за смъртта на Спасителя, евангелист Йоан употребява подобен израз: „Иисус… рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух” (Йоан. 19:30). По този начин, следването на Божия Син – означава да бъдем готови да вървим след Него дори до Кръста. В книгата си „Подражанието на Христа” Тома Кемпийски пише: „Много са желаещите да последват Христос до Тайната вечеря, но малцина са онези, които Го следват до Кръста”. Мисълта, само загатната в 8 глава, 20 стих на Евангелието от Матей, по-нататък звучи вече с пълна сила: „… който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38); „… ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24).

 

И така, какво е Кръстът? В Евангелието пет пъти се говори за носенето на кръста, действие, на което трябва да се реши всеки, искащ да стане Негов ученик (Мат. 10:38, 16:24; Марк. 8:34; Лук. 9:23, 14:27). Не можем да бъдем християни и да не носим кръст, при това Спасителят подчертава – своя. Как да разбираме този израз? Има пословица: „Христос е търпял, и от нас изисква същото”. Припомняме си я, когато се опитваме да утешим самите себе си или един другиго в беда; когато преживяваме нещастие или скръб. В духа на тази пословица размишлява за своя живот и Николай Гумильов в едно от посмъртно публикуваните му стихотворения: 

 

 

(преводът мой – бел. прев.)

 

Разбира се, трябва да понасяме страданията твърдо и да не се поддаваме на отчаяние – на това са учели още в древността, преди всичко философите стоици, въпреки това нашата собствена болка още не е кръст. Единствено тогава поемаме кръста – както обичал да казва отец Алексий Мечов, – когато „облекчаваме болката на останалите”. Вероятно в това се крие и смисълът на Кръста: че Безгрешният умря за грешниците, вземайки върху Себе Си онова, към което Самият Той не е имал отношение. Затова и нашият собствен кръст сe изразява преди всичко в споделяне болката на другите, не в нашите лични изпитания. „Понасяйте един другиму теготите, и така ще изпълните закона Христов”, – казва апостол Павел (Гал. 6:2).

 

Иисус ни призовава не само да вземем кръста си, но да го носим ежедневно. За това директно се говори в Евангелието (Лук. 9:23), макар че думата „ежедневно” (на гр. кат емеран или на лат. cotidie) липсва в славянския превод на този стих; тя не попада и в руския превод – поради тази причина руският читател, който не е запознат с гръцкия текст, не знае за нейното съществуване. В своите „Записки” отец Александър Елчанинов разказва как, вече във Франция, той започнал да чете Евангелието на латински и там открил въпросната дума. Открил я и останал поразен, защото преди това усещал, че в руския превод на цитирания стих нещо не достига, но не знаел какво точно. 

 

Освен това Иисус казва, че следването Му не бива да се отсрочва, да се отлага във времето. Когато ученикът Го моли да му разреши първо да отиде и да погребе баща си, Спасителят му отговаря твърде странно: „Върви след Мене, и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Мат. 8:22). Това е едно от най-трудните за тълкуване места в Евангелието. От Книга Битие знаем, че когато Яков умира, Йосиф погребва баща си. Той моли да предадат на фараона: „Баща ми ме закле, като рече: ето, умирам; в моя гроб, що съм си изкопал в Ханаанската земя, там ме погреби” (Бит. 50:5). И фараонът позволява Йосиф да изпълни последната воля на своя баща. Така, както и Товия изпълнява желанието на баща си и го погребва достойно. За юдейската традиция погребението на бащата е много важен момент. Затова отговорът на Иисус звучи парадоксално. Но ние знаем, че след като парадоксите в Евангелието не са рядкост, това изречение изисква специално внимание. Христос дойде не за да наруши закона, а да го изпълни, но тук кой знае поради каква причина Той се изказва в разрез с традицията. Защо? 

 

Първият скрит смисъл е: когато Господ те призовава, не отлагай възможността да Го последваш. В онези времена мъртвите били погребвани в деня на тяхната кончина, и при все това Христос приканва да не се бавим, дори когато става дума за няколко часа. Френският библеист Мануел Жимбасян открива в арабските диалекти следния израз: „Най-напред да погреба баща си”. Изразът съвсем не се употребява, когато става дума за починал родител, а когато искат да кажат, че нещо се отлага за неопределено време, за далечното бъдеще. Един ден, връщайки се от храма в Подмосковието, в деня на престолния му празник, в препълнения автобус чух как две старици питат жена на около 40-годишна възраст: „Полина, ти не беше ли на църква?” А тя им отговори: „Но още не съм остаряла! Когато остарея, тогава ще ходя в храма”.

 

Именно това е значението на фразеологизма: „Отначало нека погреба баща си”, чийто руски еквивалент отчасти е: „откладывать в долгий ящик”, т. е да погреба, да положа започнатото в гроба.

 

Вторият смисъл на казаното от Спасителя е – не се обръщай назад. Твърде често смятаме, че следването на Христос е непосилно за нас, тъй като за да го осъществим, е необходимо да се откажем от стария си начин на живот и от всичко, което ни е скъпо. Нашите предишни ценности и навици се оказват мъртъв товар, който не ни позволява да превърнем Христос в център на живота си.

 

И тук възниква изключително важния въпрос: какво трябва да вършат християните в света, какви личности да бъдат те?

 

Християнинът не може да не прави нещо заради другите, тоест не може да живее егоистично. Вероятно голямото изкушение се състои в това, че на всеки му се иска да „устрои” живота си – да купи къща с градинка или просто двустайно жилище и т. н. А Иисус казва очи в очи на богатия юноша, че в живота настъпва ден, когато домът трябва да бъде оставен (Марк. 10:29): домът, парите, кариерата или нещо друго, но главното е – да ги оставим. Да не бъдем привързани към тях, за да може, когато Господ ни призове, да станем и да продължим по пътя, както това направил Алберт Швайцер, въпреки че е можел да изнася концерти, на които се събирала едва ли не цяла Европа; да пише книги за Бах и да чете лекции в най-престижните университети по света. Същата участ избира и кардинал Леже, бивш архиепископ на Монреал, като сваля червената мантия, за да отпътува към Африка и да се засели сред прокажените.

 

Да носим собствения кръст не е лесно, но това се оказва по силите ни, когато има от какво да се откажем, какво да оставим зад себе си, какво да пожертваме. Ако не жертваме нищо – християнството не се получава. Христос, за Когото апостол Павел казва, че „в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството” (Кол. 2:9), се отказва от онова сияние, което Му принадлежи по право, и слиза в ада; в обятията на безпросветността, в която живее човекът. Така се осъществява и Неговият кеносис – снизхождението Му към света, отказът от успеха или унижението. Иисус съзнателно избира неуспеха и така извървява Своя път. Чрез пълния Си провал, чрез поражението и позора, Той достига до победата.

 

Поразени и опозорени умират светите апостоли; Йоан Златоуст прекарва по-голямата част от живота си в заточение, отколкото на Константинополската катедра, която оглавявал като архиепископ; Максим Грек в продължение на 20 години седял в тъмна и влажна дупка, а Тихон Задонски, пребивавайки на покой в провинциален манастир, неведнъж получавал плесници ту от игумена, ту от помешчика, когото упреквал за жестокото му отношение към селяните. Crux, онзи кръст, на който били разпъвани робите в Древен Рим, бил оръдие за позорно наказание – това на практика казва всичко за кръста на всеки християнин.

 

В съвременната богословска литература твърде често се обсъжда темата за Кръста – отчасти под влияние на думите на апостол Павел (Гал. 6:14) за Кръста, на който е разпнат светът; че Христовият Кръст, издигайки се над целия свят, е станал своеобразна ос, около която се върти Земята. Тази метафора несъмнено е много красива, но тя извежда на заден план покъртителната човешка болка, за която така реалистично и откровено ни разказва Евангелието: „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина” (Йоан. 19:25). Ето каква е Неговата смърт – смирена, но доброволна. Истинска, но съзнателно избрана. На Кръста съзнателно умира Човекът; съзнателно, защото знае, че това е смърт за, че това е смърт заради, и че чрез тази смърт хората ще придобият свобода и ще открият път, който води към живота. Бог удържа победа, която става наша обща и осъществима за всекиго, но чрез човешкия кеносис, чрез онова поражение, което безстрашно и смело избира като Свой път Иисус Христос.

 

 (Из книгата „Над строками Нового Завета” | www.tapirr.com