Живият Левски

Източник: Стандарт

Пред прага сме на 170-годишнината от рождението на йеродякон Игнатий – Васил Левски. Много са позициите, мненията, имаше дори канонизация на Левски.
Това, което всички знаем за себе си като българи е, че Васил Левски е национален символ и пример за нас с човешкия си живот. Той е бил монах, не просто водач на революционно-освободителното ни движение. Той е помнел, че е монах. Едва ли е бил изряден монах, но че е бил християнин за никого не е било тайна. Делата и заветите му го показват.
Редакцията на портала "ПравославиеБГ" помества статията на Любомир Левчев, излязла във вестник "Стандарт" и посветена на годишнината от рождението на йеродякон Игнатий, която предстои да се изпълни на 18 юли.

Човекът е сътворен от божествената природа по такъв странен начин, щото всеки да се отличава от всички по нещо, единствено и неповторимо, а и същевременно да бъде като син и като брат на всечовешката общност. Трудно е да се каже кой от тези два, наглед противоположни феномена на духа, е по-важен, по-съкровен.
Ние, българите, като че ли обладаваме повече различаващи и по-малко обобщаващи сили. Ние непрекъснато въздигаме и разрушаваме кумирите си. Но ако все пак има някакъв образ, който да свети безспорно и безспирно у всекиго от нас, този върховен символ, този върховен герб се нарича Васил Левски.

Не искам да се впускам в повече обяснения. И без тях, и без да се питам защо, още от най-ранна детска възраст аз бях и продължавам да бъда омагьосан от неговите мъжествени черти, от неговите светли и силни очи, вперени в бъдещето. И аз си бях избрал за свой герой именно него. И това беше моята съзаклятническа тайна. Сигурно в душата на всеки българин има по едно такова тайно скривалище, готово да посрещне всеки миг Вездесъщия.
Всичките му прозвища – от Дякона до Апостола – потвърждават "левския му скок" от Легията до легендата.

Не че и този толкова земен човек не е имал своите хулители, предатели и безсрамни съдници. Вазов го вижда навсякъде гонен, всякъде приет. Но днес, когато всеки държавник и всеки политик бърза да си украси кабинета с неговия портрет, дали обреченият на свободата се чувства в по-голяма безопасност?
Заветите на Левски са били изброявани многократно. Мечтата за чиста и свята република, братската ръка, подадена на всички народи, философското видение за времето в нас… С особена гордост, която едва ли заслужаваме, ние обичаме да си спомняме думите на Дякона в отговор на въпроса "Какво ще правим, бай Василе, като освободим България?" – "Ще отидем да се борим за свободата на други народи." И всеки се възхищава посвоему – Какъв интернационализъм! Какво глобално мислене! Не се съмнявам в автентичността на преданието. По-скоро се питам дали го разбираме. Защото цялата революционна философия, стратегия и тактика на Левски учи народа ни да не се уповава на освобождение и решаване "на българските работи" отвън, с чужда помощ, а да разчита на себе си, да вземе "святото дело" в собствените си ръце. Или образно казано, кръвта на свободата, справедливостта и благоденствието е от нулева група – на всекиго можеш да даваш, но не можеш да вземеш от всеки.

От всички завети на Левски днес този ми се вижда най-важен, най-жив. Вярата в собствените сили, организацията на собствените способности – с това обръщение към бъдещето можем да победим, да решим проблемите, които ни изглеждат толкова непосилни.
Всички тези благотворителни, предприсъединителни, присъединителни, всякакви еврофондове са добре дошли, ако ги оползотворим. Но не те ще решат българските работи. Ще ги решат волята и смелостта, високият дух и трудолюбието на народа, който носи в сърцето си живия Апостол.

Мъченикът пред съда

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?
– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.
– Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?
– Никого не познавам.
– Заедно с Димитър (Общи – б. р.) сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, това той ти го казва в лицето, какво ще кажеш ти?
– Аз с тогова не съм ходил, обикалях сам-самичък.
– Кого познаваш в Пловдив?
– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го прие.
– Абе човече, ние не те питаме за ония, които не са те приели, а за ония, които са те приели.
– Имаше няколко момчета, но имената им не зная. На мен се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

(Из протоколите на съдебноследствената комисия)