Свещеници

Уважаеми читатели, какво означава свещеник? С какво се занимава такъв човек и защо? Тези въпроси изглеждат добро начало за представяне на темата за свещенството пред светска аудитория. Често обаче те имат място и в църковния контекст. И не толкова поради прословутата дистанция между клир и народ, за която днес тревожно се пише и говори в повечето традиционно православни общества, но най-вече поради това, че хората сякаш са се уморили да бъдат свещеници, което е проява на умората да бъдат християни, описана от професор дякон Андрей Кураев.

Причината да предложим разговор за свещенството има две страни. От едната е широкото значение на свещеническото призвание на всички хора, събрани в Новия Адам, за да бъдат царе и свещеници на творението. За всички ни е важно да препотвърждаваме в себе си възстановеното ни достойнство в Христос; да помним нашето осиновление, доверието и властта, дадена ни в Христос заради Божията любов.

Важно е обаче и онова по-тясно, но често определящо за състоянието на църковния живот призвание – призванието на църковните пастири. Хората, които наричаме свещеници, са сякаш носители на най-концентрираната есенция от църковността на времето, в което живеят, най-пълно и близо преживяват църковната динамика и най-често стават фактор, който я обуславя и насочва.

Тези хора често застават – с душите, телата и одеждите си – „на границите” на Църквата – пред лицата на враговете; на пътищата, където обикалят духовните зверове (1Петр. 5:8). Те са първите, които биват разпознавани и атакувани от външните на Църквата унищожителни стихии. Те са „емблемата” на Църквата, онези нейни изразители, които първи са унищожавани – морално и физически – от всяка враждебна на Църквата власт. Във всички времена за Църквата това са хора на постоянното изпитание – външно и вътрешно; онези, на които много е дадено, но и от които много се иска.

Точно затова е възможно да се случи така, че тези хора волю или неволю да преградят входа на Църквата и вместо за външните врагове, да се окажат пречка за събратята си в техния духовен път. Това не винаги се изразява в радикални прояви с общоцърковен отзвук – какъвто беше например неотдавна приключилият в Българската православна църква разкол. Такава война може да се води тихо и дори несъзнателно в рамките на една енория, на една епархия; без външни белези на „отпадане”, но с постоянно и последователно подменяне на истинския църковен живот с фалшиви правила, формална обредност, външна църковност или просто угасявайки горенето на сърцата на пасомите чрез прояви на маловерие, житейски скепсис, цинизъм и други неблагополучия от личността на самия свещеник.

Колко сериозна е опасността свещениците да се окажат съблазън за своите пасоми? Аз не знам статистически данни за това, но знам личната история на един човек – дядо ми Георги. Тя никак не е литературна, съвсем истинска е.

Дядо ми произхожда от стар род в Северозападна България. Неговият дядо е бил известен и уважаван чорбаджия, който бяга в Русия, за да не бъде арестуван от турската власт, понеже помага на български бунтовници. Измъква се на косъм, след като денонощия се крие в блатата до селото, предупреден от прислугата на конака. Никога повече не вижда семейството си; никой не знае какво се е случило с него. Оставя шест деца. След години парите му са ограбени. Децата и внуците му са принудени да разчитат само на земята и ръцете си.

Дядо ми беше човек от класически патриархален тип – от най-добрите му представители. От онези хора, които виреят само на чисто и животът им е прост и бистър като народна песен. По-нататък в броя ще се запознаете с още един Георги – отец Георги от село Жегларци. Той някак прилича на дядо ми; има обаче и друг свещеник, който за съжаление не прилича на отец Георги, нито на дядо ми.

Дядо беше много добър човек. Добродетелен във всичко съществено, без разбира се да бъде ангел; научен на труд, обич и уважение. Човек търпелив, който се отнася сериозно към всичко; който знае да приема и доброто, и лошото смирено и открито и да ги преработва според силите си в нещо добро. И хората, които го обичаха, и малцината, които го недолюбваха, го описваха като честен човек. Беше честен по начин, който ми е трудно да разкажа с конвенционални термини. Беше органично сякаш несъвместим с всякаква лъжа – и външна, и вътрешна (от която най-трудно се отказваме). Не съм срещала друг такъв характер. Спазваше мярката във всичко. Беше много чувствителен и силно се страхуваше от болести и от смъртта; до последно се грижеше за всяко нещо, което има значение за здравето. Но нито това благоразумие, нито страхът го бяха спрели например навремето да се изправи пред разстрел на фронта, защото не се съобразил със заповед на командира и тръгнал да носи ранен войник към каруцата на лазарета. С което искам да кажа, че винаги правеше това, което счита за правилно, независимо какво ще му коства.

Израснал като искрено вярващо дете в православно семейство, той почина като нецърковен човек, защото беше загубил вяра в един определен момент. И никога повече не се върнал към нея. Този момент е битов и жалък до неприличност. Но за дядо ми се бе оказал камък на препъване, след което човекът не могъл да стане. Историята е такава: най-добрият му училищен приятел, син на уважавания и учен (в чужбина) селски свещеник, го кани на обяд по време на Великия пост и сервират агнешко. Детето се шокира и пита как е възможно това, защото в неговото семейство такова положение е немислимо. Момчето на свещеника отговаря – „Това са глупости за народа, да не мислиш, че и ние вкъщи ги спазваме?”. Това е.

Написах по-горе – за дядо ми лъжата беше най-непоносимото и недопустимо нещо. Мисълта, че хората, които са достатъчно учени и достатъчно „близки” на Бога, ако Той съществува, лъжат (или лъжат хората за Бога, или лъжат Бога за себе си и за другите хора) – го е потресла и отвратила до такава степен, че просто никога повече не е искал да има нещо общо с тази история. За него тук имаше лъжа.

Знам какво се казва в такива случаи „за достойнството на християнството и недостойнството на християните”. Но ако познавахте дядо ми, този добър и чист като дете човек, чийто може би най-голям грях бе, че не знаеше да мисли релативистично, щяхте да разберете защо пиша това. Знам също, че в крайна сметка тази простичка история може да има много интерпретации, оневиняващи и обясняващи поведението на селския свещеник. Но аз нито обвинявам, нито търся някакви обяснения, защото и двете неща нямат значение. Единственото, което има значение, е да осъзнаем всички – и свещеници, и обикновени вярващи – значението на призванието си в Църквата и да се отнасяме сериозно към него.

Днес не е много различно от времето на дядо ми. И сега, като се заговори за църква, хората, църковни и нецърковни, медиите и институциите, поглеждат към духовенството. Духовниците пък със сигурност съзнават тази отговорност, но често я интерпретират съвсем неправилно. И вместо да я внесат в Църквата, споделяйки я с другите, и всички заедно да я поставят пред Божия престол – за да вдигне Бог този товар от нас и да го преобрази в оръдие на спасителното Си действие, те я възлагат на плещите си. И възприемайки отговорността като другото лице на властта, започват да действат и говорят като отделени от другите, от името на другите, от името на Църквата, а понякога и вместо Църквата.

В изкривените парадигми на този свят, обаче, властта не винаги е отговорна и отговорността не винаги е подплатена с власт. Ето защо – за да не имитираме в Църквата пороците на обществото – нека да помним, че една власт е истинска, когато се дава от Бога. Духовната власт в Църквата съществува по образа на Божествената власт. А това, което Бог дава „не както дава светът”, се дава с любов и от любов.

„А когато се наобядваха, Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца” (Иоан. 21:15).

По този начин властта, възложена върху църковните пастири, може да се осъществи истински само в най-дълбока връзка с поверения им народ. Само като издига душите на своите пасоми към Бога, като живее с техния живот, се състои истинският духовник. Той приема съдбата им като своя: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос”, пише свети апостол Павел (Гал. 4:19). И като добър пастир „полага душата си за овците” (Иоан. 10:11). Ето какъв е замисълът на властта в Църквата. Тя се дава от Бога, движи се от любовта, жертвена е и е отговорна докрай; така, както Бог е отговорен – дори до смърт кръстна – за съдбата на Своето творение.

Какво е Църквата – събрание; събрание на Благодарението. На това събрание духовници и народ в един споделен момент заставаме пред Бога, за да Му благодарим. Благодарността е безкръвната ни жертва Богу. Начело на събранието стоят църковните презвитери – за да благодарят от името на всички и да принесат тази жертва „от всички и заради всичко.” Но това принасяне не е някакъв външен акт, някакво обредно или магическо действие… То е действие, в което полагаш най-съкровената част от себе си в пределното усилие да бъдеш „събран” с другите, „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”, казва Господ (Мат. 18:20).

Нашите духовници са истински предстоятели на църковния народ, когато са част от неговата жертва, когато са едно с всички, от чието име принасят изповеданието и благодарението „с едни уста и с едно сърце”. Това единство съзижда Църквата.

Ето защо и духовната власт, и отговорността на духовенството, и пастирското служение са невъзможни като някакъв външен елемент на църковната организация. Истинската духовна състоятелност на църковните пастири, тяхната идентичност извира от връзката им с църковния народ. А такава връзка може да създаде единствено любовта.

Любовта към Бога и любовта към ближния са вертикалата и хоризонталата на кръста, който Църквата възлага върху всеки от нас.