Академик Владета Йеротич: Трудно е да кажем какво е болестно, защото сме забравили какво е здраво

На 19 ноември преподаватели, студенти и читатели на стойностната християнска литература се събраха в аулата на Богословския факултет на СУ, за да се срещнат с личността и живото слово на академик Владета Йеротич. Именитият сръбски психиатър и психотерапевт пристигна в София по покана на фондация „Покров Богородичен“ за премиерата на българското издание на книгата си „Християнството и психологическите проблеми на човека“ (изд. Омофор“).

Доц. д-р Димо Пенков, зам.-декан по учебната дейност на Богословския факултет, произнесе приветствени думи и поздрави госта от името на академичната колегия за неговия 90-годишен юбелей. В събитието взе участие и известният психиатър и богослов д-р Николай Михайлов, а модератор бе Пламен Сивов, изпълнителен директор на фондация „Покров Богородичен“. За превода съдействаха презвитера Екатерина Крумова и Лазар Маркович.

„Преди около 40 години словото на академик Владета Йеротич за първи път попадна в полезрението на моя младежки интерес чрез негова студия. Тогава останах много изненадан, че в една съседна страна, тогавашната Югославия, която също бе под комунистическо управление, е възможно да се пише така свободно и задълбочено по – допустимо е да кажем – една идеологически опасна тема… Особено важно е, че днес, чрез книгите на проф. Йеротич в Алма Матер, в Богословския факултет, се въвежда подобна проблематика“, каза д-р Николай Михайлов.

Той сподели и впечатления за най-новата книга „Християнството и психологическите проблеми на човека“ на проф. Йеротич, излязла на български: „Тази книга е енциклопедия на знанието по психология на религията, по християнска антропология, разкривайки феномена на религиозността като фундаментална характеристика на човека. Самият автор споменава в предговора, че книгата е адресирана най-вече към младия човек, който има интелектуално любопитство, интроспективен капацитет, способност за самонаблюдение и – това особено ми направи впечатление – чувство за тайна. Това е много интересно, защото в тази синтетична в подхода си книга откриваме острото чувство за това, че животът представлява една загадка, един проблем, изправен пред човешкото съзнание, който сякаш няма човешко решение.

Навлизайки в текста на книгата, ние си даваме сметка, че строго научното знание за човека има един фундаментален дефицит – то не може да обоснове в дълбочина собствените си претенции за завършено знание. Това е книга, която може да бъде прочетена и като една разходка из човешките илюзии, доколкото всички светски версии на знанието за човека страдат от този дефицит на неокончателност и не могат да преодолеят това безпокойство, което лежи в сърцевината на човека. Има само един ключ за преодоляването му и това е Божественото откровение, което ни отключва знанието за човека като същество свободно и разумно, сътворено по образ и подобие Божие – но по своята грехопадналост, по силата на катастрофата в греха – противоречиво, измъчено и крайно проблематично същество, което е предмет на терапевтични усилия. В християнска перспектива – същество, което се нуждае от спасение…

Тази книга е своеобразен танц между сфери на знание – на естественото знание и на свръхестественото знание. Една голяма поука, ако бъде четена внимателно от студента и от пастира – това са може би главните адресати на тази книга.

Защо е нужно такъв тип четиво, на такова високо равнище? Можем да открием отговора в едни думи на отец Александър Мен, казани с нюанс на добродушна ирония: „Преди да станем християни, трябва да станем нормални!“. Това е горчивият опит на пастира на тогавашната московска интелигенция, която нахлува със собствената си претенциозност, капризна, жадна да реформира Божия дом…

Книга, която е адресирана към православния християнин, призовавайки ни да огледализираме собственото си състояние, което върви подир нас като собствената ни сянка: това са проблемите на нашата граничност от гледна точка на нормалността в перспективата на нашето превъзходно предназначение – да бъдем християни със средствата и чрез пътищата, които Църквата ни посочва.

Зрелостта, казва християнският мислител Николас Гомес Давила, е уверено да вървиш по утъпкани пътища. Книгата на проф. Йеротич сочи този привилигерован за християнина път – да върви по пътищата на християнската традиция. Това е ориентирът, който му спестява риска да се лута между версиите за човека, които са легион.“

Пред пълната аула сръбският академик посвети лекцията на темата за развитието на личността от християнска перспектива и от гледна точка на психологията; за индивидуацията и обожението. Представяме ви няколко акцента от неговото слово…

Човекът като тайна

Всяко видимо нещо почива върху невидимо – това е казал свети Юстин Попович, нашият велики сръбски отец, когото съм имал честта да слушам, докато беше заточен в манастира Челие.

Нашите най-дълбоки усещания – тъга, любов, омраза… – са невидими, не могат да бъдат измерени. Днес всеки измерва какво ли не – в психологията се правят много тестове – но нашата религиозност не може да бъде измерена… За да примирим науката и религията, трябва да примирим ума и сърцето си. Християнските свети отци са казали – блазе ти, ако умът ти е в сърцето ти.

Кой днес е нормален? Дори най-добрите американски психиатри не могат да дадат категоричен отговор на този въпрос; няма дефиниция за нормалност. В психиатрията съществуват и гранични случаи – те са на границата между нормалното и патологичното – тоест човекът нито е луд, нито е с ума си. Това сме ние в момента.

Много е трудно да кажем какво е болестно състояние, защото сме забравили какво е здраво.И все пак какво е здраво? Християнското учение за вярата, надеждата и любовта. Три сестри с една майка София, Премъдростта – това е моят най-любим празник след Възкресение Христово и Свети Дух. Само християнството има такъв празник и знаем, че всеки човек желае да има тези три сестри в живота си. Ако имаме вяра, ще имаме надежда, а може и любов. Ако имаме надежда, ще имаме вяра, а може и любов. А ако имаме любов, имаме всичко!

Човекът обаче е битие на страха, всеки човек още с раждането си носи семето на страха в себе си; самият живот започва травматично – едно 3-4-килограмово бебе трябва да премине през тесен отвор… Свети Йоан Богослов обаче казва в своето послание: „Любовта прогонва страха“.

По пътя на съзряването

Какво всъщност е индивидуация? Още Аристотел е знаел за принципа на индивидуацията, по-късно големи европейски философи като Лайбниц и Спиноза говорят за индивидуация, а след това и Карл Густав Юнг – за мен той е много значим, тъй като е коригирал Фройд, не го е отрекъл, но не се е съгласил с неговия атеизъм и песимизъм. Той е казал, че нашето неосъзнавано е голям кръг, а нашето осъзнавано е малък кръг. Тоест човекът не познава себе си. Нека си спомним какво е било написано на Делфийския храм още четвърти век преди Христа „Познай себе си!“.

Когато обаче човек осъзнае, че не познава себе си, това е своеобразен шок! Трябва да се занимаваме със себе си, но не в егоистичния смисъл на думата, а да проучваме нашето извънредно сложно битие. Всяко новородено дете се ражда като изключително сложно същество. Единствено бихевиористите от всички представители на психологическите школи твърдят, че детето е tabula rasа, но мисля, че и те вече са коригирали сами себе си. Тъкмо напротив – детето още с раждането си носи изключително много със себе си.

Деканът на Богословския факултет на СУ доц. д-р Александър Омарчевски, зам.-деканът доц. д-р Димо Пенков и други преподаватели слушат словото на акад. Йеротич.

Един от най-тежките въпроси обаче е дали човекът изобщо се променя, дали е способен на промяна, и дали и народите се променят в хода на историята. Само индивидът може наистина да се промени чрез покаяние, това е метаноята. А ако успее да се промени самият той, ще промени и семейството си към по-добро. Никога не се съмнявайте, че човек може да се променя! Имал съм пациенти, които са ми казвали: „Виждам, че правите усилия, но аз не мога да се променя! Такава е майка ми, такъв е баща ми, такъв съм и аз. Не мога да бъда друг!“. Но не приемайте подобна позиция, човек може и трябва да се променя през живота си; една еврейската поговорка казва: „Ако не станем по-добри, ще станем по-зли“. Не можем на 30 да сме останали такива, каквито сме били на 20 – това вече е инфантилизъм, това е невроза, болестно състояние.

Човек се променя към по-добро или към по-лошо. Християнството обаче ни помага да се променяме към по-добро. За да следвам пътя на промяната обаче, пътя на зрелостта, аз трябва да знам какво трябва да променя в себе си, затова трябва да се познавам добре. Съществува само процес, път към съзряването – това е индивидуацията, но не съществува пълно съзряване. Юнг го казва добре – това е постоянното опознаване на нашата сянка. Трябва да познаваме нашия интериорен брат, по-лошата част от себе си. Друго понятие, въведено от Юнг, е персона или маската. Древните гърци, когато е трябвало да покажат някое чувство в театъра, са носели маска. Всеки човек носи маска – но трябва да е наясно, че това не е той самият.

Свободната личност и обожението

А какво е обожението (теосисът)? Обожението на човека е приближаването му към Бога; то е молитва Светият Дух да се спусне над човека. Какво е общото между тези две понятия: обожението и индивидуацията? Посланието, че е необходимо да се усъвършенстваме през целия си живот. Индивидуацията няма край, но и обожението няма край. Никой не е станал напълно християнин. Христос ни казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“. Това е процес, но абсолютното съвършенство за нас е невъзможно. Християнските светци са били близо до него, но и те приживе постоянно са треперели Господ да не отнеме от тях милостта си. Индивидуацията е път на съзряване на човека, обожението – по един друг, дълбок начин – също е съзряване на човека.

Любопитен е въпросът дали и народите съзряват, дали има зрели народи… Няма. Но има по-зрели и по-малко зрели сред тях. Питали са ме мога ли да назова някой по-зрял народ. И отговорът ми е бил – англичаните. Защото те са имали само една кървава революция, революцията на Кромуел през 17 век, и никога повече не са вдигали революция. По време на Френската революция са изчезнали 2 милиона души, а по-късно идва и най-страшната за всички времена – Болшевишката революция, за която казват, че е отнела 16 милиона човешки животи.  Тъй като никога не съм бил член на партията, мога да кажа, че тази революция е донесла само зло.  Вина за това има и загубването на нашата християнска идентичност.

Цицерон е казал, че историята е учителка на живота. Той е велик философ, но ние виждаме, че тя не е учителка, защото ние всъщност нищо не сме научили. Пак има войни, пак има кървави конфликти. Защото човекът носи в себе си и Бога, и дявола – това казва Достоески, не аз, това не означава, че и в мен не са и Бога, и дявола. Всички герои на Достоевски носят и Бога, и дявола в себе си – Разколников, Ставрогин, Кирилов… В края на живота си Достоевски казва: „Между истината и Христос, избирам Христос“… Четете Достоевски, който ще бъде актуален във всички времена!

Дали сме битие на необходимостта или на свободата? Щом сме на пътя на обожението, все повече започваме да осъзнаваме и да разбираме свободата в себе си. Но сме и битие на необходимостта – никой не ни е питал къде да се родим, не сме избирали родителите си… Но там, където сме се родили – трябва да знаем, че това не е случайно.

Нека се стараем колкото се може повече да се променяме, да поправяме себе си, а този път ни е дал Бог чрез Христос. Христос в най-голяма степен е запазен в Православието. Това не означава, че ние, като православни, сме успели да осъществим онова, което Той иска от нас – единството на православните, като пример за другите християни по света…