Божидар и палачът му

                                                                   „От всички животни само човекът е жесток.“

                                                                                                                                    Марк Твен

Този текст не е агиографско четиво, разказващо за някой непознат мъченик, пострадал за вярата. Историята е доста по-прозаична, но това не отнема елемента на безчовечност в нея.

Както знаем, в 16-та глава на евангелието според св. евангелист Лука е описана притчата за богаташа и бедния Лазар. Бедният Лазар, който бил струпав, т.е. страдал от кожно заболяване, живеел пред дома на един богаташ. Седял пред вратите му, може би очаквайки милостиня оттам, откъдето тя не дошла – от богатия му „съсед“. А Лазар не искал много – искал трохите, но явно и те невинаги са присъствали на сиромашката му трапеза. Когато починали тези двама герои на притчата, единият бил отнесен от ангелите в лоното Авраамово, а другият, безчувственият богат човек, бил погребан и отишъл в „мястото на мъката“.

Говорейки за бедния Лазар, Спасителят ни казва: „и псетата прихождаха, та ближеха струпите му.“ Оказало се, че вместо да получи утеха от себеподобните, Лазар я получил от кучетата. Те били по-чувствителни към нещастието му. Знаем, че името на бедняка Лазар е останало в светата Библия, а името на бездушния богаташ – не. И това не е случайно.

Историята, за която съобщиха някои медии в първите дни на този месец[1], е свързана с едно псе. Неговите далечни роднини били някога покрай бедния Лазар. Нашето псе се казва Божидар и е от Северна България, по-точно от село Микре.

И не се чудете – от тази история научаваме, че както е възможно едно куче да носи човешко име, така и един човек може да придобие нечовешки черти.  Мисля, че донякъде това би могла да бъде единствената равнопоставеност между тях, защото едно куче не може да е равно с човека – не само защото е на по-ниско битийно ниво, а и защото е неспособно да се защити пред палача си. И, простете, но ако едно куче няма възможността да получи човешко отношение, то поне може да получи човешко име.

Въпросният палач от село Микре, чието име не знаем, посякъл с брадвата си кучето Божидар през муцуната. То било обезобразено. За това злодеяние било съобщено в социалните мрежи, след което хора от фондация „За животните с любов“ му помогнали – лекари започнали лечението му, били му поставени импланти и кучето отново получило лице.

Пак повтарям, името на палача не знаем, защото името, което трябва да запомним, е на кучето. Пък и реално погледнато – ако си загубил човешкия си лик, за какво ти е име? А името е нещо важно. Ненапразно епископ Калистос Уеър твърди: „Да знаеш името на даден човек, значи да вникнеш в неговата природа и по този начин да се свържеш с него“[2].

Чудно ми е как става така, че мине се не мине – у нас се появи някоя такава история, подобна на Божидаровата? Изводът ми е, че у нас има доста палачи на животни, на които малко им трябва да се преквалифицират в такива на човеци. Защото разстоянието от това, да вдигнеш брадвата си срещу животно, до това, да я насочиш към себеподобния, е късо.

У нас, в България, доста хора са готови да си изкарат злобата и агресията на по-слабия, в случая на кучето. Така е по-лесно – замахнал нашият герой с брадвата по кучето, и готово. А освен агресивни, такива като него са и хитри – знаят, че ако мишената е човек, може да оцелее и я да им отмери с мярката, която мерят, я да ги осъди. Но животното всичко търпи – и ритници, и брадви, и двукраки примитиви, населяващи нашите географски ширини, които познават единствено речника на действието. А той, както казва Йосиф Бродски, е ограничен от даденостите на човешкото тяло, поради което човекът неизбежно ще прибегне до насилие, разширявайки речника си с оръжие вместо с прилагателни[3].

Разбира се, нечовешко отношение към животните е имало и има на много места по света – то не е наша запазена марка. Достатъчно е да прочетем покъртителната история, описаната от Достоевски в романа му „Престъпление и наказание“ (страшния сън на Разколников), за битата с камшици кобила – преди последното си издихание кончето така е ударено с железен лост от собственика си, че „се строполява на земята сякаш са му отсекли наведнъж и четирите крака.“ Тук ми се ще да спомена и предупредителните думи на покойния юрист и университетски преподавател Кристиан Таков, написани по един друг повод: злото дреме у всекиго от нас, и трябва да бдим първо върху себе си.

Как мислите: откъде може да знаем името на едно обезобразено куче? Мисля, че то най-вероятно му е дадено от неговите спасители. Името Божидар е достатъчно красноречиво – от Бога дарен. Защото животът, било на венеца на Божието творение – човека, било на животните, е даден от Бога. Само Бог може да даде живот. Или както казва поетът Уистън Хю Одън: „Животът си остава дар/ но не можеш да го дариш.“[4] Не зная дали тези, които са дали името на оцелялото четириного, знаят това, но и да не го знаят, съм сигурен, че са го почувствали инстинктивно. А ми се струва, че и спасителите на кучето по някакъв начин имат дял в даряването, защото със съпричастността си са дали шанс на този Божи дар да продължи да бъде.

Мисля, че ни е нужна определена култура в отношението към околната среда, в това число към животните. Защото летящата към животното брадва лесно може да го лиши от живот, но и използващият я загубва нещо не по-малко важно – човешкия си образ.

Знам, че сега някои от четящите ще си кажат: какво е тръгнал да защитава кучетата; не е ли чул какви наранявания причиняват на невинни хора. Веднага им отговарям. Първо, Божидар не е бил агресивен, и второ, в много от случаите зад агресията на животните стои неправилното възпитание и обучение от страна на стопаните им. Сиреч, в основата са пак безименните хора – такива като палача от Микре.

Да, животните не носят Божия образ като нас, те нямат разумна душа, но да не забравяме, че са наши „братя по болка“ (Георги Господинов). А това, че животните нямат този образ в себе си, е и предимство за тях, защото снема носенето на нравствена отговорност за постъпките им.  В света на животните не можем да говорим за грях. Това е термин с етическа натовареност, който важи в ангелския и човешкия свят. Според преподобни Максим Изповедник, Бог сътворява света и всичко живо в него, а човекът е трябвало да обедини, освети и обожи в природата си цялото творение, като го принесе на Бога като един космически дар на обожението – назначение, извършено в пълнота от Новия Адам – Христос.[5] Сиреч, човекът трябва да води цялата природа към Христа.

Знаем, че св. Богородица родила Спасителя във Витлеемската пещера, където в лошо време овчари прибирали стадата си. Защото, както пише св. евангелист Лука: „нямаше за тях място в странноприемницата.“(Лука 2:7). Затова още в древната иконография на Рождество Христово около новородения Иисус са изобразени осел (магаре) и вол. Вероятно тези безсловесни животни стояли при яслите и съгрявали Младенеца с диханието си[6]. Епизод, описан красиво от поета Пастернак:

С дъха си го топлеше волът. Тегла

деляха в обора

добитък и хора,

над яслите плуваше топла мъгла.[7]

Ще ми се да вярвам, че щом на Рождеството на Богочовека са присъствали животни, то Неговата светлина хвърля някакъв отблясък и върху тях. Да не забравяме и следните слова на митрополит Антоний Сурожски: „Аз не знам как ще стане това, но съм дълбоко убеден, че ще дойде време, когато цялата твар ще се съедини с Бога в тържествуващ победоносен момент, когато Бог ще пронизва всичко със Себе Си, когато ще бъде Бог всичко у всички (вж. 1 Кор. 15:28).“[8]

От житийната литература са известни случаи на особено отношение от страна на някои светци към животните. Преподобни Герасим Йордански (5 в.) например излекувал един ранен лъв в пустинята. Благодарният лъв толкова се привързал към отеца, че когато той починал, умрял от мъка на гроба му. На Запад св. Франциск Асизки (12-13 в.), който наричал тялото си „ моят брат магаре“, се счита за покровител на животните, а денят, в който се чества паметта му, 4 октомври, е Световен ден за защита на животните. Известен е случаят и със св. Серафим Саровски (18-19 в.), който хранел със сухари идваща при него мечка.

Не знам дали и доколко е прав сегашният папа Франциск, който, утешавайки момченце, загубило кучето си, казал, че ще дойде ден, в който ще видим любимците си във вечността. Зная обаче, че живите същества не заслужават да бъдат изтезавани. Както и това, че и те са „на отчет“ при Бога. Нали Спасителят казва: „Не пет ли врабчета се продават за два асария? И ни едно от тях не е забравено от Бога.“ (Лука 12:6-7).

От медиите научаваме, че кучето Божидар вече е намерило кандидат-осиновители в Германия. Така е; ако у нас ги наказваме с посичане, в някои страни им осигуряват дом и хуманно отношение. Лошото е, че палачите остават тук и ще продължават да се борят със зъби и нокти за нашата репутация пред света. По всичко изглежда, че в чужбина на Божидар ще му провърви, както, между другото, на много наши сънародници, напуснали пределите на страната ни.

„Божидаровците“ имат нужда не от друго, а от няколко трохи храна и съчувствие. От второто като че ли повече. Това, от което е имал нужда и бедният Лазар и което е получавал в по-голяма степен от кучетата, а не от човека.

Добре ще е, когато срещаме „божидаровците“ из пътя си, независимо дали са в беда (към МВР има сектор „Зоополиция и кинология“!) или не, да се сещаме, че най-вероятно рано или късно времето ще заличи и нашите имена. Но не и човешките или безчовечните ни постъпки…

 

Бележки:

[1]https://btvnovinite.bg/videos/tazi-sutrin/sas-sekira-sreshtu-kuche-zhivotno-spaseno-sled-nechoveshka-zhestokost.html

[2]https://www.pravoslavie.bg/Молитва/Силата-на-Името/

[3]https://chitanka.info/book/9987-za-skrybta-i-razuma

[4]Стихотворението на Одън „Как излязох една вечер“ (превод: Христина Керанова).

[5]https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B8-%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B8-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/

[6]За присъствието на животни в иконата на Рождество Христово, dveri.bg, 24.12.2012 г.

[7]Стихотворението на Борис Пастернак „Витлеемската звезда“ (превод: Кирил Кадийски).

[8]Митрополит Антоний Сурожки за Кръста и Разпятието, www.pravoslavie.bg, 31.03.2019 г.