Един свещенослужител пред “народния” съд

Връща се в Горник. Тук неговата среда са учители и по-будни хора с образование. Има амбиции да учи право, но бащата настоява да приеме духовен сан. Цвятко се оженва за Вълка Милова (Диковска) и през 1930 г. е ръкоположен за свещеник в Горник. При ръкоположението си приема името Цветан. Изпратен е в крайдунавското село Хърлец със специално поръчение, да се бори със сектата Бяло братство на Петър Дънов и да ограничи нейното влияние. Тук се раждат синовете му Цанко и Николай. Свещеникът бързо спечелва уважението на енориашите, но семейни причини налагат през октомври 1934 година да се върнат в Горник.
Дават на отец Цветан енория в с. Реселец. Той не се е отказал от намерението си да учи и записва задочно Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се през 1939 година. Междувременно владиката го изпраща в Бяла Слатина, тук се ражда най-малкият му син Петко. По това време става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, тоест изпълнява функциите на архиерейски наместник. Той изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Инициатор е за събиране на помощи за бедстващи семейства, държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува атеизма, добър изповедник е, често го търсят и за съвет. При наличие на повече хляб и храна семейството на свещеника подпомага бедните. Отец Цветан е бил и преподавател по религия в Гимназията. Квартирата му винаги е отворена за нуждаеще се. Държи за добрия морал на синовете си, но не ги принуждава да ходят на църква против волята им.
В това положение го заварва превратът 9-ти септември 1944 година. Комунистите организират новото си управление. Свещеникът е лоялен към предишната власт, но не влиза в конфликти и с новата. Много хора са подложени на репресии, а някои са ликвидирани. По-рано той е спорил на тема религия-атеизъм с Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева.
На злополучната дата 20 октомври 1944 година, отец Цветан отива в милицията, за да получи информация, къде са изчезналите свещеници от с. Борован. Извикват го вътре “за справка”, затварят го и започват репресиите. Няколко дни е подлаган на жесток побой. Целта е да го накарат да признае провинения срещу комунистически дейци, които на практика не е извършил. Върхът на издевателствата е когато двамата палачи се качват по една стълба и оттам скачат върху гърдите му. В ареста го посещава комунистът Пенчо Спасов. Същият му казва, че има донос от името на свещенослужителя срещу него. Спасов е сигурен, че доносът е писан от друг.
Комунистическите лидери се опитват да докажат наличието на фашистка организация в Бяла Слатина за унищожаване на техни партийни функционери. За целта използват фалшиви документи и лъжесвидетелства. Вследствие на тези обвинения няколко души са убити. В центъра на интригата са Петко Лалов, Драгомир Влъчков и др. Истинската цел е физически да ликвидират по-будните хора с обществено влияние, “народният” съд облича в правна маска интригите.
Тъй като не успяват да докажат обвиненията, съдът е искал да освободи свещеника или да го осъди условно, до деня на произнасяне на присъдата. На 12-ти срещу 13-ти март 1945 г. пристига Петко Лалов окръжен директор на окръзите Враца, Видин и Монтана. Той взема отношение по присъдата на свещ. Цветан Диковски. Не се съгласява с мнението на съда и иска сам да му подпише присъда от 5 до 8 години. Тогава съдията Гецковски отстъпва на 3 години, а Васил Казашки се противопоставя. Присъдата е намалена на три години строг тъмничен затвор и осем години лишаване от граждански и политически права. От тях свещеникът излежава 23 месеца във Врачанския затвор и няколко дни в предварителния арест. Освободен е с помилване през септември 1946 година.
След завръщането си продължава да служи в енорийския храм “Св. преп. Параскева” в Бяла Слатина, но вече не е пунктов свещеник. Тук заварва отец Лаврентий Александров. През 1949 година свещеник Димитър Кръстев сменя Лаврентий. С него отец Диковски има сериозни конфликти. Кръстев е бил симпатизант на СССР и българо-съветската дружба. В духовната околия се чувства като пълновластен господар. В един от конфликтите си с о. Цветан той стига до физическа саморазправа.
Вследствие на нанесените в ареста побои здравето на о. Цветан е силно разклатено. На четиридесет и девет години той се разболява от цироза на черния дроб и влиза в Медицинска академия. Умира на 18.08.1954 г. и е погребан близо до входа на белослатинския гробищен парк. В спомените на съгражданите си той остава като изряден духовник, с богата ерудиция и чист живот.
Клеймото “народен враг” продължи още десетилетия да тежи върху синовете на свещеника. Това създава пречки да продължат образованието си, а също и за трудовата им реализация. Комунистите взели участие в процеса срещу него са възвеличени като герои. Между главните виновници са членове от семейството на партийната функционерка Цола Драгойчева. Днес (2007 г.) нейният бюст продължава безочливо да стои гордо възправен в центъра на градския площад в Бяла Слатина.
Биографичните данни за свещеник Цветан Диковски са предоставени от сина му Цанко Цанков и записани от неговия внук – учител теолог Цветан Диковски. Използвани са и документи от семейния архив.
Крайно време е БПЦ (св. Синод) да се поразмърда и да прослави пред цяла България новомъчениците и новоизповедниците на православието.
Ама то от банкети и архонтски церемонии остава ли време за друго?! 🙂
Как да стане, като мъчителите и убийците са на власт в БПЦ?
Напълно подкрепям мнението на Дон Кихот,не може да има такава канонизация,защото убийците трябва да бъдат проклети а това означава че „синодалите“ трябва да се изправят срещу своите покровители,ваятели,разработчици.БЕДНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВО
Уважаеми съмишленици, благодаря за положителните коментари!
Една от причините да напиша този материал е тази, че някои вече безочливо твърдят, че не е имало никакви репресии. Това са най-вече хора от управляващата върхушка или близки на палачите.
Не мога да коментирам поведението на вишлия клир по отношение, не толкова на репресираните, колкото на убитите, които бяха достойни за канонизиране. Дай Боже да им просветне!
Желая на всички здраве и успех!
Автор – Цветан Диковски
Драги г-н Диковски,искам да те уверя че паметта на свидните ни новомъченици нито е забравена нито ще се забрави.Онези които незнайно защо в момента се наричат „Синод“ са всъщност онова което Българската Църква никога преди това не е била.Те са забравили защото така им е наредено,защото ако не бяха забравили решението на ВАС щеше да е в сила и те одавна нямаше да са там където са….във „владишките покои“. Те са деца на безаконието,заченато от атеизма и примесено с чувството на безродие.как си представяш човек сдобил се съмнително с епископство и в последствие митрополитство да свали плочата на Васил Левски – иеродякона Игнатий.Това любов към род и история ли е? Но искам да те уверя ще ги канонизираме и без тях.Има и други Православни църкви и когато след година храма на българските новомъченици бъде готов тогава ще има икона пред която да подържаме народна вяра.А дотогава-да работим
Драги г-н Диковски,искам да те уверя че паметта на свидните ни новомъченици нито е забравена нито ще се забрави.Онези които незнайно защо в момента се наричат „Синод“ са всъщност онова което Българската Църква никога преди това не е била.Те са забравили защото така им е наредено,защото ако не бяха забравили решението на ВАС щеше да е в сила и те одавна нямаше да са там където са….във „владишките покои“. Те са деца на безаконието,заченато от атеизма и примесено с чувството на безродие.как си представяш човек сдобил се съмнително с епископство и в последствие митрополитство да свали плочата на Васил Левски – иеродякона Игнатий.Това любов към род и история ли е? Но искам да те уверя ще ги канонизираме и без тях.Има и други Православни църкви и когато след година храма на българските новомъченици бъде готов тогава ще има икона пред която да подържаме народна вяра.А дотогава-да работим
Драги приятелю! Да канонизираме йеромонах Паладий и всички останали избити от режима е добра идея. Но блаженото състояние във вечността не зависи от акта на канонизация. Днес много хора ходят да се молят на гроба на митрополит Климент Търновски и да просят неговото застъпничество.
Дори и да не ги канонизираме, те няма да ни забравят в молитвите си. А това е най-важно. Иначе трябва да следваме техния пример. Защото са били достойни хора. А колкото до Синода и митрополитите, ами нека ги оставим в ръцете на Божието правосъдие, защото Той е най-справедлив. Поне засега, докато червените мутри се махнат от власт. А махнат ли се те, след тях ще си заминат и някои наши архиереи.
Цветан Диковски