Кирилицата и нейните приятели и врагове
Първите думи, записани с човешка ръка на кирилица, са: „В началото бе Словото“ (Йоан. 1:1).
От духовна гледна точка всичко видимо е въплъщение на някакво невидимо и безтелесно съдържание. Словото, записано със звукови вълни във въздушната стихия или пък с начертания върху по-осезаема основа, носи в себе си определен вътрешен образ, а с него и определен смисъл, дух.
Почеркът на човека изразява особеностите на неговия душевен свят и характер. Почеркът на народа е неговата писменост ‒ начертанията на буквите, съставляващи азбуката му.
Можем да вярваме или да не вярваме в случайността на това, че в лоното на даден народ се е появила именно тази, а не друга писменост. Но при всички случаи несъмнено е, че възникналата по този начин писменост с течение на вековете и хилядолетията се е пропила със смислите на всички словесни творения, създадени от този народ, и представлява както за самия него, така и за другите народи своеобразен подпис, удостоверяващ неговия колективен “Аз”, неговата съборна личност. Ето защо всеки народ гледа с голяма предпазливост на всяка евентуална промяна в своя подпис – писмеността си, смятайки, и не без основание, че тези на пръв поглед външни промени са свързани тясно с промени от вътрешен характер – в самата му душа, в самото същество на този народ, в неговото възприемане на света.
Добре е, ако промените в писмеността са свързани само с вътрешното духовно развитие на народа, въпреки че и това развитие далеч не винаги се оказва ползотворно и добро, и дори не винаги е развитие, а понякога и движение към по-лошо. Добре е, ако взаимодействието на писмените култури на различните народи се извършва мирно и в дух на братска любов и културна близост.
Смяната или промяната на писмеността ощетява самобитността на народа, тя е първата крачка към претопяването му от други народи. А ако промените в писмеността са свързани с външни въздействия от страна на една съвсем чужда писменост и на духа, който се съдържа в нея, то това външно въздействие се оказва в крайна сметка вредно и опасно за възприемащия народ, защото заличава неговата самобитност, редуцира вътрешното му духовно пространство и го насочва към претопяване, разтваряне в други народи.
В историята не са редки случаите, когато писмеността на по-слабия народ е изтиквана от писмеността на по-силния. Обикновено тази смяна е своего рода подпис, запечатващ нещо като договор за многостранна зависимост и подчинение, който може да носи както добро, така и зло на отстъпилия от собствената си писменост народ. В рамките на една и съща писмена култура народите могат да живеят задружно, но могат и да си съперничат ‒ слабите да стават силни и обратното, но самата обща писменост винаги ще свидетелства и напомня за изначално установената духовна йерархия, приета от всички тези народи. Ако някой народ поиска да се избави от мястото си в една такава йерархия, то той излиза от нея, заменяйки писмеността си с друга, но тогава неизбежно ‒ волно или неволно ‒ попада под властта на друга йерархия. Впрочем, често пъти не народът като цяло взема това решение, а само управляващата върхушка, завзела властта и принуждаваща хората да я следват.
Според учението на отците на Църквата целият свят е икона на Бога ‒ той отразява образа на своя Творец. В този смисъл всичко в света е повече или по-малко иконично, ако се възползваме от понятието, дълбоко разработено в трудовете на В.В. Лепахин[1].
Иконичният подход ни позволява да видим във всичко временно Вечността, във всичко сътворено ‒ Твореца, във всичко видимо ‒ съкровеното.
Колкото по-дълбока е връзката между тях, толкова по-иконичен е образът, предметът, нещото. И, разбира се, особено иконично е едно толкова удивително явление на човешката култура като писмеността. В своето основно презназначение и служение то е призвано да изразява цялостното светоусещане, вярата и духа на хората и народите, тяхното отношение към Бога, представата им за Вечността. Писмеността в своето изконно, основно предназначение трябва да отразява образа на Бога и образа на човека, който служи на своя Бог. Съвсем неслучайно е това, че изписването на името на светеца запечатва и увенчава създаването на иконата като свещен образ. Без полагането на такъв надпис няма икона.
Така трябва да бъде, но не винаги е, защото човекът е особено създание: той е дарен със свободна воля, със свобода на творчеството, а чрез тях и със свобода на избора между богослужението и богоотхвърлянето. Различните исторически сложили се видове писменост по съвсем различен начин изразяват отношението между човека (колективния човек в лицето на дадена култура и народ) и Бога.
В историята на човечеството са се оформили няколко мощни цивилизации, няколко основни духовно-религиозни центъра, тясно свързани с една или друга писменост. В историята на европейската култура има по същество две такива основни писмености. Едната от тях е латиницата, която като цяло може да бъде наречена западна, защото я използват преди всичко западноевропейските езици. Служила в началото за изразяване на римската езическа духовност, латиницата през първите векове след Христа започва да изразява християнската духовност в западната ѝ форма. Ала едва укрепнала към XIII-ХIV в., християнската мисия на латиницата започва да отслабва все повече под натиска на възраждащата се езическа култура.
Западноевропейското смесване на християнската и магично-езическата духовност стига до един междинен връх през епохата на Ренесанса (XV‒XVI в.)и впоследствие, през Новото време, само се засилва, образувайки онова, което критично настроените интелектуалци от православния Изток наричат впоследствие“Нов Вавилон” на Запада. Тази неоезическа по дълбоката си духовна същност западна общност е образувана от народи, чиято писменост се е формирала върху основата на латиницата (включително и народи, които не са нито западни, нито европейски, но са засмуквани от световния водовъртеж на западния дух и латинската писменост).
Другият, “източният”, така да се каже, вид европейска писменост е образуван от двуединството на гръцката и създадената върху нейна основа славянско-кирилска писменост. Тази писменост в своя гръцки компонент в началото е изразявала елинската, а след това и елинистическата езическа духовност, а след Христа ‒ с една все повече нарастваща мощ ‒ християнско-православната вяра.
На върха на своя мистичен ръст елинската писменост е послужила като материал за създаването на нова, славянско-кирилска писменост, създадена и разпространена с трудовете на светите Кирил и Методий и техните ученици, и то преди всичко за нуждите на вярата и богослужението.
Кирилицата от самото си начало е създадена в лоното на православието и за нуждите на православието, тя е иконична, сакрална писменост, икона на духа. Първите думи, записани с човешка ръка на кирилица, са: В началото бе Словото (Йоан. 1:1).
Създадена от светци и за света цел, кирилицата може да се нарече “света писменост”, кирилските букви са свети писмена. Изконното свещено предназначение на кирилицата се е запазило като основно в течение на много векове, а по същество се запазва и днес, защото въведеният от руския император Петър I през 1708 г. опростен кирилски шрифт, използван и в наше време в православните славянски страни, е отредил за оригиналната старобългарска кирилица единствено богослужебна употреба. В течение на историческия развой на Европа собствено елинската писменост все повече губи значението си, доколкото Византия все повече отслабва, а славянската кирилица, напротив, все повече се утвърждава поради нарастващата роля на славянските страни и особено на Русия.
Борбата между кирилицата и латиницата се разгаря веднага след появата на кирилицата през 60-те и 70-те години на IX в. По това време Западът, доминиран от триезичната ерес, е принуден да признае, макар и съвсем неохотно и за кратко време, на кирилицата право на съществуване и богослужебна употреба. Оттогава и досега тази борба никога не се е прекратявала, запазвайки от епоха на епоха своите главни особености, методи, похвати с променливо течение и успех.
Латинско-католическият Запад постепенно натрапва латиницата на зависимите от него славянски народи: през XII в. на хърватите (като съпротивата при тях е прекратена чак през XIX в.), през XIII в. на чехите, през XIV в. на поляците. Православните румънци минават към латиницата едва през 1860 г.
В най-новата история е показателен случаят със Сърбия: под мощно западно влияние тя, започвайки от 90-те години на ХХ в., търпи бурна латинизация на своя език. На държавно ниво кирилицата все още се смята за основна азбука, но в бита на хората латиницата се използва все по-широко, измества кирилското писмо по целия фронт, много сръбски вестници излизат само на латиница и пак тя преобладава и в интернет. В откъсналата се от Сърбия през 2006 г. Черна гора латиницата фактически е изместила кирилицата, въпреки че според закона те са равни. В България и Македония кирилицата остава единствена официална азбука, но по улиците на София и Скопие латинските надписи и реклами вече започват да преобладават над кирилските.
В Русия известно движение към латиницата е зададено от Петър I след реформата на славянската азбука през 1708 г. По мнението на мнозина, външността на «новата» кирилица e започнала до известна степен да напомня латиницата: «…ъгловатите кирилски букви започват да се сближават със закръглените латински»[2]. Петър, например, въвежда буквата Я, която е огледално отражение на латинското R. И все пак чужденците и руските западнофили продължават да смятат славянската писменост за недостатъчно съвършена, намирайки предела на съвършенството в латиницата.
Известното възраждане на православната духовност в епохата на императрица Елизавета Петровна извиква към живот опитите на бележити филолози и писатели като Ломоносов, Тредиаковски, Сумароков да прокарат разграничителна линия между новата гражданска кирилица и латиницата[3]. Те отбелязват, че подчертано латиноподобната външност на новите кирилски букви задълбочава разрива между църковнославянския и новоруския език, подчертавайки отслабването на православния дух в съвременния руски език в полза на западното влияние. Това е отбелязано още от И. В. Паус в неговата «славяноруска» граматика (1724‒1729), а след това, през 1748 г., потвърдено от Тредиаковски[4].
Осъзнаването на духовната значимост на буквения код е карало Запада да предлага отново и отново латинизация на славяните. От края на XVIII в. се засилват нападките срещу «излишните», нямащи съответствия в латиницата букви на кирилската азбука. В. В. Лазаревич през 1780 г. казва за тях следното: «Вий полза никаква не сте родили и само азбуката сте обременили» [5]. А. Ф. Лабзин, който е масон, мрази буквата «ъ» и подписва писмата си с псевдонима «Без-еров»[6].
Привържениците на кирилицата се борят с този натиск. Когато през 1832 г. Александър Хумболт в Петербург на вечеря в дома на А. Н. Оленин изказва мнение за «пълната излишност на големия ер», с особено писмо от името на «буквата Ъ», което така е и подписано: «Ъ», му възразява А. А. Перовски (Антоний Погорелски). Това писмо до 1865 е преиздавано четири пъти в руския печат[7].
По времето на властта на Николай I, когато през 1833 г. е провъзгласена прочутата триада «Православие, самодържавие, народност», нападките на противниците на кирилицата само се засилват. Така, през същата тази 1833 г. в Москва анонимно излиза «опит за усъвършенстване на руските букви» («OPЫT WEDENIЯ NOVЫH RUSSKIH LITER)»[8]. В своето «Predisloviе» авторът признава: «Да се наслаждаваш на истинското щастие е последица от истинската просвета, а да бъдеш поне малко участник в придвижването към тая цел – туй е причината за издаването на тази брошурка»[9]. Предлага се и средство за достигането на тази цел ‒ всестранното доближаване на “варварската”славянска писменост към европейската: смесицата от латиница и кирилица при преобладаване на латинските букви дава «красиви шрифтове», след чието въвеждане «чуждоземците няма да гледат на нашите букви като на полуазиатски»[10]. Сходна мисъл повтаря Засядко в книгата си «За руската азбука» (Москва, 1871).
Още по-далеч отива полякът К. М. Кодински. В брошурата си «Упростяване на руската граматика» (Петербург, 1842) той предлага пълна замяна на кирилицата с латиница, обосновавайки това с «грозотата и неудобството на славянския шрифт»[11]. Анализирайки предложението му, В. Г. Белински смята това за «затрудняване» на писмеността, но и сам той предлага буквата «Й» да се замести с «J»[12].
От своя страна, защитниците на кирилицата се стремят да разкрият духовните движещи причини на латинското нашествие. Така, през 1840 г. И. Кулжински (някога учител на Гогол в Нежинската гимназия) пише: «От промяната на азбуката може да се стигне и до промяна в езика, във формите на гражданското битие и дори в богослужението, което западните славяни извършват на латински език»[13]. В тромавостта на полската латиница авторът вижда доказателство за противоестествения характер на съюза между склонния към православието славянски дух и католицизма: «Погледнете тази редица латински букви (SZCZ), събрани единствено за да изразят един славянски звук: Щ»[14].
Повечето руски писатели и филолози от първата половина на XIX в. се придържат във въпроса за писмеността към умерено консервативни възгледи: те отхвърлят латиницата, но и приветстват новата кирилица на Петър I. Така, М. П. Погодин в статията си «Славянски новости» (1836) се изказва против статията на Лозински «За необходимостта от употреба на латино-полски букви в славянската писменост»: «Днес вече никой не се съмнява в насъщната необходимост на славянските букви за руската азбука и всеки признава превъзходството им спрямо чуждата писменост»[15]. Но той веднага се изказва и срещу «руското духовенство», желаещо да възстанови «първоначалната кирилица» на мястото на «гражданската писменост», която се харесва на автора «заради нейната красивост и удобство». Русите не следва да се учат на нищо от латинстващите поляци, «защото цялата полска словесност е развалена руска, понеже поляците както преди, така и сега закърпват с нашия език своя»[16].
Опитите за латинизация на славянската писменост са се увенчали стабилно с успех общо взето само в една област: в езика на научните изследвания при предаване на звученето на чуждестранните думи (в транскрипцията, транслитерацията) почти напълно е победила латиницата, и това неписано правило се запазва и до ден днешен. С помощта на латиницата се предава звученето не само на думите от западните езици, но и на всички други, например санскритските, староеврейските и дори старогръцките. Освен това, започвайки от XVIII в. се е разпространил обичаят да не се транслитерират с кирилски букви названията, имената и дори цели откъси от западни източници. На този проблем неравнодушните хора обръщат внимание още през XIX в. Така, през 1843 г. И. Марков констатира: «Твърде много наши автори изписват чуждестранните думи и изрази с чуждестранни букви»[17].
Като цяло в течение на XIX в. Русия сравнително удачно, макар и с променлив успех сдържа натиска на латиницата. През следващия XX в. борбата продължава и тогава се наблюдават две епохи на сравнително успешно настъпление на латинската писменост, макар и възпряно в крайна сметка с много усилия от консервативно настроени носители на езика и интелектуалци. Двете настъпления съвпадат със силни вълни на западно влияние върху целия живот в страната, надигнали се в условията на големи социални и политически обрати.
В първия случай това е първото комунистическо десетилетие (комунизмът е ярка проява на философско и политическо западничество).
През 1919 г. болшевишкият комисар на просветата Луначарски предлага всички народи на Русия, включително и руският, да минат на латиница. Ленин приема тази идея, но от предпазливост започва процеса на латинизация с езиците на националните малцинства, като при тюркските и мюсюлманските народи латиницата трябва да измести старата им арабска писменост.
През 20-те години на века тази програма набира обороти. През 1928 г. започва да действа и специален държавен орган – комисия за латинизация на руския език. Положението се променя, когато на 25 януари 1930 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) под председателството на Сталин дава указание за прекратяване на този процес. След средата на 30-те, в навечерието на голямата война, в държавата се извършва известен проруски обрат, и езиците на онези мюсюлмански съветски народи (узбеките, таджиките, татарите и др.), които вече са минали по това време на латиница, биват пренасочени към кирилицата. През следващия половин век кирилицата е използвана дори за записване на математическите формули, езиците за програмиране и научната транслитерация на чуждите думи.
Новата вълна на латинизация настъпва след промените, довели до края на комунизма. Тя се подхранва по много начини и в частност от бурно нарасналото доминиране на англоезичната латиница в световната електронна мрежа. Латиницата залива рекламата във всичките ѝ форми и прояви, надписите и обявите по улиците, графитите по стените и оградите.
През 90-те започва обратното преминаване на езиците на някои бивши съветски народи към латиница. В едни случаи се стига до безусловен успех (Молдова, Азербайджан), в други (Узбекистан, Туркменистан) процесът се забавя поради появата на сериозни трудности. Някои нови държави като Украйна, Казахстан, Киргизия, Таджикистан, Беларус запазват вярност към кирилицата, но ситуацията не е напълно стабилизирана дори и днес. В Украйне в началото на мандата на прозападния президент Юшченко през 2005 г. бе подготвен проект за «указ на президента на Украйна за поетапен преход на националната писменост от кирилица на латиница. <…> Указът предвижда в течение на 2005‒2015 г. украинската азбука, създадена на основата на кирилицата, да се прехвърли на латиница. Преходът към латиница се осъществява с цел активизиране на интеграцията на Украйна в Европейския съюз, разширяване на комуникативните функции на украинския език… укрепване на разностранните връзки с държавите, образуващи ядро на съвременната цивилизация»[19]. Осъществяването на този замисъл тогава се забави, но след извършения в началото на 2014 г. държавен преврат една от първите законодателни инициативи на новата прозападна власт стана новото поставяне на въпроса за латиницата. Още през март 2014 г. бе съобщено, че «временната специална комисия за подготовка на закона “За развитието и използването на езиците в Украйна” предвижда постепенен отказ от използване на кирилицата в страната»[20].
През декември 2012 г. президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев в поредното си президентско послание заяви: «Необходимо е още сега да започнем подготвителна работа за преминаване на казахския език след 2025 г. на латиница. Това не само ще послужи за развитието на казахския език, но и ще го превърне в език на съвременната информация»[21].
Сходни стремежи към латинизация се появиха през 90-те и в рамките на новообразувана Русия, и то както на общодържавно ниво, така и на ниво отделни федерални единици. Още през 1992 г. парламентът на Чеченската република допусна използването на латинската азбука на чеченския език, създадена през 1925 г. (и заменена с кирилица през 1938 г.). Чеченската латиница се ползваше ограничено (в допълнение към кирилицата) по време на най-голямата обособеност на тази бунтовна република от Русия (1992‒1994, 1996‒2000). Реално обаче употребата ѝ се сведе само до надписи на публични места.
По подобен начин през 1999 г. в Татарстан беше приет закон за преминаване на татарския език на латиница.
През 90-те и началото на нулевите години на новия век нарастваше количеството научни и публицистични статии, чиито автори в една или друга степен изразяваха любовта си към латиницата и се стараеха да убедят читателите, че тя трябва да бъде въведена и у нас. М. В. Арапов, например, доказва, че би било ползотворно и добре «латиницата да получи статут на официално призната алтернативна азбука»[22]. Ревностен проповедник на прехода към латиница беше С. А. Арутюнов: «Русия трябва да се интегрира в Европа. И едно от необходимите условия за това по мое дълбоко убеждение е преходът на всички езици у нас на латиница. За съжаление, ако съдим по настроенията на някои хора, руският език ще премине към латиница последен, което ще доведе единствено до това, че другите неславянски народи на Русия ще изпреварват руснаците в своето цивилизационно развитие»[23].
Изглеждалото като неотвратимо движение към латиницата бе спряно през 2002 г. от едно половинчато решение на Думата, която установи задължително използване на кирилицата на ниво държавен език и на ниво отделни федерални единици, но запази възможността за латинизация в бъдеще при условие, че бъде приет съответен закон[24].
Въпреки че призивите за латинизация се чуват и до ден днешен, като цяло началото на XXI в. преминава под знака на постепенното възстановяване на правата и влиянието на кирилицата, и то не само у нас, но и в целия свят. Много съвременни езиковеди убедително възразяват на защитниците на латиницата[25].
През 2013 г. руският език излезе на второ място по използване в интернет: около 6,3%, а ако добавим и останалите кирилски езици, ще се получи повече от 7%. За сравнение: немската латиница е 5,6%, китайската писменост ‒ 4%, японската ‒ 4,9%. Впрочем, английската латиница запазва абсолютно преимущество: 55,5%[26].
Набира сила световното движение за нелатински имена на домейни, което дава възможност за нелатинско обозначение на всички електронни адреси. През октомври 2009 ICANN(Internet Corporation for Assigned Names and Numbers ‒ Интернет-корпорация за даване на имена и номера) ‒ регулиращият орган с централа в САЩ – бе принудена да допусне използване на нелатински домейнови имена. Родните езици на по-голямата част от 1,6 милиарда ползватели на интернет не използват латинската азбука, призна ICANN [27].
От 2013 г. съществуват вече три домейна на висше ниво на кирилица: руски (с името «.рф»,), сръбски и казахстански.
От 2007 г. благодарение на България кирилицата стана една от трите официални азбуки на Европейския съюз. Постепенно се създават условия за реална, а не само заявена на думи промяна на цялото писмено деловодство на ЕС.
През 2013 г. кирилски надписи (освен латинските и гръцките) се появиха върху банкнотите на новата серия на европейската валута евро.
Въпреки това СМС-съобщенията на кирилица, съгласно някакви си «световни стандарти», все още се таксуват два пъти по-скъпо от тези на латиница[28], което е един от начините за мека, но действена принуда на кирилския свят към латинизация.
Борбата продължава.
[1] Вж. например: Лепахин В.В. Иконология и иконичность // Икона и образ, иконичность и словесность. М., 2007. С. 129‒164.
[2] Васильев В. «Филологические наблюдения над составом русского языка» прот. Г. Павского // Маяк. 1843. Т. 8. С. 56.
[3] Вж.: Грот Я. Спорные вопросы русского правописания от Петра Великого доныне. СПб., 1873. С. 22‒31.
[4] Вж.: Успенский Б.А. Краткий очерк истории русского литературного языка (XI–XIX вв.). М., 1994. С. 117.
[5] Ежегодник Рукописного отдела Пушкинского дома на 1976 год. Л., 1978. С. 146.
[6] Грот Я. Спорные вопросы русского правописания от Петра Великого доныне. С. 40.
[7] Пак там. С. 41.
[8] Опытъ введения новыхъ русскихъ литеръ (OPЫT WEDENIЯ NOVЫH RUSSKIH LITER): Новыя усовершенствованныя литеры для русскаго алфавита, или Удобнѣйшее средство учиться чтенію и письму Русскому даже и иностранцамъ, приспособленное вмѣстѣ къ изученію всѣхъ Европейскихъ алфавитовъ, съ приложеніемъ нѣкоторыхъ Историческихъ замѣчаній о употребленіи буквъ у Древнихъ и Новыхъ народовъ. М.: Тип. Августа Семена, 1833.
[9] Пак там. С. II.
[10] Пак там. С. 16
[11] Грот Я. Спорные вопросы русского правописания от Петра Великого доныне. С. 52.
[12] Пак там. С. 52.
[13] Кулжинский И.Г. О значении России в семействе европейских народов. М., 1840. С. 14‒15.
[14] Пак там. С. 14.
[15] Погодин М.П. Славянские новости // Московский наблюдатель. 1836. Ч. 7. С. 274‒275.
[16] Пак там. С. 293.
[17] Марков И. Повесть о русской народности (Письмо к издателю) // Маяк. 1843. Т. 8. С. 81.
[18] Даль В. Толковый словарь живого великорусского языка. Т. 1. М., 1994. С. XLI.
[19] http://censor.net.ua/forum/296184/ukraina_perehodit_na_latinitsu.
[20] http://newsland.com/news/detail/id/1334117/?utm_sourc; вж. също: http://ria.ru/world/20140305/998301560.html.
[21] http://www.lenta.kz/?mod=news&id=811.
[22] Арапов М. Латиница и кириллица. Информация и фасцинация // http://polit.ru/article/2003/09/23/625530/.
[23] Арутюнов С.А. Всеобщий переход на латиницу неизбежен // Независимая газета. 2001. 7 августа. http://www.ng.ru/style/2001-08-07/8_perehod.html.
[24] Федералниятзакон «За внасяне на допълнениев чл.3 на Закона за езиците на народите на Руската федерация» от 27.11.02.
[25] Мненията им са обобщенив статията: Масленникова Н. Азбучные глобализаторы. Латинский алфавит как идеологическое оружие Запада // http://topwar.ru/32828-azbuchnye-globalizatory-latinskiy-alfavit-kak-ideologicheskoe-oruzhie-zapada.html.
[26] http://ru.wikipedia.org/wiki/Языки_в_Интернете#cite_note.
[27] Clifford J. Levy. Russians Wary of Cyrillic Web Domains // The New York Times. Published: December 21, 2009 (http://www.nytimes.com/2009/12/22/world/europe/22cyrillic.html?_r=1)/). Превод: «Руснаците са обезпокоени от появата на кирилски домейни» (http://www.corpsite.ru/News2/Internet/rfNET.aspx). Статията във в. НюЙорк Таймс,разбира се, не одобрява разширението на правата на кирилицата и приписва своето неодобрение на руснаците.
[28] Вж.например: ФАС заинтересовалась разницей в цене между латиницей и кириллицей // http://mydiv.net/arts/view-sms-kirilliza.html.
| pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
