Отец Стоян Чиликов: на мястото на любовта, на Христос, се появи фалшив пиетизъм
С
вещ. доц. д-р Стоян Чиликов е свещеник в храм „Св. Георги“ в София, доцент в Катедра по теология на Философско-историческия факултет на ПУ „Св. Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Московската духовна академия, Латеранския университет в Рим и в Солунския университет „Аристотел“. Автор е на книгите : „Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция“ (Омофор, 2019) Учението на Божията майка в богословието на св. Григорий Палама (2003); Спасението на човека според св. Йоан Златоуст (2006); Въведение в богословието на отците (2007); Красотата на света (ИМН Пловдив, 2007); Православната вяра и живот (Омофор, 2012). Предлагаме със съкращения разговора на отец Стоян Чиликов с жулналистката Мариана Корчакова, излъчен в предаването „Реактивно“ на Дарик радио на 18.12.2020 .
Година на изпитания изпращаме. Като изпитание за вярата и душите ни ли дойде този вирус, и колко от хората край Вас, от хората в храма, се питат достатъчно силни ли сме, за да се изправим срещу това?
Аз мога да говоря по-скоро за тези, които са вярващи, защото вероятно невярващите хора по различен начин възприемат всички тези трудности и предизвикателства, пред които сме изправени с тази пандемия. И наистина, вярващите хора няма как освен с вяра да приемат тези предизвикателства, както всяко едно предизвикателство. Защото в историята на църквата това не е нито първата пандемия (изобщо в историята на човечеството, разбира се, но аз пак говоря за вярващите), нито първото бедствие, дори война, и чума, и каквото и да било. Винаги с вяра се приема това, което е допуснато да се случи – подчертавам, допуснато да се случи от Бога, и което ние по някакъв начин, всеки вече индивидуално, трябва да се опитаме да обърнем с Божията помощ по възможно най-благоприятния начин за себе си и за своите близки.
Може би тук е мястото да кажа и това, че християните в това предизвикателство бяхме длъжни – макар всеки индивидуално да постъпи в тази ситуация – всеки от нас обаче беше длъжен с отговорност, с любов, с грижи към другия, ближния до себе си, да подходи. Като го пази, като показва отговорност към човека, който е до него. Друг е въпросът, че в храмовете, България конкретно визирам, но не само в България, разбира се, нямаше необходимата отговорност, което за мен е лично едно голямо огорчение.
При мен се случи, така да кажа, едно голямо разочарование от това, което видях в моя храм, храмът, в който аз служа, а и в други. Видях как на мястото на любовта, на Христос, се появи някакъв пиетизъм …Той се прояви в това време, сега в тази обстановка, но вероятно е бил в душите на хората, които аз съм обгрижвал, много преди това. Значи аз не съм си свършил работата.
Така че да, това е изпитание, което вярващите хора с вяра преодоляват. А тези, които са невярващи, аз не мога да говоря от тяхно име, но предполагам, че дори и тези, които не са вярващи, пак търсят упование в Бога, защото в такива критични ситуации ако Господ не помага, аз не мисля кой друг би могъл да помага на хората, които са в криза, на хората, които са в тежка ситуация, на смъртно легло, на фронта, които се борят с епидемия… Много от лекарите са по същия начин вярващи хора. Много са, казвам. Защото са виждали смъртта в очите, защото са виждали случаи, когато няма кой друг да помогне, освен Бог. Тяхното изкуство е „донякъде“.
Преди Възкресение, ако не греша, говорихме с Вас, че тъкмо лекарите извършват вид богослужение, така метафора употребихме, рискувайки своя живот. Защо нaистина не оценихме техните усилия, пазейки се един друг достатъчно или подхождайки с отговорност към това, което става? Не бяхме правилно водени, не бяхме правилно насърчени, или отказваме да мислим за другия, според Вас?
Аз мисля, че всички тези три аргумента, които посочихте, са верни. Всеки по малко и отчасти е верен. Мисля, че за всеки един, както посочих и аз, отговорността е лична. Ние отказахме да разберем, да имаме отговорност към хората, и тук вече визирам не само вярващите хора, а и невярващите. Като общество в България – слушах коментари на социолози – като общество те виждат, че сме провалени. Аз мога да кажа същото и за обществото в Църквата. По същия начин ние в Църквата не мисля, че се справихме по най-добрия начин, по който трябваше с отговорност да подходим към това, което се случва около нас. Говоря глобално, не говоря само за моята енория. Трябваше с много повече любов, с грижа да подходим. На второ място, разбира се, са другите причини, които посочихте… И политическите неуредици, които се използваха, и водачеството, което казахте, отново, по един възможно най-неблагоприятен начин, по най-неподходящия начин. Това вероятно са причини.
Аз си мислех през всички тези седмици и месеци, че дори и хората, които не са в редиците на вярващите, имат в момента нужда от утеха, от опора, която Църквата може да им даде. И се питах защо в действителност не успя Църквата да подкрепи хората в България в този тежък момент, защото имаше и има в момента много страдащи, бедстващи, болни хора, до които като че ли тя не успя и не успява да стигне. Пак казвам, има изключения. Вашата енория е много активна, има социална кухня… Има добри примери, но като цяло не се усеща тази роля.
Определено както в момента, така и в миналите дни, тази роля не се усеща, но изключения има. Ние говорим за Църквата като цяло в България. Но вероятно това се дължи, аз и друг път съм коментирал този въпрос, изобщо на обстоятелствата, в които е поставена в момента. Защото това, което е в момента… То е както когато се явяваме на изпит. На изпит се явяваме след като сме се готвили дълго време. По същия начин е църквата в България. Сега това беше изпит за църквата в България и за нас като общество. Ние с този изпит мисля, че не се справихме добре, няма да имаме отлична оценка, защото … нямаме основата, на което може човек да покаже най-доброто от себе си. Като общество и като църква ние не можем да покажем най-доброто от себе си, защото основата, на която градим, не е толкова здрава. Като общество, пак казвам, и като вярващи в църквата. Така аз си го обяснявам, и мисля, че тези процеси са много дълбоки.
Това, което виждаме да се случва днес, ако се беше случила война, вероятно щеше да е пак по същия начин… Защото в такива глобални процеси – войни, епидемии – човек наистина проявява истинското си лице. Дали ще е лице на страх, дали ще е лице на саможертва, дали ще е лице на любов към другите… Тогава проявяваме това, което сме – в такива екстремни ситуации, когато наистина трябва да избереш дали да направиш доброто, или не. Затова нарекох лекарите тогава герои в това, което вършат. Защото те не само че го вършат не по принуда – много от тях жертваха живота си не защото това е тяхно задължение само – но в тях видяхме именно този християнски пример, който всички християни трябва да имат, тази саможертва, която е от любов към другия. Защото имаше и лекари, които напуснаха, които си подадоха оставките. Но имаше такива, които останаха. Те са героите.
Винаги има такива, които бягат, и такива, които са неизменно на поста си. Но се питам: успяха ли църквите по света, на други места – вероятно и онези, които и в мирно време са доста по-социално ангажирани, по отворени – да бъдат един от устоите в този кризисен период, в тази кризисна година?
Това, което наблюдавам като вярващ, като свещеник, е, че за съжаление не само църквата в България е в такъв срив. Дори и църкви, които са нямали комунизъм, каквато е Гърция… Но да, църквите примерно в Гърция, в Румъния, в Европа – не само православни, а и католически църкви – струва ми се, че те по-адекватно понесоха всички изпитания, без да има, както го нарекох преди малко, този фалшив пиетизъм; с вяра, с една здрава вяра, аргументирана, а именно – на живия Христос. Тя не се съгражда за ден-два.
Вероятно при нас заради комунизма, както и заради тези години, в които не съумяхме църквата да благовести и да живее с хората, да направи християнството живо и действено сред вярващите – вероятно затова е този крах в момента.
Това е една от причините. Но в Гърция – там, където няма срутване на традицията – нещата мисля, че са доста по-добре. Църквата излезе с много сериозна позиция. Не че там е нямало пиетизъм, ревност и своеобразен фанатизъм, ако щете… И там е имало такива процеси. Те са неминуеми, когато вярата се възприема като религия. Това е един дълбок процес, който съществува за всяка една религия. Вярата не се възприема по здрав начин, когато е основана на болна мистика и фалшиво, показно благочестие, вместо на здравата вяра, която идва от любовта в Бога.
Нещо, от което имаме нужда – тази здрава вяра…
Абсолютно. От тази здрава вяра.
Тези хора, които са невярващи, както Вие посочихте – те разбира се, че имат нужда. Но когато видят този фалшив пиетизъм, когато видят лицемерието, как тези хора… Не че ги оправдавам, но не ги и съдя.
Не аз съм човекът, който ще ги съди. По-скоро аз съм човекът, като свещенослужител, който е отговорен да няма такива хора. Защото ние сме пастирите, хората, които са дълбоко вярващи, които са в храмовете, на богослужения. Ние сме тези, заради които става така, че тия хора не възприемат Христос. Защото те виждат лош пример.
Идват светли дни. Наближава Рождество. Какво можем да кажем на изплашените, изпадналите в много тежка ситуация, загубилите близки, борещите се с болестта, с последствията от нея?
За тези, които са вярващи, бих казал, че ще намерят упование в Бога. За тези, които са невярващи, да им пожелая да открият пътя към Бога. Тук подчертавам, той е път, не е една единична среща с Бога; след тази среща животът вече се развива по различен начин, защото тогава, когато човек отвори сърцето си за Бога, Бог започва да действа в човека, и той вече неусетно е воден.
Ако сега се случи с невярващи хора, ако се случи това в процеса на дълбоко изпитание (Дали са наистина сериозно болни или техен близък е болен, това е без значение, защото ние понякога много повече страдаме, когато наш близък е болен, тогава се молим за него, дори невярващият тогава става вярващ и се чуди към кого да се обърне. Към кого да се обърне, ако не към Бога?), ако в този момент това се случи, аз имам такива познати, от енорията включително, на които са се случвали такива чудеса, това е малкото чудо за обръщането към Бога. То е най-хубавото, което ще се случи на човека.
Както казва свети апостол Павел, в такива случаи злото се обръща на добро. Защото няма нищо по-прекрасно, по-благословено от това, човек да възприеме Божия зов в сърцето си, който е за всяка една душа, във всеки един от нас. Разбира се, човек трябва да откликне.
Това пожелавам и на невярващи, и на вярващи – най-вече на вярващи, които дълбоко вярват в Бога. С това мога да кажа, че няма какво друго да пожелаем освен дълбоката вяра, която вече дава всичко останало. Здравето, разбира се, то също съпровожда вярата, затова обикновено говорим за душевно и телесно здраве. Когато има душевно здраве, физическото здраве идва заедно с него. Когато е здрав духът, тялото се укрепва.
