Обръщение към мисионера
На заключително пленарно заседание, състояло се 18 ноември 2010 г., редакционната комисия на ІV Всецърковен конгрес на епархийските мисионери в Руската православна църква предложи и прие нов декларативен документ, озаглавен „Обръщение към мисионера”.
Документът е адресиран до всички мисионери и има за основа Свещеното Писание и творенията на светите отци на Църквата, както и на великите мисионери.
Обръщение към православния мисионер
„Има ли по-добро, по-възвишено и по-благородно служение от мисионерското?”1 То е „дело наистина свято и равноапостолно. Блажен е онзи, когото Господ е избрал и поставил на това служение!”2
Към тебе, скъпи братко, който усещаш в сърцето си Божия призив за мисионерско служение, са насочени тези редове, извадени от съкровищницата на светоотеческото наследство.
Преди всичко, православният мисионер е призван „да се придържа твърдо към догматите на вярата и същността на деятелното учение, да не говори и да не допуска нищо, което влиза в противоречие с тях, дори да го заплашва явна смърт”3. Нито един догмат, нито една точка от догмата не бива да пренебрегваме доброволно, тъй като всичко, което имаме – до йота е Божие учение, дадено ни, за да се спаси човешкият род”4.
Ако мисионерът спазва твърдо тези принципи, тогава „на негова страна стои истината на православието, а истината е такава сила, която нищо в света не може да надвие”5.
Истината на християнството е ясна и изложението й следва да става по достъпен начин.
От останалите „признаци, по които можем да разпознаем добрия мисионер, първият е смирението – източник на сила и успех за мисионера, защото само „на смирените Бог дава благодат”. Без благодатната Божия помощ не може да бъде осъществено мисионерското служение; вторият признак е искреното желание за служба на Бога чрез проповед на Евангелието”6. Ако мисионерът притежава тези качества, той би могъл да избегне грешки и крайности в своята дейност, способни да предизвикат съблазън в Църквата. Смирението ще го предпази от самоувереност; от желанието да шокира хората; от увлечението по мисионерски форми в ущърб на съдържанието на проповедта; от стремежа към користност, дори във вид на преходна слава.
Ние, скъпи братко, трябва да бъдем особено внимателни. „В служение като нашето е изключително опасно да бъдем оставени на самите себе си, без да се опрем на надежден авторитет”7. Затова, преди реализирането на каквито и да е нови инициативи, подобава да ги разгледаме през призмата на Писанието и Преданието на Църквата, да ги обсъдим с опитни мисионери, да запознаем с тях управляващия архиерей, поставен от Бога за надзираване на Христовата църква в неговата епархия.
Деликатността, предпазливостта на мисионера, стремежът да не навреди на душите на хората, които са му оказали доверие и да не въведе в изкушение братята по вяра, в никакъв случай не трябва да изключват смелост и дръзновение, търсенето на нови форми и средства за християнска проповед, откритост към представителите на различни субкултури и социални слоеве. Не съществува такава дълбина на невежеството и човешкото помрачение, до която не би слязъл Синът Божий; няма място на земята, където не би могла да звучи вдъхновена проповед за Христа.
Скъпи братко, за да станеш наистина добър мисионер, разполагаш с няколко средства.
Първото от тях е молитвата, „защото тя сваля върху делото на благовестието онази благодат, която има силата да разруши всяка твърдина: тя прави словото на проповедника действено, покоряващо сърцата на слушателите в послушание на Христос”8.
Второто е поучението в Божественото Откровение: „Непрестанно се упражнявайте в четене на словото Божие. Нека нито един ваш ден не премине, без да прочетете преди всичко установените за този ден откъси от Евангелието и Апостола. Такова четене, ежедневно и без пропуск, е необходимо не само за да помните евангелското или апостолското учение, но и за да се храните духовно от това учение”9.
Третото средство е надеждата на Бога, която има власт да унищожи пагубната самонадеяност. „Ако можеше сърцето на мисионера да принадлежи на Господа, ако можеше, накъдето и да се насочи, навсякъде той да се учи да ходи пред Бога, да живее за Бога и да действа с Бога, като гледа към Него”10. „Винаги имай скромно разположение на духа и не си обещавай самонадеяно необичайни или гарантирани успехи в твоята дейност. Такива обещания произлизат от гордостта, а на гордите не се дава благодат”11.
Четвърто, християнската вежливост. На мисионера подобава „да се отнася към всички кротко, разумно, с любов – тогава словото ще принася добър плод, в краен случай няма да навреди; ако говори с гняв, гордост, нетърпение – словото ще бъде гнило; хората ще го възприемат по този начин, и няма да принася полза”12. „Още от първите стъпки [на мисионерското поприще], чрез поведението си… се старай да заслужиш добро мнение и уважение… Доброто мнение поражда уважение, а когото не уважават – не го и слушат”13.
И пето – любовта. „Винаги помни, че ако проповедникът няма в себе си любов, както към своята дейност, така и към онези, на които проповядва, то и най-доброто и красноречиво изложение на учението ще остане безплодно, защото само любовта съзидава; затова се старай да имаш в себе си дух на свята любов”14. „Христовата истина се разкрива най-пълно чрез любовта. Любовта е най-добрият проповедник. Тя ще проправи път и към най-закоравялата душа за Христовата истина” (преп. Юстин Попович).
Любовта се ражда и подхранва в мисионера, когато той не само проповядва словото, но и изпълнява Христовите заповеди за милосърдие към онези, на които проповядва. Затова е важно мисионерите „под различни форми да помагат на страдащите и бедстващите”15, и по този начин „благотворителността да свърже тясно младото паство с мисионерите. Без нея не е възможно… да се върши делото на благовестието”16.
За да не допуснеш лъжа в делото, извършвано от тебе заради Господа, необходимо е да полагаш безмерни усилия да приведеш живота си в съответствие със святата Божия истина. „Ако проповедникът говори не от сърцето, лицемерно, слушателите с вътрешното си чувство ще усетят несъответствието между думите, които той изрича, и неговия живот – и словото не би могло да притежава онази сила, която ще има, ако мисионерът въплъщава своите думи в действия”17.
„Успехът на евангелската проповед зависи не само от количеството, но и от качествата на проповедниците на вярата. За мисионерското служение са нужни… такива деятели, които биха могли да поучават не само чрез слово, но и чрез своя характер”18. „Подвижничеството е единствената мисионерска школа на православието. Православието е подвиг и живот, затова то се проповядва единствено чрез живота и чрез подвига”19.
Следователно мисионерът като „воин на Църквата трябва да носи върху себе си бронята на истината, винаги да следи за нейната цялост, така че да не изпадне нито една халка от тази ризница; нито едно дело на праведността да не бъде пропуснато. Иначе противниците на Църквата, щом забележат в съперника си някакъв нравствен недостатък или нарушение на църковния устав, ще насочат стрелите на своето изобличение право към този недостатък на мисионера, и могат да го принудят да замлъкне”20.
Накрая, мисионерското служение е немислимо без жертвеност и себеотрицание. „Пътят на мисионера никак не е лек”21, и това се вижда както в житията на апостолите, така и в живота на проповедниците от последващите времена. Но „нима ще се уплашим от разноски, безпокойства, неудачи, водещи към решителен успех в делото, което изгражда вътрешната, неувяхваща, истинска и вечна слава на народа ни? Не, няма да се уплашим, стига само да пожелаем тази слава… решително да се устремим към целта, към наградата на високото Божие призвание в Иисуса Христа”.22 | www.2010.portal-missia.ru
Превод: Радостина Ангелова
Бележки
1 Св. Николай Японский. Дневник, 8 августа 1881 г.
2 Свт. Иннокентий Московский. Наставления священнику, назначаемому для обращения иноверных и руководствования обращенных в христианскую веру.
3 Свт. Иннокентий (Вениаминов). Наставления, 17.
4 Св. Николай Японский. Дневник, 23 декабря 1898 г.
5 Свт. Макарий (Невский). Беседы о мисионерском деле. С. 223.
6 Св. Николай Японский. Письма. С. 281.
7 Св. Николай Японский. Письма. С. 78.
8 Свт. Макарий (Невский). Беседы, С. 211.
9 Свт. Макарий (Невский). Беседы, С. 212.
10 Прп. Макарий (Глухарев). Мысли о способах к успешнейшему распространению Христианской верой между Евреями, Магометанами и язычниками в Российской державе, ХХХІІІ.
11 Свт. Иннокентий (Вениаминов). Наставления, 2.
12 Св. Николай Японский. Дневник. 4 марта 1888 г.
13 Свт. Иннокентий (Вениаминов). Наставления, 33.
14 Свт. Иннокентий (Вениаминов). Наставления, 5.
15 Прп. Макарий (Глухарев). Мысли, ХХVІІ.
16 Свт. Макарий (Невский). Беседы, С. 202.
17 Свт. Иоанн Кронщадтский. Моя жизнь во Христе. Часть 1.4.
18 Свт. Макарий (Невский). Беседы, С. 227.
19 Прп. Иустин (Попович). Внутренняя мисия нашей Церкви.
20 Свт. Макарий (Невский). Беседы, С. 214.
21 Свт. Филарет Московский. Письма к игумении Марии (Тучковой), 26.
22 Прп. Макарий (Глухарев). Мысли, VІ.
Следвайте ни
Ако го нямаше дядо Добри, ние нямаше да си имаме мисионер, защото той отговаря на качествата необходими на истинското мисионерство. Смирението му от което струи благодат, възрастта, делото му, любовта към всички. Не зная друг човек да има такива качества сред миряните. Всички ние изобличаваме, поучаваме, даваме воля на страсти и гордост, а той само се покланя и сияе от доброта. Възможно е да има и други хора напълно отдадени на Бога и ближния за които не знаем. Хора – православни христяни. Смирени, кротки и братолюбиви.
Мисионер е всеки човек, личният пример…
Но какъв личен пример може да дадем ние като народ, който не е бил Божии народ, ние, които сме мълчали десетки години, озлобили сме се от мъка, несправедливост и безнадежност, а след това говорим само за да избълваме отровата. Да продължим да мълчим, пак е лошо. Защото всичко ще си продължава както до сега. Каквото и да правим, и не правим – все е лошо. Каквото и да си въобразяваме, не ставаме за мисионери. Няма какво да се лъжем. Ако можете дайте и друг пример. Нуждаем се от това. Общи приказки не ни вършат работа.
Траянке,
Ние мечтаем за някакво грандиозно и ефектно мисионерство в световен или поне национален мащаб. Не, първо трябва да мисионерстваме със собствения си живот, а след това да обърнем към вярата семейството си, роднините, колегите си. Голямото започва от малкото.
Личен пример може да дадеш и без да искаш, неволно!
Ние сами викаме и се прегръщаме с безнадежността, злобата и т.н. Все пак, хора сме, но да не се оправдаваме! Позицията си спрямо националната, световната, житейската доктрина, и светоусещането в политически, икономически, философски, житейски и в какъвто искаш смисъл, сами определяме. Няма нужда от разяснение, или си истински, или децата ти ще ти го върнат тъпкано За взаимоотнношения с Бог, има ли смисъл да говорим? Можем да се молим на Бог да бъдем истински, и да се стараем да бъдем истински. Може би, всичко си е на мястото, само ние да не сме си на мястото. Как да си определим мястото, е по-интересен въпрос????
Ако светът се е обърнал с краката нагоре, кое е истинското, което да направиш? Да последваш примера на всички и да показваш срамотиите си на небето, или да вървиш, прав, както Бог е определил, но да се чудиш накъде да гледаш, за да не виждаш голотиите на обърнатите с главата надолу?
И как да живееш истинно, ако си мълчал и продължаваш да мълчиш за истината, която всички знаят, но никой не казва?
И ако Вие, дърварю ходите из гората и там всичко си е на мястото, тук в света не е така. Като основният въпрос в случая не е личното ни местонахождение и положение в обществото, а КАКВО ще оставим на децата и внуците си? Същото ли, което имахме ние или нещо малко по-добро? Говоря в общочовешки план. И по принцип.
Геополитиката е определила мястото на държавата–Държавата „определя“ законите за гражданите и всеки човек решава сам на какво ще научи внуците си и децата си. Никои не ти пречи, освен чалгата и ако не искаш да изобличаваш властимащите и не си прекалено алчен гепинатор. Какъв човек да бъдеш, сам решаваш и съответно, даваш пример и на другите. Истината, не е относително понятие. Да победиш дявола става само със смирение и трезвение. Като нищо можеш да си лепнеш духовно–душевен вирус, а така с вирус се променя светогледа и става манджа голема. У тоо, те свет днеска, манджата а голема и по-добре да не правим компромиси с истината, за която Бог стана човек и бе разпнат, и да не сме „радетели“ фен клуб ревностни христяни. Траянке, вие сте добър човек, предполагам от коментарите ви, просто успокойте патоса и Богоусещането си, бих ви казал, само и единствено приятелски. Според мен прекалявате малко, от време на време, и така се получава едно ненужно заигравене–преиграване.
Свят в който чалгата, силикона, простотията и омразата са превзели света, трябва одобрително да мълчим ли? Или неодобрително да мълчим? И каква е разликата между двата вида мълчание? А иначе си се молим и надяваме. От което светът не отива на по-добро. Малко ли сме тия дето се молим? Или криво се молим? Нали знаеш поговорката: „Аз ли се криво молих, Бог ли ме криво разбра?“ Много въпросителни. Извинявам се за нелюбезното обръщение, но няма как да уточня към кого адресирам речта си дърварю. Пак се извинявам. И се моля Бог да ми даде по-силна молитва и повече духовни сили. На мен и на всички.