Разкайвам се за делата си

Отец Серафим Роуз доста старателно описва в своите книги вътрешната си борба в търсенето на Христос. След като Го открил, обаче, той допълва, че борбата му да Го има в себе си и да бъде постоянно с Него, се увеличила двойно.

Нещо подобно, но в друга насока, се случи и с мен. Докато не бях видял и прочел досието си, аз ревнувах постоянно в себе си непременно да направя това. След като удовлетворих желанието си, аз рухнах морално, знанието на “извършеното на потайни места” ме съкруши и нищо не може да ме утеши и да ми върне духовния кураж и мир. Защото “агент Николов” е винаги в мен, с мен и с нищо не мога да го прогоня от съзнанието и съвестта си нито денем, нито нощем. Щом реша да свърша нещо, той винаги е до мен. Да, изповедта под епитрахил е тайнство. Споделеното в медиите вече се знае, но това не ме успокоява. Коментариите в сайтовете и в личните писма на приятелите в Господа са само отражение на добрината или строгостта им към мен. Напоследък се появи нов елемент – че за оставката ми следва да се произнесат не само Българският Патриарх и Светият Синод, но и духовните ми чеда в Епархията.

Докато се обсъждат тези неща обаче, моля моя читател още веднъж да спре просветеното си внимание на моята вътрешна борба със съвестта и спомените, като знае, че наистина се разкайвам “за делата си“ (Откр. 16:11), свързани с агентурното ми минало. Кая се и се моля на Бога да прости грешните помисли на моето сърце през онези дни (Деян. 8:22). Благодаря Му, че ми даде време да се покая и аз се кая (Откр. 2:22). Помня, приемам и се покайвам, че не намерих делата си “съвършени пред моя Бог” (Откр. 3:2-3), на Когото винаги въздавам слава (Откр. 16:9), та дано не заличи “името ми от книгата на живота” (Откр. 3:5).

Отец Александър Елчанинов пише на едно място в своите “Записки”, че има такива крехки души, които светът би могъл да сломи и Бог временно спуска между тях и света пелената на лудостта, за да могат вътрешно да съзреят и да укрепнат преди да се срещнат с този свят. Това се случи и с мен. За да не ме “сломи” тъй нар. Нов свят, за където бях “готвен” в края на 1981 г., Бог спусна между мен и света пелената на лудостта, за да “съзрея и укрепна“, преди да се срещна със свободния свят.

Защото, като си спомня всичко, което е ставало с мен през онези дни на тоталитаризма, разбирам, че то не беше нормална работа, а действителна лудост.

Макар да съм бил епископ-администратор на Акронска епархия, чийто Епархийски архиерей бе Българският Патриарх Максим, чак сега разбирам, как и защо трябва да изповядам своите грехове в тази област. Досега приятели ми казваха: “Това са чужди грехове, вършени под влияние и команда на силни на деня, на потайни държавни служители!” “Всяка власт е от Бога!” “Служил си на държавата! Никого не си ощетил, никому не си навредил!” Сега обаче разбирам, че не съм бил прав и чак сега осъзнавам, че това са мои лични грехове, независимо от подбудителите и причините. Право да си кажа, сега чак почувствах, че израстнах духовно, защото намерих в себе си и други грехове и основания, които ще изповядам с времето за назидание и поука на приятелите в Господа.

Затова моята молба към читателя на тези редове е да ме разбере правилно. Аз въставам пред своята съвест, пред Лицето Божие и пред съда на приятелите и изповядам, че съгреших против себе си, против всички хора, които ме обичат, против Бога, Който даде живота Си за мене, против Българската православна църква, която извращавам с греховете си и с принадлежността си към нея. И в този смисъл изповедта ми е напълно лична. Вярно, тя не е пълна, но е реална. Тя ще е непълна в този смисъл, че някой от читателите ми – духовно по-зрял, по-учен или по-опитен, ще намери в мене и други грехове, но в тази минута аз, който се кая, изповядам собствените си грехове.

Сътрудничеството с тайните служби и доносничеството са реални грехове, защото се отнасят за онова съзвучие в мен, което съм намерил в Евангелието: “Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на Мамона” (Мат.6:24). Също: “никой не може, като влезе в къщата на силния, да ограби покъщнината му, ако първом не върже силния; и тогава ограбва къщата му“ (Марк. 3:27). И пак: “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мат. 18:7). Сега разбирам това с ума си, възприемам го със сърцето си, развълнуван съм до дън душа. Питам се: Като съм знаел от детинство всичко това, как съм могъл да постъпвам другояче?

По този начин съм нарушил обективно Първата Божия заповед и съм погазил обещанието си като монах и епископ да говоря само “Божии думи”, “за да се прославя във всичко Бог чрез Иисуса Христа, Чиято слава и владичество е во веки веков. Амин” (1 Петр. 4:11).

Затова отново заявявам, че се разкайвам за моите дела и станах като “ония, които се не покоряват на Божието евангелие“ (1 Петр. 4:17).

Досието ми ме порази с неща, за които и на ум не ми е идвало тогава, че са били греховни. А аз съм ги вършил и чак сега разбирам, че това е било грях – и го изповядам. Такава е основата на разкаянието ми. Изповедта е моя, собствена.

Действително мъдър е Еклисиаст, който всичко изпитвал, изучавал и оставил много притчи. Но не го послушах да се боя само от Бога и да пазя само Неговите заповеди. Побоях се от тайните сили и слушах техните инструкции. Затова Бог изведе на съд моята работа и всичко тайно и лошо на публично обсъждане.

Не беше леко. Не знаех пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена. Като човек под дълга на монашеския обет за послушание мислех само за делата на Бога, Който върши всичко в света.

Зная, че ще ме осъдят наследниците на репресираните, убитите, измъчените и онеправданите през тоталитарния режим. Убеден съм обаче, че ако бяха живи днес истинските страдалци, те нямаше да ме осъдят, защото те знаеха от опит, че не всеки може да бъде герой. Облажавам отец Архимандрит Павел Георгиев, че се е запазил чист и сега с право се гордее с това. Нека се знае, че през 1982 г., когато е станало вербуването ми, той бе по-умен от мен и английския език знаеше по-добре от мен! Но той не се е поддал на изкушението, отказал е сътрудничество и затова сега е герой!

Сигурен съм, че съм се допитвал до по-старши от мен, дали е нужно да се прави “благоразумен компромис”. Съвети са ми давали Светейшият Патриарх Максим, Митрополит Пимен, Епископ Партений, Епископ (тогава) Геласий, отец протопрезвитер професор Благой Чифлянов. Но отговорността си нося аз. Господ е прав: съблазънта е дошла чрез мен.

Ако някой, обаче, мисли, че ми е било радостно през тези години, той се заблуждава. Особено тежко ми беше, когато около съдебните процеси в края на миналия век писаха, че съм “комунист“, “изпратен от комунистите да продам църковните имоти в Америка и да избягам с парите”. Поради което директорът на Дирекцията по вероизповеданията в България Методи Спасов ме уволни два пъти.

А майка ми, милата, умряла с моето име на уста, вероятно с благонамерението да ми прости и се успокои, като чуе от моите уста, че не е родила син “комунист”.

Та и тогава, и сега, хич не ми е леко! Но най-трудното е да разбера Божията воля за мен: да вляза в Българската православна църква, да израстна до административните висоти и да падна с голям трясък за съблазън на българския църковен народ и за мой голям срам.

И понеже винаги питам Господа каква е Неговата воля и какво да правя, а Той мълчи, засрамих се и си рекох: имаш словото Божие пред себе си, защо питаш? Така отворих веднага пророк Исайя, гл. 57 и прочетох:

“Над кого се глумите?… Не сте ли… семе на лъжа: мога ли Аз да бъда от това доволен?… Зад вратата… туряш твоите спомени: защото, като се отвърнеш от Мене, ти се разголваш… А от кого се ти изплаши и устраши… и престана да Ме помниш и пазиш в сърцето си? Не е ли затова, че Аз мълчах, и при това дълго, та ти престана да се боиш от Мене? Ще покажа твоята правда и твоите дела, и те ще бъдат теб в полза. Кога повикаш, ще те избави ли твоята сбирщина? – тях всички вятър ще унесе, духване ще развее, а който се Мене надява, ще наследи земята и ще владее светата Моя планина. И рече: равнете, равнете, изравнете пътя, дигайте пречките от пътя на Моя народ. Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените.”

Такава е Божията воля. Тя е и поводът да дръзна да опиша падението в мойта духовна кариера, та всеки който прочете да бъде не само мой съдия, но и да се помоли за мен през Богородичния пост, защото камъкът на шията ми е доста тежък и ме влече вече в дълбините водни.

На всички мой приятели в Господа заръчвам да обичат Бога, да се боят само от Него и да пазят заповедите Му, като бъдат винаги будни и мъдри!

Също, да помнят завета на дядо Славейков: “Бъди честен, казвай право, па върви напред, без да гледаш, че е кален този Божи свет!”

Коментари

коментара