Духовници изразяват несъгласие към проектодокумент на Всеправославния събор в писмо до Св. Синод

Православни духовници са изпратили открито писмо до Светия Синод на Българската православна църква във връзка с предстоящия Всеправославен събор, насрочен за юни 2016 г.  В писмото се изразява несъгласие със съдържанието на един от проектодокументите, официално приет за разглеждане на Всеправославния събор, а именно  „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”.

Към писмото е инициирана и интернет петиция под заглавие „Православна вероизповедна позиция”, която е подписана до момента от 280 духовници и миряни. Сред подписалите петицията са: архимандрит Йоан Филипов от Пловдивска епархия, йеросхимонах Димитрий, ефимерий на Германския манастир „Св. Йоан Рилски“, йеромонах Никанор от Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян“, свещеник Стилян Табаков от столичния храм „Св. св. Кирил и Методий“, иконом Кирил Дидов, духовен надзорник на Софийска св. митрополия, протойерей Йоан Куков от храм-ротонда „Св. Георги“, свещеник Георги Янъков от храм „Покров Богородичен“ и др.

Представяме ви пълния текст на писмото, адресирано до патриарх Неофит и синодалните архиереи:

„Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства

Като верни чеда на Светата Православна Църква ние смирено мо­лим за Вашето архипастирско внимание по следния важен веро­из­по­веден въпрос.

Позовавайки се на думите на св. Теодор Студит, че когато чистотата на вярата е застрашена, Божия заповед е никой да не мълчи, независимо от неговото ниско социално и духовно положение[1], ние също желаем да изразим голямото си безпокойство и несъгласие със съдържанието на един от проекто-документите, официално приет за разглеждане на все­пра­во­слав­ния събор през юни 2016 г., озаглавен „Отношенията на Пра­во­слав­ната Църква с останалия християнски свят”, който твърде много смущава православната ни съвест. Ето какво имаме предвид.

Като цяло в този документ прави впечатление необоснованата упо­треба на икуменическа терминология, влизаща в открито противоречие с традиционното православно богословие и езика на светите отци. Понякога са използвани двусмислени изрази, които не целят прецизиране на поня­ти­ята, както е било на Вселенските Събори, а обратното – съзнателно ги за­мъгляват и размиват. Дори има и някои явно неправославни форму­ли­ров­ки. Ще посочим и конкретни примери.

1.  Изключително важни и многократно повтарящи се изрази от рода на „възстановяване на единството на християните“ или „търсене на за­гу­бе­ното единство“, за които често се говори в т.4, т.5, т.6[2], т.7, т.12 и т.н, както и твърде общото понятие „християнски свят“, което фигурира в самото название на документа, не са дефинирани в духа на светоотеческото богословие и следователно употребата им носи друг характер. Светите отци не са говорили за някакъв неопределен „християнски свят“, а съвсем целенасочено и конкретно са дефинирали понятия като „верни“, „право­слав­но вярващи“ или „еретици“, „разколници“ и т.н. Обратно, в този проекто-документ никъде не се споменава дори и самото понятие „ерес“. Означава ли това, че вече никъде няма ереси на християнска основа? Ако пък има подобни ереси, защо те изрично не се упоменават?
2. В проекто-документа се забелязва несъмнена догматическа не­по­сле­дователност и противоречивост, което ясно може да се види от употребата на понятието „църква“, което е от ключово и основополагащо значение не само за разглеждания документ, но и въобще за целия Всеправославен събор.

Например, в т.1 правилно се говори за Православната Църква като за „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“, само че после, незнайно защо, в т.6, т.16, т.17, т.18, т.19, и т.20 започват да се споменават и други „християнски църкви“, като въобще не се дава каквото и да е богословско обяснение за този догматичен абсурд. Това представлява недопустим про­пуск за всеправославен документ от такъв висок ранг и вероизповедно зна­че­ние. Защото има голяма разлика между това да се води неангажиращ човешки разговор, при който словосъчетанието „римокатолическа църква“, например, се използва за улеснение на диалога, но без в този израз да се влага някаква догматическа тежест[3], и съвсем друго нещо е официален църковен документ на всеправославен събор, който трябва да бъде под­пи­сан от многобройни православни патриарси и митрополити – пред­ста­ви­те­ли на цялата Църква, и в който уникалният статут на „Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ изведнъж придобива множественост и започва да се приписва и на еретически общности.

Освен това, многократно се говори за „християнско единство“, което всъщност е и основното послание на проекто-документа. Само че никога на Вселенските Събори не се е говорило за възстановяване на единството между православни, ариани, македониани, несториани, монофизити, ори­ге­нисти, монотелити, иконоборци и т.н. Защото наличието на еретици, не­за­висимо от тяхната многочисленост, не нарушава вътрешното единство на Христовата Църква, тъй като еретиците винаги са били считани за външни по отношение на Църквата. Докато, напротив, верните членове на Църк­ва­та винаги се намират в християнско единство, защото са съединени от общата им православна вяра, от тайнствата и от Самия Христос, Главата на Църк­вата. Ето защо светите отци никога не са говорили за възстановяване на единството между православни и еретици, а единствено са призовавали еретиците към покаяние и завръщане на последните, вече изповядващи православната вяра, към Църквата. Докато в този проекто-документ никъде не се говори за покаяние на съвременните еретици (римокатолици, про­тес­танти, монофизитски общности и т.н.) и за завръщането им към Христовата Църква.

И както се знае от църковната история, Църквата никога не се е обеди­нявала с еретици, които не се каят за ересите си.

3.  Както проличава от въпросния проекто-документ, например т. 10 и т.14, Константинополският патриарх е определен да координира ику­ме­ни­че­ските усилия на Поместните църкви, които пък от своя страна са обвързани с организацията „Световен съвет на църквите”, която се раз­глежда в положителна светлина.
Ние обаче бихме искали да припомним категоричната позиция на ново­канонизирания светител Серафим (Соболев), Софийски Чудотворец, срещу икуменизма. Още преди близо 70 години в доклада си на Московското всеправославно съвещание от 1948 г., светецът предупреждава за огром­на­та духовна вреда от икуменическите диалози върху самосъзнанието на право­славните участници и че те не трябва да участват в икуменическото движение. Сега, от дистанцията на времето, ние уверено можем да кажем, че думите му се оказаха многократно потвърдени.

Що се отнася до настоящия проекто-документ, ние бихме обърнали Вашето внимание върху психологическия метод на подмяна, който е из­ползван в точки 16, 17, 18, 19 и 21, за да бъде оформен положителният като цяло начин, по който тези текстове разглеждат ССЦ и неговите неправо­славни цели. Дори и частичната критика към ССЦ в т.18 и т.21 е много добре премерена, така че в случай на нужда защитниците на икуменизма да могат да се позоват на наличието на подобни несъществени критики и да успокояват съвестта на повърхностно вярващите, които обаче Господ Иисус Христос назовава нито горещи, нито студени, които Аз ще „изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

Но горчивата истина е тази, че точно там, където биха могли да се на­пишат хиляди страници с богословски свидетелства за тежки анти­кано­нични и дори антидогматични действия на мнозина представители на Поместните православни църкви в ССЦ, именно там богословието на светите отци бива заменено от светската психология на религиозния синкретизъм. Именно там, където догматиката и Свещеното Предание би тряб­вало да са вероопределящи, точно там започва да звучи лесно сми­лаемият призив за „единство на християните“ в името на любовта, с която икуменистите биха искали на практика и теория да оправдаят тежки нарушения на догмите и каноните. Но ние отново ще повторим бого­вдъх­новените думи на св. Йоан Златоуст: „Не приемайте каквато и да е фалшива догма, като се криете зад любовта“[4].

Наскоро с удовлетворение и духовна радост прочетохме официалното изявление на Лимасолския митрополит Атанасий от Кипърската Църква, който остро протестира срещу многобройните изопачавания и догма­ти­чес­ки противоречия в разглеждания проекто-документ [5]. Подкрепяме напълно този протест, а също и добре обоснованата критика на проф. Д. Целен­гидис [6] и становището на проф. протопрезвитер Теодор Зисис [7], изразено в доклада му на конференцията „Международният синкретизъм“, проведена в Кишинев на 21 и 22 януари 2016 г. Ние всички желаем да следваме свето­отеческия дух.

4.  Има и други моменти, които са неточни и притеснителни в проекто-документа. Например точка 22, където се говори, че „всякакви опити да се раздели единството на Църквата, предприемани от отделни лица и групи, под предлог уж да се запази или защити истинското Православие, подлежат на осъждане. Както свидетелства целият живот на Пра­во­славната Църква, запазването на истинската православна вяра е възможно само благодарение на съборния ред, който от древност представлява компетентният и висш критерий на Църквата по въпросите на вярата.“

Този текст изглежда напълно правилен, но за съжаление в него има и съществена богословска неточност, която ще се постараем да изясним. Тази неточност на практика води до това, че в т. 22 негласно се приема, че и решенията на предстоящия Всеправославен събор от 2016 г. ще бъдат „висш критерий на Църквата по верови въпроси“ и следователно се от­пра­вя неприкрита заплаха към всеки, който изразява аргументирано несъгласие с постановки, явно противни на духа и учението на Вселенските Събори, че той подлежи на осъждане. Това се обосновава с твърдението, че „целият живот на Православната Църква“ бил свидетелствал, че единствено събор­ните решения са „компетентният и висшият критерий по въпросите на вярата“.
Това обаче не е автентичното учение на Църквата по дадения въпрос. Авторите на документа забравят добре известния факт, че е имало дори „вселенски“ събори, които впоследствие са били определяни от църковната пълнота като разбойнически. И че е имало тежки моменти, когато събор­ното учение на Църквата е било изразявано не от многолюдни събори, а от отделни изповедници, подобно на св. Максим Изповедник и св. Марк Ефески. И не само те, но и велики светци като Атанасий Велики, Йоан Златоуст, Флавиан Константинополски, Йоан Дамаскин, Фотий Констан­ти­нополски, Григорий Палама и т.н. понякога са били осъждани от офи­ци­ал­ната църковна власт, включително чрез патриарси и многочислени събори.

Ние, разбира се, вярваме и изповядваме, че църковните събори са изключително важни. Само че те са важни, действени и авторитетни при едно неотменимо условие: трябва задължително да се намират в съгла­сие със Седемте Вселенски и с каноничните Поместни Събори, и изобщо – със Свещеното Предание на Църквата.
Ето защо ние считаме, че и решенията на предстоящия събор биха мог­ли да бъдат общовалидни, единствено ако са в съгласие с духа и бук­ва­та на предишните Вселенски Събори, вдъхновявани от Светия Дух. Точно това гласи и известният текст от Окръжното Послание на Източните Патриарси през 1848 г., който започва с думите „При нас ни патриарси, ни събори никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на благо­че­сти­ето у нас е самото Тяло на Църквата, т.е. народът, който винаги желае да запази своята вяра неизменна и съгласна с вярата на светите отци…“.

5.  Съдържанието на точки 20 и 23 също са неприемливи.
В т. 20 се казва: „Провеждането на богословски диалози на Православната Църква с други християнски църкви и изповедания винаги произхождат от каноническите критерии на вече сформиралата се църковна традиция (7-мо правило на Втория Вселенски Събор и 95-то правило на Пето-Шестия Вселенски Събор)“.
Този текст има невярно съдържание и лесно би могъл да обърка онези, които не са запознати с цитираните канони, които описват само начина, по който различни категории покаяли се еретици биват приемани в Църквата, а съвсем не говорят за някаква древна църковна традиция на между­хрис­тиянски диалози – такава няма и никога не е имало. Освен това в горе­посочения текст се говори в явно икуменически дух за богословски диалог с „други християнски църкви и изповедания“, за да се избегне свето­оте­чес­кото понятие „еретици“. Професор Д. Целенгидис [8] дори още по-подробно е писал по този въпрос и затова ние бихме обърнали вниманието Ви на точка 23.

Освен невярната формулировка, че има „общо православно съзнание за не­обходимостта от междухристиянски богословски диалог“ и други подобни из­ра­зи (според които св. ап. Павел ще излезе недобре осъзнат християнин, понеже е казал „страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си“ – Тит 3:9-10), т. 23 категорично изключва „всяка практика на прозелитизъм или други проявления, предизвикващи междуконфесионален антагонизъм“.

В какъв смисъл тук е употребена думата „прозелитизъм“?

Ние считаме, че този текст поставя на православните християни из­рич­но канонично препятствие да проповядваме православната вяра на каквито и да е било еретици. Нека обаче да припомним думите на св. Киприан Кар­та­генски, че „еретиците никога няма да се обърнат в Църквата, ако ние самите ги укрепяваме в убеждението, че и при тях има църква и тайнства“. И въобще как е възможно да съгласуваме забраната за „прозелитизъм“ с хилядолетното апостолско и светоотеческо предание, което категорично е считало еретиците за вън от Кораба на Църквата, и следователно, за вън от спасението и поради това – за още по-нуждаещи се от мисионерското ни служение сред тях?

Би било добре, ако в т. 23 ставаше въпрос само за „неевангелски про­зе­литизъм“, като се заклейми агресията, насилието и нецърковните методи на проповед. Но т.23 изглежда визира друго.

Ние имаме достатъчно основания да считаме, че разтегливостта на цитираната формулировка прави възможно и неправославното тъл­ку­ва­не на понятието „прозелитизъм“, което може ясно да се види от думите на патриарх Вартоломей, произнесени по време на престолния празник „Св. Андрей Първозвани“ на 30 ноември 1998 г. пред представители на римо­католическата „църква“ начело с кардинал Уилям Х. Кийлър (William H. Keeler), като главната тема е, разбира се, обединението на Православната Църква с папската еретическа общност: „Диалогът, който се стреми да възстанови изгубеното единство на църквите предполага, че практиката се съобразява с принципи, общоприети като правилни: след като едната църква признава, че другата църква е съкровищница на Божествената благодат и подател на спасение, е изключен стремежът да се откъсват верни от едната църква и да се присъединяват към другата, тъй като последното противоречи на първото. Защото никоя поместна църква не се бори против другите поместни църкви, но е в едно тяло с тях и желае да преживява това свое единство в Христа и неговото възстановяване, което е било смутено в ми­на­ло­то; желае единство, но не и асимилация (поглъщане) от другата църква. Поради това ня­кои прозелитистки форми на църковни дейности, приети като временно на­след­ство, идващо от миналото, но подлежащо на промяна, не могат да се раз­ви­ват повече под покровителството на една от диалогизиращите църкви за сметка на другата, защото това означава практическо отрицание на постигнатото теоретично съгласие…“[9]

Казано накратко, от горепосочения текст излиза, че Поместните православни църкви и папската еретическа общност вече трябва да се раз­глеждат като еднакво спасителни църкви-сестри и следователно не трябва да се проповядва Православие на римокатолиците. Оттук лесно може да се види разбирането на Вселенския патриарх Вартоломей за „прозелитизъм“ и за вредата от него.

Ето защо, връщайки се отново към текста на т.23, ние считаме, че по­ня­тието „прозелитизъм“, според начина, по който там е формулирано, дава широка възможност за тълкувания, които са открито неправославни и про­ти­воречат на Божията воля, която иска „всички да се спасят и да достиг­нат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).

–––––

Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства,

Краткото заключение от всичко казано досега е, че в целия проекто-документ има много неща, които са твърде смущаващи и напълно неприемливи за православното съзнание.

Същото важи и за предлаганата възможност в т.5, буква а) от втората част на проекто-документа „Тайнството Брак и препятствията за из­вър­шва­не­то му“[10] да се разрешава тайнството Брак между православен и еретик (при условие децата от този брак да бъдат кръстени и възпитани в Пра­во­славната Църква) – ако на тях свещените канони забраняват дори да се молят заедно, то как би могло да се призовава Дух Свети да освети съюза им (от който може и да няма деца)? Това е изрично забранено от 72-ро пра­ви­ло на Шестия Вселенски Събор и ако в отделни изключителни случаи е проявявана икономия по отношение на това правило (напр. при отделни династически бракове), това не означава, че изключението може да се уза­ко­ни и да се допуска масово. Както изтъква проф. Д. Целенгидис, самата идея, че „децата от този брак ще бъдат кръстени и възпитани в Право­славната Църква“ противоречи на богословското основание на Брака като Тайнство на Православната Църква, защото само по себе си детерожде­ни­е­то (бъдещо несигурно събитие) и православното кръщение на децата не могат да обосноват извършването на тайнството Брак – нещо изрично забранено от споменатото 72-ро правило. Събор, който няма ранга на Вселенски – продължава проф. Д. Целенгидис, – не може да поставя под съмнение или да обезсилва съвършено ясното правило на Шестия Вселенски Събор: смесен брак да не се позволява, а ако е извършен, да се счита за не­съ­ще­ству­ващ.
Ето защо ние смирено молим Вас и Вашите събратя митрополити, на които е поверено духовното ръководство на българския православен на­род, доброжелателно да разгледате всичко гореизложено и да изразите пред останалите Поместни църкви Вашето аргументирано несъгласие с този неправославен, като цяло, проекто-документ – „Отношенията на Пра­во­славната църква с останалия християнски свят”, и с т.5, буква а), изречение второ от втората част на проекто-документа „Тайнството Брак и препятствията за неговото извършване“.

Така Вашата позиция, основана на хилядолетното Свещено Предание на Православната Църква, ще бъде истинска духовна светлина, за да во­дите Божия народ по стъпките на нашите велики свети отци и православни изповедници, към Божието Царство.   Целуваме светата Ви патриаршеска десница и оставаме на Вас, Ваше Све­тейшество и на Ваши Високопреосвещенства, верни в Христа духовни чада.

Бележки

[1] “Заповед от Господа е да не мълчим, когато вярата е в опасност. И тъй, когато става дума за въпрос на вярата, човек не може да казва „Кой съм аз? Аз съм само един прост свещеник (или управник, войник, земеделец, беден човек) и затова нямам право да говоря по този въпрос“. Уви! Камъните ще започнат да викат, а ти оставаш безгласен и незагрижен“ – Виж св. Теодор Студит, послание 81, PG 99, 1321 AB.
[2] Що се отнася до т.6, професорът по догматическо богословие Димитриос Целенгидис от Солунския университет съвсем обосновано пише: „Тук има сериозно богословско противоречие. В началото на тази точка се отбелязва, че „единството, което обладава Църквата по своята онтологическа природа не може да бъде нарушено“, а в края на същата точка е написано, че участвайки в икуменическото движение, Православната Църква преследва „обективна цел – да се подготви пътят към единство.“ И така, ако единството на Църквата се явява даденост, то какво точно единство ние се стремим да достигнем в рамките на икуменическия диалог? Създава се впечатление, че в Църквата в момента има разделение и междухристиянският диалог се стреми да възстанови изгубеното единство на Църквата.“ (Виж http://protivkart.org/main/7570-eres-ekumenizma-budet-legalizovana-na-arhiereyskom-sobore.html).
[3] Това добре пояснява и архим. Георги Капсанис (+2014), игумен на светогорския манастир Григориат и бивш професор по богословие от Атинския университет, в своята критика към Равенския документ от 2007 г.: „В текста от Равена се говори за „Римокатолическа църква”. Това обаче не е технически термин, който трябва да улесни воденето на диалога. Тук той има дълбоко богословско съдържание. По този пункт православната делегация отстъпи недопустимо много. Баламандското съглашение от 1993 г. призна Римокатолическата църква за „Църква“ в пълния смисъл на тази дума, а това вече е съществено отстъпление от най-основните и отправни точки на диалога… Православните в комисията се отказаха от вярата на авторитетните свети Отци и Събори, а именно, че Римокатолическата църква е отпаднала от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква и се явява еретическа църква по силата на приетите от нея еретични догмати.“ (Виж „Документът от Равена и първенството на папата“, спис. «Παρακαταθήκη» № 57, 30 декември 2007 г.)
[4] Виж PG 62, 119.
[5] Виж www.globalorthodoxy.com
[6] Виж http://protivkart.org
[7] Виж www.portal-credo.ru
[8] „Богословско объркване е предизвикано и от точка 20 (следва съдържанието на т.20). Само че в 7-мо Правило на Втория Вселенски Събор и в 95-то правило на Трулския събор се говори за признаване на кръщението на някои конкретни еретици, които са изразили интерес за присъединяване към Православната Църква. Но след богословски анализ на разглеждания от нас документ (т.20) и по буква, и по дух, ние разбираме, че тук съвсем не става дума за връщането на инославните в Православната и Една Църква. Обратно, в конкретния документ кръщението на инославни се приема априори, т.е като даденост, дори без да се взима предвид отсъствието на съответно решение на всички Поместни църкви. С други думи, документът признава теорията на т.нар. “кръщелно богословие”. В същото време, съзна­телно се игнорира историческият факт, че съвременните инославни от Запада (римокатолици и протестанти) имат даже не един, а множество догмати, които се отличават от вероучението на Православната Църква (освен filioque, това е учението за тварната благодат на Тайнствата, за примата на римския папа, за неговата непогрешимост, а също и отричането на почитанието на иконите и решенията на Вселенските събори и др.). Виж http://protivkart.org/main/7570-eres-ekumenizma-budet-legalizovana-na-arhiereyskom-sobore.html
[9] В.„Еклисиастики алитиа“, бр. 461 от 16 декември 1998 г.
[10] Виж www.patriarchia.ru“