Записките на Сергей Фудел и копнежът за автентичен християнски живот
На книжния пазар вече е новата книга на издателство „Омофор“ „Пред стените на Църквата“ на руския християнски мислител Сергей Фудел, в момента тя може да се намери и на Коледния панаир на книгата в НДК с 30% отстъпка.
Родена като записки и размисли за опита на вярата през двайсетте и шестдесетте години на миналия век, за Църквата на светиите и „тъмния й двойник“, за радостта на покаянието, книгата на С. Фудел е живо свидетелство на преследваното Православие.
Сергей Иосифович Фудел (1900–1977) е руски религиозен мислител, син на изявен свещеник от дореволюционните години, представител на руския религиозен ренесанс, изповедник на вярата, претърпял гонение в годините на съветската власт.
Книгата обхваща две негови творби „Пред стените на Църквата“ и „До моите деца и приятели“ и и е събрала спомени, преплетени с размишления за познанието на Бога и Неговото присъствие в живота на хората, за смисъла на страданието, за съкровената същност на Църквата и нейния исторически път, за Евангелието, за опита на светиите от древността и съвременни на автора подвижници и мъченици на вярата.
Представяме ви откъс от книгата…
Ние твърде много неща не знаем. Ясно ни е само едно: нощта на историята приближава към края си. Флоренски казва някъде, струва ми се, така: „Куполите на светата Църква започват да се обагрят от розовите лъчи на Невечерния ден“ [1].
Може би цялата задача на нашето отиващо си поколение е именно в това да предаде на младите християни чувството за разсъмване, чувството за наближаване на времената. Нас ни възпитаваха Оптинският манастир, Достоевски, Соловьов, Флоренски. Най-паметният ми спомен от младостта е една вечерна служба през Страстната седмица в пролетна Москва, когато пеят: „Се, Жених грядет в полунощи“. В ония вечери нашата епоха с нещо се прощаваше, готвеше се за нещо страшно и светло.
Твърде малки бяха силите на нашето поколение, твърде ограничено беше знанието му. То цялото е, общо взето, само в знанието за свършека на историята. Разбира се, думата „знание“ тук не е подходяща. Това е, както казва Блок:
Сън жив и минутен
за нечакана Радост в света –
и ще бъде тя абсолютна. [2]
Религиозната истина винаги, а особено в наше време, може да въздейства само в думи, доказани чрез живота на говорещия. Ако не си доказал, недей да говориш. На света са нужни не оратори и не философи, а светии. Казано ни е: „Царството Божие е не в думи, а в сила“ [3].
Когато бях на 20 години, влязох в приемната на оптинския старец Нектарий в манастира. В приемната освен мен нямаше никого. Не чаках дълго, удивен от нечуваната тишина на това място. Старецът, когото виждах за пръв път, излезе с бърза походка, благослови ме и начаса, без всякаква подготовка и без каквито и да било обръщения от моя страна, каза: „Имате ли годеница?“. И без да дочака отговор, продължи: „Идете при светейшия патриарх Тихон и го помолете да Ви посвети. Пред Вас се открива път на свещеник“.
Аз мълчах, не очаквал нищо подобно, зашеметен.
„Не се страхувайте – каза той – и вървете по този път. А ако не тръгнете по него, големи страдания ще изпитате в живота.“
Той веднага стана, още веднъж ме благослови и си отиде. Това беше първият призив за подвиг и аз не откликнах.
Вторият призив, още по-осезаем, беше през 1939 г. от друг старец – отец Серафим (Битюгов), който е подготвял отец Нектарий за схима. Отец Серафим вече не говореше за свещенство, той говореше за твърд живот във вярата, и около този старец не изпитвах смущение, а сила и решителност. Помня, че написах стихове за себе си и той дотолкова ги одоб-ри, че дори ги преписа и ги даваше на други.
Ден ще дойде да млъкна и аз.
Мойте стихове ще са ненужни.
Златна свещ ще запаля тогаз
и ще почна среднощната служба.
Ще е все така дълга нощта.
Все така ще ми тупка сърцето.
По-решителна, мойта ръка
ще прелисти докрай битието.
И с последен канон, като в сън
над поля ще отворя прозорец
и ще чуя как нейде отгоре
звън разнася се, утринен звън. 260
И все пак не откликнах на призива. Стиховете си останаха стихове и четенето на канона не започна, и се сбъднаха думите на стареца Нектарий за страданията. И ето, сега ми се иска да моля всички за прошка, на всички да се поклоня. Тежка вина носи всеки, който, получил знание и за светлината, и за тъмнината, не се е насочил към светлината. Достоевски някъде казва: „Всеки от нас би могъл да свети като „Единствения безгрешен“ – и не е светил!“ [4].
И за мен е ясно, че в някакъв смисъл умирам в безплодие. Усещам това не като самопрезрение, а като характеристика.
Нещо повече, това някак си съседства в мен с надеждата за прошка и с благодарността за живота, който ми бе даден.
* * *
Да! Понякога неудържима благодарност изпълва сърцето: за живота, за тази земя – „подножие на нозете Му“ [5], за всяка усмивка, срещната някъде на улицата.
Отиваш някой път към магазина и си нашепваш, сякаш след Причастие: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!“.
Видели сме много зло в света и в църковните предели, а най-много – в самите себе си. Но не знам защо в душата ми остава единствено чувството на благодарност и надежда. Навярно защото нашият Господ Бог „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява“[6] и нашата въздишка по правдата може би приема за самата правда. Такава е милостта Му! Както казва Макарий Велики, „душата (…) се приобщава към Църквата не според това, що е направила, а според това, що е възжелала“ [7].
Господи! Нека да е така.
* * *
И има още едно слово на утешение, слово на обетование. В същия спомен за моя баща от негова духовна дъщеря (написан във вид на писмо) [8] има такива редове: „Иска ми се да напиша за неговата последна проповед. Той говореше за Божията майка – цял светнал от победна радост, а завърши с думите на Димитрий Ростовски: „Радвайте се, грешници! Праведниците ще поведе към рая апостол Петър, а грешниците – самата Божия майка“[9] . Това нося в сърцето си, когато не е мъртва душата ми. С тази радост свършвам засега, обични мои, своите спомени“.
Превод от руски: Мария Хаджиева
Бележки
1. Срв.: Флоренский, П, свящ. Столп и утверждение истины. Москва, 1914, с. 125. (Вж. на бълг. език: Флоренски, П. Стълб и крепило на Истината. София: Омофор, 2013, с. 112.)
2. Редове от поемата на А. А. Блок „Нощна теменуга“ (1906).
3. 1 Кор. 4:20.
4. Стихотворение на С. И. Фудел (1939) от цикъла „Трийсет стихотворения за приятели“.
5. Срв.: Достоевский, Ф. М. Братья Карамазовы. Ч. II. Кн. 6. Гл. 3 (Из бесед и поучений старца Зосимы).
6. Мат. 5:35.
7. 1 Кор. 13:7.
8. Преп. Макарий Египетский. Беседа 37. – В: Преп. Макария Египетского духовные беседы, послание и слова. Сергиев Посад, 1904, с. 261 – 262.
9. Вж. бел. 164; по-нататък се привежда преразказ на фрагмента от спомените на Н. В. У. Посочената проповед на о. Йосиф е произнесена в деня на Успение Богородично, 15 август, през 1918 г.
10. Срв.: Слово в субботу пятую Великого поста. – В: Сочинения св. Димитрия, митрополита Ростовского. Т. 2. Москва, 1827, с. 88 – 89.
