Из „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“
Документът е приет на Юбилейния архиерейски събор на Руската православна църква през м. август 2000 г. в гр. Москва
Гл. X. Въпроси на личната, семейната и обществената нравственост.
X.1. Различието между половете е особен дар от Твореца на създадените от него хора.«И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори» (Бит. 1. 27). Носители в еднаква степен на Божия образ и човешко достойнство, мъжът и жената са създадени за цялостно единение един с друг в любовта: «Затова ще остави човек баща и си майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът» (Бит. 2: 24). Благословеният от Господа съпружески съюз, като въплъщение на изначалната Му воля за творението, става средство за продължението и умножавенето на човешкия род: «И благосллови Бог човека, като им рече: плодете се и се множете, пълнете земята и обладатайте я» (Бит. 1: 28). Особеностие на половете не се свеждат до разликите в телесното устройство. Мъжът и жената са два различни начина на съществуване в единното човечество. Те се нуждаят от общение и взаимно допълване. В света след грехопадението обаче отношенията между половете могат да се изврарят като престанат да бъдат израз на дадената от Бога любов и се изродят в прояви на греховното пристрастие на падналия човек към неговия «аз».
Като оценява високо подвига на доброволното целомъдрено безбрачие, възприето заради Христа и евангелието, и като признава особената роля на монашеството в своята история и съвременния живот, Църквата никога не се е отнасяла към брака с пренебрежение и е осъждала тези, които от неправилно разбран стремеж към чистота са унижавали брачните взаимоотношения.
X. 2. За християните бракът не е бил просто юридически договор, средство за продължаване на рода и удовлетворяване на временните природни потребности, а е, по думите на св. Йоан Златоуст, «тайнство на любовта», вечно единение на съпрузите един с друг в Христа. От самото начало християните са запечатвали брака с църковна благословия и съвместно участие в Евхаристията, което е било и най-древната форма на тайнството Брак. «Тези, които се женят или омъжват трябва да встъпват в този съюз със съгласието на епископа, за да бъде бракът в Господа, а не поради похот», – пише св. Игнатий Богоносец. Според Тертулиан бракът, «скрепен от Църквата, утвърден чрез жертвоприношението (Евхаристията), бива благословен и се вписва на небесата от ангелите.» «Трябва да се повика свещеник и с молитви и благословии да се утвърдят съпрузите в съвместния живот, за да … могат те в радост да прекарат живота си, съединявани чрез Божията помощ», – каза св. Йоан Златоуст. Св. Амвросий Медиолански посочва, че «бракът трява да бъде осветен от покрова и благословията на свещеника.»
Общата вяра на съпрузите, които са членове на тялото Христово, е най-важното условие за истински християнски и църковен брак. Само единното във вярата семейство може да стане «домашна църква» (Рим. 16:5; Фил. 1:2), в която мъжът и жената заедно с децата да израстват в духовното усъвършенстване и познаването на Бога. Липсата на единомислие е сериозна заплаха за целостността на съпружеския съюз. Именно затова Църквата счита за свой дълг да призовава вярващите да встъпват в брак «само в Господа» (1 Кор. 7: 39). т. е. с онези, които споделят хриситянските им убеждания. Споменататото по-горе решение на Светия синод (от 28 декември 1998 – бел. прев) говори също и за уважение на Църквата «към такъв брак, в който само една от страните принадлежи към православната вяра в съответствие с думите на св. ап. Павел: «Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж» (1 Кор. 7: 14).
X. 3. Църквата настоява на пожизнената вярност на съпрузите и на положението, че православният брак не може да бъде разтрогнат като се основава на думите на Господ Иисус Христос: «Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва… Който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства» (Мат. 19:6-9). Разводът се осъжда от Църквата като грях, защото носи тежки душевни страдания и на съпрузите (или поне на единия от тях), и особено на децата. Крайно обезпокояващо е днешното положение, при които твърде голяма част от браковете се разтрогват, особено сред младите хора. Това е истинска трагедия за личността и народа.
За единствено допустимо основание за развод Господ е назовал прелюбодеянието, което осквернява светостта на брака и разрушава съпружеската вярност. В случаите на различни конфликти между съпрузите Църквата вижда своята пастирска задача да опази целостността на брака с всичките й присъщи средства (поучение, молитва, участие в тайнствата) и по този начин да предотврати развода. Също така свещенослужителите са призвани да провеждат беседи с желаещите да встъпят в брак като им разясняват важността и отговорността на стъпката, която ще предприемат.
За съжаление понякога по причина на греховното несъвършенство съпрузите могат да се окажат неспособни да съхранят дара на благодатта, получена от тях в тайнството Брак и да не са в състояние да опазят единството на семейството.
С цел духовното възпитание на бракосъчетаващите се и за да се съдейства за укрепването на съпружеските връзки, се призовават свещениците да разясняват в беседа преди тайнството Брак подробно на жениха и невестата защо църковният брачен съюз не може да бъде разторгнат като подчертават, че разводът е крайна мярка и има място в случаи, при които от съпрузите са извършени деяния, които Църквата определя като поводи за развод. Съгласие да се разтрогне бракът не може да се дава, за да се угажда на лековати желания или за да се «потвърди» гражданският развод. Ако разпадането на брака вече е факт – особено, когато съпрузите живеят разделени – и възстановяването на семейството се признава за невъзможно, по пастирско снизхождение също се допуска църковен развод. Църквата в никакъв случай не поощрява второбрачието. Още повече, че след след законен църковен развод според каноничното право вторият брак се разрешава на невиновния съпруг. На лицата, чийто първи брак се е разпаднал и е бил разторгнат по тяхна вина, встъпването във втори брак се разрешава само при условие, че се покаят и изпълнят епитимията, наложена им в съответсвие с каноничните правила. В онези изключителни случаи, при които се допуска трети брак, срокът на епитимията съгласно правилата на св. Василий Велики се увеличава.
X. 4. Особената вътрешна близост между семейството и Църквата се вижда още и от това, че в Свещеното Писание Христос говори за Себе Си като за жених (Мат. 9:15; 25: 1-13; Лук. 12: 35-36), а Църквата се изобразява като Негова жена и невеста (Еф. 5:24; Откр. 21:9). Климент Александрийски нарича семейството, както и Църквата, «дом Господен», а св. Йоан Златоуст го нарича «малка църква». «Ще кажа още и това, – пише той, – че бракът е тайнствено изображение на Църквата.» Домашната църква образуват мъж и жена, които се обичат, съединени са в брака и са устремени към Христа. Плод на тяхната любов и общуване са децата, чието раждане и възпитание според православното учение е една от най-важните цели на брака. «Ето наследие от Господа са децата, награда от Него е плодът на утробата» – възкликва псалмопевецът (Пс. 126:3).<…> «Децата не са случайна придобивка, ние сме отговорни за тяхното спасение… Да не се грижиш за децата е най-голям грях, той води до крайна нечестивост… Ние нямаме извинение, ако децата ни са извратени», – наставлява св. Йоан Златоуст.
X. 5. В дохристиянския свят е съществувала преставата за жената като същество от по-низш порядък в сравнение с мъжа. Църквата Христова е разкрила в цялата пълнота достойнството и призванието на жената като им дава дълбоко религиозна обосновка, чийто връх е почитанието към Пресвета Богородица. Според православното учение благодатната Мария, благословена измежду жените (Лук. 1:28), се явява като най-визшата степен на нравствена чистота, духовно съвършенство и святост, до които могло да се издигне човечеството като превъзхожда също и ангелските чинове. В нейно лице се освещава майчинството и се утвърждава важността на женското начало. При участието на Божията Майка се извършва тайната на Въплъщението и с това тя става съпричастна на делото на спасението и възраждането на човечеството. Църквата високо почита евангелските жени-мироносици, а също и многобройните ликове на християнки, прославени с подвизите на мъченичеството, изповедничеството и праведността. От самото начало на живота на църковната община жената дейно е участвала в нейното устройство, в литургичния живот, в трудовете на мисията, проповедничеството, възпитанието, благотворителността.
Като оценява високо обществената роля на жените и приветства тяхното политическо, културно и социално равноправие с мъжете, Църквата същевременно противостои на тенденциите към намаляването на ролята на жената като съпруга и майка.
Фундаменталното равенство на достойнството на половете не унищожава естествените им различия и не означава, че техните призвания в семейството и обществото са еднакви. В частност Църквата не може да тълкува превратно думите на ап. Павел за особената отговорност на мъжа, който е призван да бъде «глава на жената» като я обича така, както Христос обича Църквата, а също и призванието на жената да се покорява на мъжа така, както Църквата се покорява на Христос (Еф. 5:22-23; Кол. 3:18). Тук става дума естествено не за деспотизъм на мъжа или за закрепостеност на жената, а за първенство в отговорността, грижата и любовта. Не трябва да се забравя също и че всички християни са призвани да се покоряват «един другимо в страх Божий» (Еф. 5:21). Затова «нито мъжът без жена, нито жената без мъжа бива в Господа. Защото, както жената е от мъжа, так и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога» (1 Кор. 11: 11-12). <…> Стремежът да се унищожат или сведат до минимум естествените разделения в обществената сфера не са присъщи на църковния разум. Половите различия, както социалните и етническите, не затрудняват достъпа до спасението, което Христос донесе за всички хора: «Няма вече иудеин, ни елин; няма роб ни свододник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие еднос сте в Христа Иисуса» (Гал. 3:28). Това сотериологическо твърдение обаче не означава изкуствено обедняване на човешкото разнообразие и не трябва да бъде пренасяно механично в обществените отношения.
X. 6. Доброделта на целомъдрието, която Църквата проповядва, представлява основа на вътрешното единство на човешката личност, която трябва да пребъдва в състояние на равновесие между душевните и телесните сили. Блудството неизбежно разрушава хармонията и целостността на човешкия живот като тежко уронва духовното му здраве. Разпътството притъпява духовното зрение и ожесточава сърцето като го прави неспособно за истинска любов. В условията на духовна криза на човешкото общество средствата за масова информация и произведенията на така наречената масова култура нерядко стават оръдия за нравствено разтление. Църквата призовава вярващите в сътрудничество с всички нравствено здрави сили да се борят с разпространението на тази дяволска съблазън, която способства за разрушаването на семейството, подрива основите на обществото.
Като осъжда порнографията и блудството, Църквата съвсем не призовава да се гнусим от тялото или от половата близост като такава, защото телесните взаимоотношения между мъжа и жената са благословени от Бога в брака’ където те стават източник на продължение на човешкия род и са израз на целомъдрена любов, на пълна общност, на «единомислие на душите и телата» на съпрузите, за което Църквата се моли в чина на брачното венчание. Поради това Църквата неизменно осъжда проституцията и проповедта на така наречената свободна любов, която напълно отделя телесната близост от личното и духовното общуване, от жертвеността и цялостната отговорност един за друг, осъществими само в пожизнената брачна вярност.
Глава XII: Проблеми на биоетиката.
XII. 2. От най-древни времена Църквата разглежда преднамереното прекъсване на бременността (аборт) като тежък грях. Каноничните правила приравняват аборта към убийството. В основата на такава оценка стои убеждението, че зараждането на човешкото същество е дар Божи затова от момента на зачатие всяко посегателство върху живота на бъдещата човешка личност е престъпно.
Широкото разпространение и оправдание на абортите в съвременното общество Църквата разглежда като заплаха за бъдещето на човечеството и като явен признак на морална деградация. Верността към библейското и светоотеческото учение за светостта и безценността на човешкия живот от самото й начало е несъвместима с признаването на «свободата на избора» на жената да се разпорежда с със съдбата на плода. Освен това абортът представлява сериозна заплаха за физическото и душевното състояние на майката. Църквата също неизменно счита за свой дълг да излезе в защита на най-уязвимите и зависими човешки същества – неродените деца. Православната църква при никакви обстоятелства не може да даде благословия на извършването на аборт. Без да отхвърля жените, извършили аборт, Църквата ги призовава към покаяние и към преодоляване на пагубните последствия на греха чрез молитва и понасяне на епитимия, след която може да се участва в спасителните тайнства. В случаите, когато има пряка опастност за живота на майката при продължаване на бременността, особено, ако тя има и други деца, в пастирската практика се препоръчва да се прояви снизхождение. Жена, прекъснала бременността поради такива причини, не се отлъчва от евхаристийно общение с Църквата, но това общение се обуславя от това тя да изпълнява като лично покайно молитвено правило, което се определя от свещеника, неин изповедник. Борбата с абортите, към които жените прибягват поради крайна материална нужда и безпомощност, изисква от Църквата и обществото да се изработят ефективни мерки в защита на майчинството, а също и на предоставянето на условия за осиновяванеот на децата, които майката по някакви причини не може самостоятелно да възпита. Отговорността за греха на убийството на нероденото дете заедно с майката носи и бащата в случай, че се е съгласил да се направи абортът. Ако абортът е направен без съгласието на мъжа, това може да бъде основание за разтрогване на брака. Грехът ляга и върху душата на лекара, който извършва аборта. Църквата призовава държавата да признае правото на отказ на медицинските работници да извършат аборт поради съображения на съвестта.
XII. 3. Религиозно-нравствена оценка изисква също така и контрацепцията. Някои противозачатъчни средства фактически имат абортивно действие, тъй като изкуствено прекъсват живота на ембриона в най-ранните стадии и поради това при тяхната употреба са приложими разсъжденията, валидни за аборта. Що се отнася до другите средства, които не са свързани с прекъсването на вече заченатия живот, те в никаква степен не бива да се приравняват към аборта. Определяйки отношението към неабортивните средства за контрацепция, християнските сърпузи са длъжни да помнят, че продължението на рода е една от основните цели на богоустановения брачен съюз. Преднамереният отказ от раждане на деца поради егоистични подбуди обезценява брака и е несъмнен грях.
Заедно с това съпрузите носят отоговорност пред Бога и за възпитанието на децата. Един от пътищата за осъществяване на отговорно отношение към раждането е въздържането от полови отношения за определно време. Впрочем трябва да се помнят думие на ап. Павел в обръщение към християнските съпрузи: «Недейте се лишава един от други – освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва; след това си бъдете пак заедно, за да ви не изкушава сатаната, поради вашето невъздържание» (1 Кор. 7:5). Очевидно е, че решението в тази област съпрузите трябва да вземат с взаимно съгласие като прибягват към съвета на духовник. На последния се полага с пастирска предвидливост да взема под внимание конкретните условия на живот на съответната съпружеска двойка, тяхната възраст, здраве, степен на духовна зрялост и много други обстоятелства като различава кои могат да «възприемат» високите изисквания на въздържанието от онези, на които това не е «дадено» (Мат. 19:11) и да се грижи преди всичко за запазването и укрепяването на семейството.
XII. 4. В молитвите на чина на венчанието Православната църква изразява вяра в това, че раждането на деца е желан плод на законото съпружество, но същевременно не е единствената му цел. Заедно с «плода на утробата за полза» за съпрузите се измолват и даровете на непреходната взаимна любов, целомъдрието, «единомислието на душите и телата». Затова пътищата за зачатие и раждане, които не са в съгласие със замисъла на Твореца на живота, Църквата не може да счита за нравствено оправдани. Ако мъжът или жената не са способни да заченат дете, а терапевтичните и хирургически методи на лечение на безплодието не са помогнали на съпрузите, те трябва със смирение да приемат безчадието си като особено жизнено призвание. Пастирските препоръки в подобни случаи трябва да отчитат възможността за осиновяване на дете по взаимното съгласие на двамата съпрузи. Към допустимите средства на медицинската помощ може да бъде отнесено изкуственото оплождане с полови клетки на мъжа, доколкото то не нарушава целостността на брачния съюз, не се отличава принципно от естественото зачатие и става в контекста на съпружеските взаимоотношения.
Манипулациите обаче, свързани с донорството на полови клетки нарушават целостността на личността и изключителността на брачните отношения, допускайки вмешателство на трета страна. Освен това такава практика поощрява безотговорното бащинство и майчинство като предварително освободени от всякакви задължения по отношение на тези, които са «плът от плътта» на анонимните донори. Използването на донорски материал подрива основите на семейните връзки, доколкото предполага наличието за детето освен на «социалните» още и на така нарчените биологични родители. «Сурагатното майчинство», т. е. износването на оплодените яйцеклетки от жена, която след раждането връща детето на «поръчителите», е противоестествено и морално недопустимо дори в случаите, когато се извършва на некомерсиална основа. Този метод предполага разрушаването на дълбоката емоционална и духовна близост, която се установява между майката и детето още по време на бременността. «Сурогатното майчинство» травмира, както жената, която износва детето, тъй като се потъпкват майчинските й чувства, така и детето, което в последсвие може да изпита криза на самосъзнанието. Нравствено недопустими от православна гледна точка са също и всички разновидности на екстракорпоралното (извън тялото) оплождане, което предполага подготовка, консервация и съзнателното разрушаване на «излишните» ембриони. Именно на признаването на човешкото достойнство дори на ембриона се основава моралната оценка на аборта, осъждан от Църквата.
Оплождането на самотни жени с използването на донорски полови клетки или реализацията на «репродуктивните права» на самотните мъже, а също така и на лица с така наречената нестандартна сексуална ориентация, лишава бъдещото дете от правото да има майка и баща. Употребата на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство се превръща във форма на богоборчество, осъществявано под прикритието на защитата на автономията на човека и превратно разбираната свобода.
XII. 6. Осъществяваното от учените клониране (получаването на генетически копия) на животни поставя въпроса за допустимите и възможни последици на клонирането на човека. Реализацията на тази идея среща протест от страна на много хора по целия свят и може да стане разрушителна за обществото. Клонирането, още повече от всякакви репродуктивни технологии, отваря възможност за манипулирането на генетичния съставен елемент на личността и способства за по-нататъчното й обезценяване. Човекът няма право да претендира за ролята на творец на себеподобни същества или да подбира за тях генетически прототипи, определяйки личностните им характеристики по свое усмотрение.
XII. 9. Свещеното Писание и учението на Църквата недвусмислено осъждат хомосексуалните полови връзки, защото виждат в тях порочно изкривяване на създадената от Бога човешка природа. Светоотеческото предание твърде ясно и категорично осъжда всякакви прояви на хомосексуализма. «Учението на дванадесетте апостоли», съчиненията на светителите Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Нисийски, на блажени Августин, каноните на св. Йоан Постник изразяват неизменното учение на Църквата: хомосексуалните връзки са греховни и подлежат на осъждане. Хора, въвлечени в тях нямат право да бъдат членове на църковния клир (Василий Вел. пр. 7, Григорий Нис. пр. 4, Йоан Постн. пр. 30).
Дискусиите за така наречените сексуални малцинства в съвременното общество клонят към признаването на хомосексуализма на за полово извращение, а само за една от «сексуалните ориентации», имащи реално право на публична проява и уважение. Твърди се също, че хомосексуалното влечение е обусловено от инидвидуалната природна предразположеност. Православната църква изхожда от неизменното убеждение, че богоустановеният брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставен с извратените прояви на сексуалността. Тя счита хомосексуализма за греховно увреждане на човешката природа, което се преодолява в духовно усилие, водещо до изцеление и личностно израставане на човека. Хомосексуалните стремежи, както и другите страсти, които терзаят падналия човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и светоотеческите съчинения, а също и с християнско общение с вярващи хора, готови да окажат духовна подкрепа. Като се отнася с пастирска отговорност към хората с хомосексуални наклонности, Църквата в същото време решително се противопоставя на опитите да се представи греховната тенденция за «норма» или още повече за предмет на гордост и пример за подражание. Именно затова Църквата осъжда всякаква пропаганда на хомосексуализма. Без да отказва на никого основните права на живот, уважението на личното достойнство и участието в обществените работи, Църквата все пак счита, че лица, които пропагандират хомосексуалния начин на живот не трябва да се допускат до преподавателска, възпитателна или друга работа сред децата и младежите, а също и да заемат началнически постове в армията или изправителните учреждения.
Понякога извращенията на човешката сексуалност се проявяват под формата на болезнено чувство на принадлежност към противоположния пол, резултат на това е опитът за промяна на пола (транссексуализъм). Стремежът за отказ от пола, който е даден на човека от Създателя, може да има само пагубни последствия за по-нататъчното развитие на личността. «Промяната на пола» чрез хормонално въздействие и хирургическа операция в много случаи довежда не до разрешаването на психологическите проблеми, а до тяхното задълбочаване и поражда дълбока вътрешна криза. Църквата не може да одобри такъв «бунт срещу Твореца» и да признае за действителна изкуствено променената полова принадлежност. Ако «промяната на пола» е станала преди Кръщението, човекът може да бъде допуснат до това тайнство, както и всеки друг грешник, но Църквата го кръщава като принадлежащ към пола, с който е бил роден. Ръкополагането в свещен сан на такъв човек и встъпването му в църковен брак са недопустими. От транссексуализма трябва да се различава неправилната идентификациа на половата принадлежност в ранното детство в резултат на лекарска грешка, свързана с патология на половите белези. Хирургическата намеса в този случай няма характер на промяна на пола.
Превод: Мила Игнатова
