Психолекарствата не са антибиотици – да не объркваме мухите с мармалада
Един от тези, които се изказаха срещу написаното от нас, е г-н Панос Григориу, невролог-психиатър, директор на Психиатричното отделение на болницата в Халкидики. Любезният г-н психиатър в свое писмо до в-к "Типо тис Кириакис" първо се засяга от това, че считам психолекарствата за признак на болестно състояние и неуспех при светогорците и както сам казва: "както вземаме антибиотици, стимулатури и други лекарства, така ползваме и психолекарствата".
1. Изложеният по-горе начин на мислене, който счита тези лекарства за нещо естествено за ежедневието, е представителен за новото поколение християни, но и за монасите по-специално. Показателен за този дух е разговорът, който имахме с един лекар, послушник в манастира Григориу на Света Гора, който дойде да говори с мен в манастира Св. Йоан Предтеча в Димитсана през лятото на 2001 г. Този лекар бе прекарал вече две години на Света Гора.
– Защо, отче Михаиле, ви учудва това, че монасите вземат психолекарства? Те не са ли хора? Ето например, аз подреждах аптеката на нашия манастир и наистина видях стотици кутийки с такива лекараства, които обаче много малко се използват. Тогава помолих стареца (игумена) да направим отделно място за тях. И наистина го направихме. Уверявам ви, че монасите, които вземат психолекарства, продължават живота си в същия ритъм, без ни най-малко да се повлиява духовният им живот. Отец еди-кой си познавате ли го?
– Да, от 1975.
– Е, когато подредих аптеката, го включих и него към онези, които ползват тези лекарства.
– Имаш предвид психолекарства? – попитах.
– Да. – отговори той. – Имам предвид психолекарства. Но ви уверявам, че продължава да бъде също толкова смирен, мек, простодушен както и преди. И тези, които се изповядват при него, ме уверяват, че намират мир край него. Какъв е за вас тогава проблемът?
Изненадах се.
– Но добре, ти като лекар нима още не си разбрал, че здравият се различава по нещо от болния? И че едно е здравият човек, а друго болният? Човек взема лекарства, когато загуби здравето си, и по специално, психическото си здраве и равновесие, за да намери опора и да продължи живота си. Просто е удивително да казваш, че няма разлика. След това казваш, че си видял стотици кутийки с лекарства и ни уверяваш, че рядко ги използвали. За мен въпросът не е колко ги използват, а каква работа имат психолекарствата там вътре в манастира? С каква мисъл са ги купували? За да не кажа, под натиска на каква нужда са напълнили аптеката си с тези лекарства?
И за да разбереш, как звучат в ушите ми думите "психолекарства на Света Гора", e все едно да ми казваш, че си подредил аптечката с противозачатъчните. Еднакво абсурдно е. Я кажи ми сега, отец еди-кой си започна да ползва такива лекарства след 25 години?
– Да, но не се е променил.
Извод: Не, любезни ми психиатре, психолекарствата не са нито антибиотици, нито антиревматични лекарства. Едно е да се разболееш физически и вероятно отново да оздравееш, а друго е да се пречупи и разболее душата ти, за оздравяването на която обикновено не стига и целият остатък от живота ти.
2. И г-н Панос Григориу, но и Макис Триандафилопулос (известен журналист) в свое предаване посветено на такава тема, задават с еднакви думи абсолютно еднаквия въпрос: "Ако хората имат нужда, защо да не ползват такива лекарства?"
Подвеждащ въпрос. Първо трябва да се направи едно уточнение. Монасите, когато са влезли в братството, ползвали ли са психолекарства или не? Ако не са вземали, и са започнали след 10-15 години живот в манастира, тогава е време някой прокурор да се заеме със случая и да скастри някои игумени. А ако са били психично болни, когато са влезли в манастира, то това е недопустимо, защото не се разрешава един психически болен човек да бъде приет в братството. Може да се грижиш за него, да го подкрепяш, да му съчувстваш, да му помагаш колкото можеш, но не можеш да го приемеш в братството. И това по две причини:
Първо, защото не можеш да пратиш един младеж на тежка битка, и то докато е жив, ако той няма необходимите предпоставки да издържи на напрежението и лишението, за да се справи. И най-важната предпоставка са психичното здраве и равновесие на новодошлия.
Втората причина е, че опитът на Света Гора е доказал, че един психически болен човек, но със силен характер, може да обърка едно цяло братство. Психичната болест крие в себе си страшен егоизъм, който ако намери пространство за изява, става неуправляем и разрушителен, изразява се в краен стремеж за налагане на своето мнение, неспособност за сътрудничество, натрапчиви идеи, инат, комплекси и т.н. Поради всичко това психичноболният не може да бъде приеман в монашеското братство.
3. По-натакък нашият приятел Панос пише: "Отец Михаил подразбира, че начинът на живот, който се налага на монасите, казарменият ред, е причината за психичните проблеми". Не съм се ограничавал в нещо такова. Много са нещата, които водят до пречупването на душата на един монах. Първо, псевдо-светостта на старците им. Второ, "чудесата" и "виденията" им, които обслужват обаче видимо користни цели, като налагането на абсолютно послушание и подчинение. Трето, оспорването на всеки здрав опит за замисляне над някакви проблеми и лишаването на обикновения монах от възможността за диалог. Достатъчно е да кажем само, че трима светогорски игумени са заявили на братствата си: "За вас, аз съм вашият Бог".
В един "бдящ" манастир, старецът заявил, че пак ще пътува до Щатите. Един от монасите си помислил: "Не излиза ли твърде често старецът ни в света? А ние защо не можем да пътуваме?" На вечерното откриване на помислите (била наложена ежедневната изповед), монахът казал мислите си на стареца. На другия ден сутринта, когато отците излизали от църква за да отидат в трапезарията, въпросният монах бил коленичил пред вратата и с окаян вид викал:
– Отци и братя, простете ме грешния, защото ме съблазни дяволът и осъдих стареца ни!
Това се случи скоро.
Така се отглежда една изкуствена добродетелност у монасите и монашеският им интерес се насочва изключително към утопични цели като светлини, видения, харизми, явявания на светци, пророчества и др. – под условието за абсолютно подчинение на ръководителите, тъй като според тях едно "не" разрушава из основи не само създаденото досега духовно здание, построено с толкова болка и усилие, но и зачерква и изключва всеки бъдещ духовен успех.
И тези теории заместиха вярата, която намерихме и ние, когато дойдохме на Света Гора, а именно учението за покаянието и осъзнаването на греховността като предпоставка за развитие и духовен напредък.
Всичко това и много други водят до пълното подтискане на личността и заглушаването на всеки личностен израз и здрава изява, като последиците с течение на времето са умора на душата, меланхолия, разочарование и лека-полека психолекарства. Колкото до казармения ред и абсолютното послушание на днешните неосветогорски игумени, достатъчно да споменем случилото се на едно скорошно събрание на 20-е игумени и 20-е представители на светогорските манастири (провежда се два пъти в годината). Един монах бе напуснал манастира си, Ксенофонт, и поискал килия в друг манастир. Игуменът, Алексий, се намесил и убедил другия манастир да му откаже. Когато монахът се обърнал към други два манастира, игуменът го прогонил и от там. Попитах монаха, който ми разказваше случилото се:
– Но защо е направил това игуменът ти?
– Искаше да се отчая като монах и да хвърля расото. И така щеше да се оправдае той пред братството: "Ето, вижте, кой е този, който си тръгна. Един неуспял и отчаял се".
Същият игумен предложил на въпросното събрание да приемат решение, което да забранява на един монах, напуснал манастира си, да бъде приеман от друг светогорски манастир. Тогава се изправил Партений, игуменът на "Свети Павел" и му казал:
– Не те ли е срам да говориш такива неща? Този човек за да избяга от манастира си означава, че не е намирал там мир и се е уморил. Има пълното право да потърси нещо друго на Света Гора, за да придобие мир. Вече взехме по-рано решение да не издаваме разрешително на монаси, които искат да напуснат Света Гора. Ако им отнемем и възможността да отидат в друг манастир в самата Света Гора, тогава тези братя изправени пред безизходицата, до която ще ги доведем, може би ще хвърлят расата си и ще отидат в света да се оженят. Там ли искаш да ги докараш?
И монахът, който ми разказваше това, завърши:
– Не можеше да си представи уважаваният игумен, че старецът ни точно там искаше да доведе нещата.
Старецът Партений, игуменът на Свети Павел, е изключение между неосветогорските игумени, тъй като принадлежи към старата и истинска светогорска стража. За горното, дядо Партение, ти викаме: Вечна памет, вечна памет, вечна памет!
4. По-нататък симпатичният психиатър пише: "Чест прави на благоразумните и благочестиви монаси, че посещават психиатъра". Тази мисъл е абсолютна новост в монашеската история, и изключително абсурдна. Добродетелният предполага да бъде здрав, защото доколкото добродетелта е свръхестествен факт, самият той трябва да притежава някакви свръхестествени елементи в живота си. Възстановяването на здравето на душата обаче предхожда всеки духовен феномен и добродетел.
5. Господинът се засяга, че считаме психиатрите за излишни за монасите. Бих казал, не само за монасите, но и за всеки съзнателен християнин, а дори и за всеки логичен грък, би било излишно да търси помощта на психиатър, ако имаше здрави и естествени духовници в Православната ни църква. Опитва се да ни убеди, че психиатърът допринася за възстановяването на психическото здраве на болния. Аз вярвам на това, което ми каза старецът Порфирий:
– На боледуващия душевно не е възможно да се помогне човешки, освен само чрез Светия Дух. Този, Който е създал човешкото сърце, е единственият, Който може да възстанови някоя негова част, когато тя заболее.
Тоест, някой поради невнимателен живот или по наследство може да се разболее психически. Оттам нататък нека търси чудото в живота си, защото само намесата на светец или благодатта на Бога чрез покаянието и сърдечното съкрушение може да доведе до изцеление. Докато имаше такива старци като старецът Порфирий, старецът Паисий и много други, психиатрите бяха излишни за монасите, но и за всеки вярващ. Сега обаче, когато изчезнаха напълно и бидоха заменени от подражатели, откриха, че психиатричните центрове са полезни за монасите.
6. Онези психолекарства, които според психиатъра Панос са полезни, всъщност причиняват вреда на душата, защото те ограничават не само душевните аномалии и смущения, но връзват и всяко спонтанно и динамично движение на сърцето към Неговия създател и по този начин правят недостъпен главния извор на изцеление, който е развиването на връзките с Бога.
7. Почти цялата статия се опитва да омаловажи проблема доста изкусно и с достойни за завиждане маневри. На мен този опит ми изглежда смешен и ми напомня на думите, които пълководецът Мардоний казал на своя цар Ксеркс след битката при Саламина. Когато Ксеркс гледал съкрушен и шокиран останките от стотиците персийски кораби, Мардоний се заел да го утешава:
– Не тъжи, царю, за дъски и въжета. За дървесина ли дойдохме в Гърция? Сухопътната войска е непокътната. Нека не се натъжава сърцето на царя за няколко строшени лодки…
И т.н и т.н…, и много други подобни пише приятелят ни Панос.
Любезни ми Пано,
а) Това, че можеш да омаловажаваш толкова трагични събития и да се унижаваш като Мардоний, но и да ги изопачаваш толкова насилствено, означава, че се нуждаеш от психиатър, за да възстанови поне способността ти за преценка, за да казваш нещата каквито са и както изглеждат на всички хора (виждаш, че намирам някои полезни роли и за психиатрите)
б) Обръщаш се към гръцкия народ и го успокояваш: "Нищо сериозно и лошо не се случва, бъдете сигурни."
Ти и тези, които представляваш, може да убедите гърците и да ги водите накъдето искате, защото те са един вид в упадък, с който всеки може да прави каквото иска, особено светогорците. Но вече сме в Европейския съюз, където има цивилизовани общества и човешки права. И ще дойде време, когато ще научат за ставащото на Света Гора, ще ви разобличат и заедно с вас ще бъде унижено и Православието. Ако не можете да понесете разговора с един монах, който проявява разбиране, и, мога да ви уверя, искрено се интересува, тогава ще бъдете изобличени безмилостно от други за делата си.
Когато една госпожа прочете написаното по-горе, зададе следния въпрос:
– Ако светогорски монаси, а и игумени, както личи от думите ви, ползват такива лекарства, а от друга страна продължават да ни ръководят, къде ще стигнем?
Но това, което разбра една обикновена гъркиня без богословска квалификация, се оказва толкова неразбираемо за извисените светогорски орли на благочестието и техните поддръжници психотерапевти…
