Пътешествието по Светата Земя…
На днешния ден се навършват 22 години от кончината на големия православен духовник и писател архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993). В негова памет публикуваме едно от неговите вдъхновени писма от най-новата книга, излязла на български на отец Софроний, „Писма до Русия“.
Пътешествието по Светата Земя. За контраста между величието на човека и това какъв е в историческата действителност. За границата между въздържанието и „допустимото удобство“ за светския човек. За спасението
Скъпа Мария!
Мир ти!
В голям дълг съм пред тебе. Ето и сега, мина много време преди да се наканя да ти пиша. Но пак ще повторя за пореден път, изтърпи ме, и по-право изтърпи обстоятелствата на целия ни живот, и понякогашното ми мълчание не отдавай на „възвишени“ мотиви на аскетическия живот. Случва се, че или нямам достатъчно време, или сили, за да отговоря на неотменните изисквания на всекидневието.
Искам да ти кажа, че пътуването ми премина по-благоприятно, отколкото можеше да се очаква. Също така и физически понесох цялото пътуване свръх всички очаквания, и по-добре от другите. Всъщност, едва след връщането си почувствах умора, отпадналост – и физическа, и душевна. Но вече започнах да се възстановявам.
Три пъти служих на Гроба Господен; веднъж на Голгота. Тези места и исторически са по-достоверни от много други. Впрочем, сега благодарение на научните методи на изследване и на разкопките са открити много места, съвпадащи с удивителна точност с евангелското повествование. Въобще, мисля, че е неправилно да се очаква „географска точност“ на посочваните места. За мене всъщност не беше толкова важно дали точно тук се е случило едно или друго събитие, дали точно тук нозете на Христос са докоснали земята, или няколко метра по-далеч. Все едно, всичко е осветено; все едно, Земята е Свята.
Пребиваването ми в Палестина започна със служене на литургия в Дамаск, на същата улица, за която се говори в книга „Деяния на светите апостоли“: стани, та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел; ето той се моли… [1]
От Дамаск, по автомобилното трасе, пътят отвежда през Източна Палестина към Йерусалим, през места съвсем близко до Мъртво море, през Аман, столицата на Йордания, през Йерихон…
Забележително е, че и до ден днешен много неща може да се видят такива, каквито или почти каквито са били и по времето на Христос, и даже преди Авраам. Наистина е удивително, че до наши дни са се съхранили същите шатри, в каквито са пребивавали бродещите със стадата си номади, нашите прадеди. Същите са и животните, пейзажите, същите са навярно и силуетите на хората, движенията им, лицата им, погледите. Всичко това позволява с удивителна сила да почувстваш епохата на Христос и да възприемаш Самия Христос несравнимо по-осезателно в Неговия въплътил се живот, в Неговата историческа реалност. Оттук е и странното впечатление, странното видение, което смущава и плаши душата. Искам да кажа, че контрастът между Божественото величие на Христос и Човека в Него, от една страна, и почти, почти скотското състояние на много от хората там, се преживява особено силно.
Когато бяхме в Назарет, това малко и страшно мръсно градче, неволно в душата през цялото време се натрапват думите на Натанаил: от Назарет може ли да излезе нещо добро? [2] Ала ето, че и от тези страни, където има толкова много невъобразима бедност и примитивна нищета, от тези страни е произлязъл най-висшият Закон на божествената Любов. Така Божият Син, а в Него и синовете Божии, са живели, и разбира се, все още живеят сред тези онеправдани.
Странно е впечатлението, как при такъв контраст между дълбокото съзнание на човека, че е чедо на Небесния Отец [3], на което Бог разкрива цялата Своя пълнота, за да изпълни човека-син, и онова, което човекът представлява в историческата реалност – при вида на този контраст, който на Изток е по-очевиден, произлиза онзи огън [4] [Огън дойдох да туря на земята…]. На Запад, където хората живеят в голям комфорт, с който твърде често се презадоволяват, онзи Огън го има на по-малко места; и при задоволеното им материално състояние, духовното съзнание в тях се СНИЗЯВА. Разбира се, не трябва да бъде така. Тоест, нормално би било за човека да не се спира, независимо на какво равнище на материално благополучие е, а да търси своя Отец, преди всичко и именно Него.
Имаше дни, когато впечатленията ми от видяното бяха толкова силни, че ми бе невъзможно да ги описвам, да ги изразявам. Някои от тези впечатления бих искал да отнеса със себе си в отвъдното, в бъдещия век. В някои моменти ми се струваше, че житейската атмосфера, обкръжаваща Голгота и Живоносния Гроб с дребнавости и пазарна суетня, натрапчиво набиваща се в съзнанието на посетителя на тези места, е в състояние да запълни цялото внимание и да попречи лъчите на божествената светлина да се отразят върху екрана на дълбокото съзнание на дълбокото сърцето. В това отношение не съжалявам, че не живея по тези места, защото да се грижиш за чистотата на душевната си глъбина би било още по-сложно, отколкото ако си по-далеч от тук. Достатъчно са ни словата на Христос, че истинското поклонение на вездесъщия Бог е с Дух и Истина [5]. И аз се радвам, че се върнах в моето тихо кътче. Но съм благодарен на Бога за това пътешествие, като за нов дар на Неговото милосърдие към мен в дните на старостта ми. След дългото откъсване от пряко общуване със света, след моето, в известен смисъл, затворничество, или изолация – това пътуване беше за мен нов опит. Видях немалка част от Земята и живота по нея…
„Къде е границата за светския човек между „позволеното удобство, телесната наслада“ и необходимото въздържание?“ [6] Всички въпроси на духовния живот и прилагането им в битието ни стават извънредно сложни, защото и ние сме страшно сложни. Ако трябва да обобщя накратко, както аз разбирам твоето положение, бих ти казал, че след всичко преживяно трябва да бъдеш грижлива към тялото си. Плътските наслади са убийствени за душата, ако човек ги иска именно като такива, тоест като наслаждения на страстта. А твоето лежане в леглото изобщо не се отнася към тази категория. Не се притеснявай ни най-малко, че лежиш, ядеш или пиеш, че въобще се грижиш за тялото си. За теб животът е скъпоценен и важен. Ако можеш да го продължиш, като щадиш тялото си – така трябва и да постъпваш. Важното е, че от това ще спечелиш и относно молитвата. Както впрочем и самият твой опит ти е показал.
По този повод, полезно би било да се прочетат писмата на епископ Игнатий Брянчанинов (издание: Сергиев Посад, 1913). Там той много хубаво описва колко зле му се е отразило претоварването с непосилен пост, заради който е загубил много скъпоценно време, оставайки после в леглото от слабост, и прочее [7].
Питаш ме още и какво значи да се спасиш… Ако трябва да се каже просто, от наша страна това значи: с всички сили на душата си, с цялото си същество да се стремим да НЕ УЧАСТВАМЕ в греха, да страним от греха. Единствено възможното за нас е отричането от греха. А самото спасение, вече като нов живот – това е Божи дар, който може да бъде даруван всеки момент и на всеки човек, който бъде способен да го възприеме. Затова трябва да сме внимателни в спазването на Божиите заповеди, да не вършим грях, да живеем според Божията правда. И нищо друго да не очакваме от себе си. Нито от Бога, за да не попаднем в заблуждение чрез такова очакване, като счетем себе си достойни за Божия дар и да приемем за такъв нещо, което не е дар Божи. А богословски казано – спасението е обожението на човека. Спасеният получава пълнотата на Божествения живот. И това е от Бога, дарувано е…
Бележки
1. Деян. 9:11.
2. Йоан. 1:46.
3. Виж: Йоан. 1:12; Рим. 8:14, 16.
4. Виж: Лука. 12:49.
5. Виж: Йоан. 4:23.
6. Този въпрос е бил зададен от Мария в нейно писмо, отговор на пасхално поздравление от отец Софроний през 1961 г. Тя пояснява по-нататък своя въпрос: „Ето, в нашия живот имаше толкова много и различни лишения, и сега, когато те отминават, а ние достигнахме старост, се стремим към спокойствие. В каква степен, да кажем, ми е простено да „пазя“ себе си? Или е нужно да живея при максимално въздържание, което, разбира се, за всеки човек е различно. На мен много често ми пречи физическата немощ, а нали навсякъде чета, че тя спомага и за горещата молитва, и за богомислието. Признавам, че накрая постът ми дотежа и не постигнах това състояние на духа, което имам без такъв строг пост…“ (Писмо на Мария от 12 април 1961 г.).
7. Свт. Игнатий Брянчанинов. Письма к разным лицам. Вып. 1. Сергиев Посад, 1913. С. 160-161.
Превод: Венета Дякова
Из книгата „Писма до Русия“ на архим. Софроний Сахаров, ИК „Омофор“ 2015.
