Бележките на един иконограф

Празникьт на Рождество Христово се появява още в началото на Християнството, вероятно в апостолския период. Апостолските правила отреждат ден за отбелязване на Раждането на Христа 25 декември, показвайки смисъла на този празник за Църквата: "Внимавайте братя, пръв празник сред празниците е на Христовото Рождество". Това специално наблягане на празнуването на Рождество Христово се характеризира от свети Йоан Златоуст така: "Няма да сгреши, този който нарече празника на Рождество Христово майка на всички други празници…"

Както от един извор извират множество потоци, така всички празници изхождат от празника на Рождество Христово, който е като ново сътворение на света. Въплащаването на Словото Божие, което се празнува, става крайъгълен камък. Въплъщаването на Бога разделя тайнствено светлината от тъмнината, съгласно думите на св. Йоан Богослов: "Всеки дух който изповядва, че Иисус Христос дойде като човек е от Бога, и всеки дух, който не изповядва, че Иисус Христос дойде като човек , не е от Бога, а е духът на Антихриста…"

Времето предхождащо Христовото Рождество било изпълнено с дълбоко усещане за едно неограничимо зло. Във всеки момент се чувствала несигурността на това време. Народите, преди Въплащаването на Христа, се намирали в едно продължително търсене. Духовните им основи не запазвали постоянен образ, а се убогатявали и оплитали с други елементи. Културите на различни народи навлизали и се повлиявали помежду си, променяйки се. Светът преди Рождество Христово приличал на добре разорана нива, готова да приеме семето на вечния живот – начало на бъдещия Век.

Навуходоносор в тайнствения си сън вижда образа на Рождество Христово, изяснен му от пророк Даниил / 2гл./. Скалата, която се откъснала от планината, без да я докосне човешка ръка и разрушила големия идол, е образ на Раждането на Христа.

Обикновено в иконата на Христовото Рождество, Спасителят има образна връзка с камъка победил и разрушил страшния човешки егоизъм, в образа на идола. Младенецът бива представян повит в средата на иконата. Често, по причина на размера и, изображението на Спасителя е по-малко от другите лица, въпреки това си остава образ на Господа – образ на Христа. В иконата Спасителят заема царското място на Владиката. Богородица се изобразява по-голяма от всички останали фигури, така в иконата се влага тълкуванието на Навуходоносоровия сън, на пророк Даниил. Планината и скалата, която се откъсва от самосебе си, са предобраз на приснодевството на Богородица. Това "умаляване" на Спасителя, приел смирението на повивките и яслата на животните е тайнството, благодарение на което човешкия род се спаси от отровата на егоизма, който бе прокаран в човека от Сатаната, чрез непослушанието на Ева. Цялото човешко тщестлавие, пред Рождество Христово изгуби всяка сила и власт. Изпълнението на пророчеството се възпява в следния Богородичен химн: "Свали от тронове първенци и въздигна смирени". Иконата на Христа е образец на безконечната слава, на доброволното отдаване на Христа. Цялата композиция свидетелствува за това. Основният смисъл на празника, изразен в иконата става образец за всички останали празници – представя славата на Христа, който стана по собствена воля човек и прослава на смирението Му.

Победата на Давид, който с едно камъче убива гиганта от племето на филистимците Голиат, също предобразява Рождество Христово, унищожаването на егоизма.

За Христа, Младенецът – Бог, положен в пещерата, всякаш в недрата на земята, свидетелствува и картината рисувана в притчата за синаповото зърно, където сам Спасителя говори за Царството Небесно. Семето на синапа, като най-малко сред всички семена, бива засадено в земята, за да порасне голямо дърво. По същия начин и Христос, Небесно Царство, което прие плът, жив Йерусалим, падна, като "синапово зърно" в тъмните недра на земята и поникна в пещера. Фактът, че Майката Божия положи Сина си не в какъвто и да е дом, на повърхността на земята , а в дълбоко вкопана пещера, по своеобразен начин изобразява солта, която посоли земните недра, приели новия, непознат до онзи момент живот. В иконата на Рождество, пещерата обикновено се представя просто, без старание да се набляга на подробности или да се дава някакво специално осветление, представя се като една черна дупка, всякаш отворена уста на земята. Тази чернота, не се подслажда от нищо. Идва в силно противоречие със светлината на Спасителя с ореола около главата му и белотата на повивките с които го е повила Богоматер.

Земята в иконата на Рождество Христово не се представя гладка и равна, а е пълна с движение, разклащания, хьлмове и пропасти. Това движение напомня вълните на морето. Планинският пейзаж и опасните форми на земната повърхност не отразяват само конкретната местност около Йерусалим, а имат друг, тайствен и по-важен смисъл. Земята признава идването на Спасителя и му се отзовава възродена и съживена, като бухващо тесто, защото усеща в себе си тайнството на вечния живот. Тези вълнообразни разклащания на земните пластове около пещерата не са напразни, а пълни с разбиране и радост за събитието.

Обикновено в иконата на Рождество се изобразяват също ангелите, влъхвите и пастирите. Ангелите, като първи вестоносци на Благата Вест за Раждането на Христа, влъхвите и пастирите – представители на човешкия род, подканен да се поклони на Христа. Важно е да се отбележи, че влъхвите и пастирите не са заедно, не образуват едно множество. Пастирите представят богоизбрания иудейски народ. Небето се отвори за тях и ангелските ликове пеят възхвални химни на Бога , Който стана видим. Приели направо от ангелите Благата Вест, пастирите са подбрани да се поклонят на Христа от името на Израил. Влъхвите, цветът на езическия свят, се извисяват до нивото да осъзнаят смисъла на Рождество. Достигат по нелесен начин, идвайки да се поклонят на Христа не от някоя близка местност, а от далеко, според православната традиция от Персия. Пътуването на влъхвите е трудно и продължително. За водач имат не ангелите, а звездата. Без да знаем как точно е станало това. Свети Йоан Златоуст казва, че звездата не била обикновена, а ангел, който светел, като звезда и водел мъдреците от Изток към поклонение на Христа.

Благата Вест има различни изражения, както и пътищата на пастирите и влъхвите, които в крайна сметка се събират от Емануил, Христа, на Когото дойдоха да се поклонят, като две стени на една сграда свързващи се от основния камък при ъгъла, върху който се крепи целият строеж. Без този камък двете стени никога нямаше да станат част от един общ строеж. Тази идея е изразена и в иконата на Рождество. Влъхвите образуват една отделена от пастирите група. Пастирите също биват изобразявани отделно, докато слушат ангелите.

В горната част на иконата, се представя звездата, водеща мъдреците, по един рядко срещан начин. Всякаш изпратена да стои точно върху пещерата, не е в някой ъгъл отделена от цялата композиция, а идваща от небесните висини. Витлеемската звезда се запазва, като символ не само в иконата на Рождество, но и в Светата Литургия. В края на Проскомидията, свещеникът поставя върху дискоса с принушавания Агнец и благославяния хляб звездицата – символ на звездата стояща над яслите и сочеща Божествения Младенец. Свещникът, който се поставя в навечерието на Рождество в средата на храма, също символизира звездата . Видно е, че тя заема толкова важно място в празника на Рождество, тъйкато е древен символ на Христа, както свидетелствува и Откровението: "Корен и потомък съм Давидов – Светлата и Утрина Звезда".

Обикновено бива изобразяван и Йосиф, пазителя на Девата, присвит от скръб, измъчван от съмнения, неможещ да разбере тайнството на Раждането на Сина от Девата. Срещу него стои дявола в образа на стар пастир, изкушаващ и безпокоящ го. Характерно за множество икони на Рождество е, че Богородица гледа не към Спасителя, а към Йосиф с поглед изпълнен с разбиране и дълбоко съжаление. Видно е, че тя с всички сили желае да му помогне. Чрез тази си загриженост Богородица влиза в служението си на Небесна Царица, Молителка за скърбите на човешкия род .