Икона и религиозно изкуство
Проф. Кордис е художник, иконограф, преподавател в Богословския факултет на Атинския университет.
Мисли върху възможността за прогрес в иконографското изкуство
През последните години иконографите от православните страни, напускайки натуралистичната и академична западна стилистика, се завръщат към византийската изобразителна традиция, като рисуват иконите си по традиционен начин. Но това завръщане към византийската традиция въпреки че има положителни елементи, носи много сериозни опасности за изкуството на живото Тяло Христово – Църквата. Опасността иконографското изкуство да стигне до едно статично и безжизнено повторение на изобразителни решения от миналото е видима и във всеки случай поне в Гърция това се случва. Икони, но и цели храмове представляват “точни” копия на изображения от миналото, от които липсва личният елемент и затова те са без вдъхновение и свобода, с единствено положително качество – техническото им съвършенство. Това явление, което вече е осъзнато, принуди една немалка част иконографи да се насочат към една в по-голяма степен личностна работа и да опитат да се изразят с по-личностен изобразителен начин, стигайки до стилистични решения, които обаче се поставят под съмнение от много членове на Църквата. Така обаче се създават две крайни тенденции, които се борят и не могат да достигнат до един творчески синтез, който да може да съчетае традицията и обновлението.
Смятаме, че в тази насока ще бъде много полезно да успеем днес да начертаем, доколкото разбира се това е възможно и приемливо, границата между иконата и религиозната живопис. Би било полезно да опишем кое е онова, което различава култовото изображение от една религиозна живопис, кое е онова, което прави една картина да стане култово изображение в храма или извън него? Дали това е нейния стил, материалите от които е направена или може би нещо друго? Често могат да се чуят много и различни мнения и възгледи по този проблем. Възгледи, които обаче се страхувам, че не стоят на стабилни основи, а представляват лични мнения, които колкото и да са благочестиви, не могат да представляват база за изследване на културното наследство на Църквата, за изследване на начина на съществуване на една общност от хора, които имат конкретни възгледи за света и отношенията. Така, често много изследователи установяват основната разлика между иконата и религиозното изкуство в стила, или с начина на изобразяване, чрез който е направена иконата. Ако стилът е натуралистичен, тогава няма и икона, а имаме религиозна живопис. В този случай, антинатуралистичния етос на византийската стилистика се издига като последен критерий за съществуването на иконата, той е този, който създава иконата. Често, доста хора твърдят, че дори и материалите от които се създава една икона могат да повлияят съществуването на иконата. Така, една икона нарисувана с маслени бои не може да бъде автентична икона, понеже не се спазва традиционната техника на яйчната темпера и естествено, една автентична икона трябва да бъде приготвена върху вкопана дъска с използването само на естествени, а не с получени по изкуствен начин цветове. Тук забелязваме, че се развива една онтология на материалите и стиловите елементи, която стига до зависимостта на иконата от периферни и второстепенни елементи. Така по лесен начин се разрешава целия проблем за различието между иконата и религиозната живопис, но се страхувам, че последствията са големи. И то защото с горното твърдение се абсолютизира византийската стилистика и се издига в единствен каноничен начин за създаване на иконите, превръща се в свещен език, който нито може да се промени, нито естествено, да се развие. Още един проблем, който произлиза от този начин на мислене е следният: Едно подобно статично разбиране за стила на иконите не може да обясни развитието в стилистиката, която съществува в традицията на Църквата, където се забелязват големи промени, без те да се съпровождат от аналогични противодействия от страна на вярващите. И естествено, изворите от византийския и поствизантийския период, поне в Гърция, не ни дават нито един подобен случай за подобно онтологично тълкование на стилистиката на иконите. Напразно бихме търсили в текстовете на Отците основаването на иконичността в стилистиката. С други думи, никой не споменава, че това, което се изобразява е икона, поради това, че е направено в една антинатуралистическа стилистика.
Смятам, че едно подобно тълкование, което е преувеличено и без подкрепа в изворите и то в степен, която не може да обясни и напредъка в иконографското изкуство, трябва да бъде отхвърлено. Вместо него, трябва да се опрем най-вече на византийските извори, за да определим какво е иконата, а след това да намерим ролята и функцията на изобразителния елемент и така да можем да говорим за напредък и развитие на иконографското изкуство.
Как се определя иконата от Църквата и богословието на Отците? Какво е това, което прави едно изображение икона? Според отговора даден от Отците в периода на иконоборството, и в опита им да отговорят на еретическото иконоборско богословие, истинската икона на Христос е образът на Неговата ипостас, образът който Той приел, ставайки човек. Образът на Неговата Ипостас Го изобразява, показва Го, но не описва двете Му природи, след като всяка икона изобразява винаги ипостаса, а не природата-същност на изобразявания. Чрез това богословие Отците показали, че Христос се изобразява като всеки човек. След като образът на христовата Ипостас представлява apriori иконата Му, няма някаква особена стилистика, която постига създаването на Иконата Му. Самият образ е икона, доколкото е реален ипостасния образ на изобразявания. Следователно, иконата не е продукт на изкуството. Това богословие, което било прието от Църквата има голямо значение за изкуството и може да ни помогне да разграничим днес иконата от религиозната живопис. В решенията на Седмия Вселенски събор ясно се определя, че образът, както и името на изобразявания са елементите, които съставят иконата, те са същностните й елементи. Ако тези елементи се променят, тогава нямаме автентична икона.
Но и причината за поклонението на иконата е същата. Поклонението, което преминава към прототипа се отдава на иконата заради общото подобие, което съществува между икона и прототип. Понеже в иконата съществува реалният образ на изобразявания светец, можем да й се покланяме. Ако този образ се промени, тогава не можем да се покланяме на иконата.
Патриарх Фотий изказва тези възгледи малко след иконоборството и като описва ролята на изкуството на иконата споменава, че тя се състои в: а) запазването на образите на изобразяваните и б) в откриването на подходящи изобразителни начини за изобразяване на образите, които представляват същността на иконата.
Въз основа на тези елементи можем да заключим, че същността на православната икона е образът на изобразяваните, а не стилът, който има по-скоро второстепенна, но както ще видим по-нататък, много важна роля. Оттук образът определя и разликата между иконата и религиозното изкуство. Всяко произведение, което носи образа на един светец е негова икона, докато напротив, едно произведение, което няма единствено реалният образ на светеца, дори ако е направено във византийската стилистика, не може да бъде икона и да му се отдава поклонение. При тези предпоставки можем да кажем, че Западната църква изгубила иконите си от момента в който творците от Ренесанса започнали да заместват традиционните образи на иконите с други, които взимали от живи модели от своето време.
Горните бележки ни очертават същностния елемент на иконата и заедно с това показват и ролята на стилистиката, която вече не представлява същност, ουσία, и затова и имала възможност през вековете да се променя достигайки дори до натурализма, без да довежда Църквата до ерес, както някои мислят. По същия начин не е еретическа и една Православна църква, която не използва византийската музика, а западното четиригласие.
Твърдейки обаче, че стилистиката има второстепенна роля, това не означава, че я смятаме за маловажен елемент за иконата и нейната функция, и че всеки иконограф може може със собствени критерии да оформя стила на иконите и да прави каквото си иска. Още св. патр. Фотий през 9 век отбелязал, че зографът трябва да намери художествени начини, които да бъдат свещенно-достойни (ιεροπρέπεια), за да изобрази иконите – образите на светците. С други думи, художественото създаване на иконите не е самоволен избор на зографите, но се подчинява и следва различните нужди на тялото на Църквата. Проблемът който стои пред нас е, как можем ние като иконографи да определим днес предпоставките, за развитието на една стилистика, която да има църковен етос и която да не бъде в дисонанс с изобразените свети лица и събития. Можем ли днес да достигнем до едно художествено изкуство, което да има и свещенно-достойност (ιεροπρέπεια) и функционалност?
Ще изложа само някои мисли, като вярвам, че този проблем е много голям и изключително важен и следователно не може да се реши освен с диалог между членовете на Църквата и то след много години и след много опити.
1. По принцип смятам, че трябва във всички случаи да пазим иконографската традиция поне що се отнася до образите на изобразените светци. Всички иконографи по света трябва да изобразяваме Христос и другите светци с техните образи, защото така се запазва единството на вярата и Църквата на едно визуално ниво (Имам предвид случаи, според които в рамките на една мисия, някои твърдят, че можем да изобразяваме Христос и светците с различен цвят на кожата, в зависимост от расата, която се евангелизира).
2. Стилистиката може да търпи различия в отделните страни, но оформянето й в крайна сметка трябва да става не с местни или етнически или егоистични частни критерии на творците, а с църковните критерии.
3. Изследването на традиционото византийско изкуство ще ни помогне да разберем как християнската Църква в миналото е разбирала функцията на иконата в храма и връзката й с вярващия.
4. От личното ми изследване съм склонен да заключа, че византийското изкуство е изключително важно и до голяма степен ненадминато, понеже художествените му решения имат голяма функционалност.
5. Под функционалност на иконата, византийците явно са разбирали до голяма степен създаването на естетическо-емпирическа връзка между иконата и зрителя. Това което те искали да постигнат, рисувайки една икона, било да пренесат изобразеното до настоящето на зрителите, изобразените неща да станат настояще, да направят така, че да съществуват в настоящото “литургично време”, както точно се случва в химнологията на Църквата, където също пеем, че Христос се ражда или разпъва днес. Въз основа на това разбиране византийците оформили една изобразителна инсталация (installation) в пространството на храма, където изобразените неща не са просто образи застинали и бездейни върху стените, но действат към зрителите и търсят връзка с тях. Единството между икона и зрител има изключително значение, щом като така се изразява в естетико – емпирично ниво единството на тялото на Църквата и става видима православната еклисиология.
6. В основата на това естетическо схващане, византийците оформили цялата си художествена система и естествено, отделните иконографски решения. Така начинът по който се оформят обектите, тяхната перспектива, начинът по който цветът се полага, качеството на линията и естествено начинът на композиране се оформя въз основа на гореспоменатото разбиране.
7. Съществуването на тази система, която е много важна, както споменах, не лишила византийските зографи от възможността да произвеждат лични работи със собствени характеристики. Напротив. Във всяка епоха е имало продължително развитие на стила и затова и имаме богата иконографска традиция с паралелна стабилност на художествената система. В оформянето на стила със сигурност са допринесли особеностите на мястото, историческите и социалните условия, но и личните качества на зографите. Духовното състояние и образованието им , широтата на духа и творческите им неспокойства са повлияли за да се оформят стилистичните решения, които обаче никога не са били абсолютизирани от Църквата. Нещо, което би довело до установяване на канонични или православни, а не стилистични решения. Едната Света Вселенска и Апостолска Църква, като тяло никога официално не е приемала съществуването на канон за иконографското изкуство, което оставила свободно да се развива през вековете поне на стилистично ниво. Единственото което явно искали да запазят, е съществуването на една художествена система (Византийската) с която могли да богословстват изразявайки своята еклисиология и вяра.
8. Съществуването на една византийска художествена система е прекрасен пример за съвременните иконографи и естествено, и критерий, който може да оцени нашите предложения. Съществуването на система показва, че църковната живопис не може да бъде личностно дело на отделния човек, а дело на църковното тяло. Необходимо е съществуването на един изграден език, а не частните езици на някои творци, колкото и забележителни да са те. Този изграден език, който служи като система трябва да изразява православната еклисиология, а не просто богословски идеи. И това е така защото най-важното нещо в живота на Църквата не е съществуването на богословски понятия, а създаването на тялото, на единството на личности, с център и отправна точка – Божествената Евхаристия. Така едно изкуство за да бъде литургично в православен смисъл, трябва да съединява тялото, да подтиква към единството, а не към разчупване и разделяне, макар и това да става заради високи богословски мнения.
9. В тази връзка споменавам, че често византийските зографи поради своето човеколюбие, за да направят своето изкуство по-литургично, функционално, опростявали композициите си, правейки дори исторически грешки (Възнесение, Петдесетница) и стигали до изключително ясни и разпознаваеми решения, избягвайки сложните и нефункционални решения.
10. Диалогът със съвременната изобразителна среда не е забранен, понеже и византийците винаги са били в диалог с други традиции и заемали много чужди елементи (характерен пример е диалогът с ренесансовото изкуство който довел до оформянето на критската школа). Трябва просто като тях да имаме еклисиологични критерии, така че да избираме елементи, които са подходящи и естествено приложими в нашата изобразителна традиция.
11. Често в наши дни се преекспонира нуждата от съществуване на духовност на агиографа. Даже в някои случаи това изискване води до прекаляване, директно обвързвайки автентичността на иконата с духовното състояние на иконографа. Най-напред трябва да споменем, че един такъв възглед не намира никаква подкрепа във византийските извори, където няма никакво споменаване на подобен проблем и естествено не се подкрепя от самата литургична практика на Църквата, още повече, че в молитвениците липсват съответни молитви за иконограф. Трябва да определим ролята на иконографа и да не товарим гърба му с непоносими тежести. Ако само светци ще рисуват икони, тогава нека всички да си захвърлим четките. Никой не е достоен. Никой не отрича, че не е желателно иконографът да е верен член на Църквата, но това не означава, че грехът му ще оскверни иконата. Ако това важеше за иконографа, какво щеше да важи за свещеника? Духовното състояние на иконографа играе роля в оформянето на етоса на стилистиката, но щом се спазват установените ипостасни форми на изобразяваните светци, тогава нищо не може да повреди иконите. Просто, икони направени от един човек, който не живее църковно, няма да имат необходимото качество що се отнася до стилистиката.
12. Накрая смятам, че въпреки на теоретично ниво да имаме възможността за създаване на нови стилове/техники, на практическо ниво трябва да се движим много бавно и внимателно, понеже църковното тяло не може да следва полетите на иконографите и има опасност да създадем едно изкуство, което да не функционира, изкуство което може и да има концепция, но което може да не бъде разпознато от никого и няма да може да излекува нуждата от единство на църковното тяло. В епохата, когато рекламните компании дават милиарди за да създадат непосредствено разпознаваеми образи (logo) от хората по планетата, може би е глупаво да унищожаваме и да обезсилваме образи като византийските икони, които са разпознаваеми и водят зрителя направо в живота на църковната общност и в нейната духовност. Вместо прибързано движение за скок, аз бих предложил спокойното пътуване, увереното движение и единния ход с църковната пълнота, нещо което естествено не лишава иконографа от възможността да създаде едно личностно произведение.
