Иконописта

На Шопенхауер принадлежи забележителнатата мисъл, че към великите живописни произведения трябва да се отнасяме като към височайши особи. Би било дръзко ние сами първи да ги заговорим, а трябва почтително да стоим пред тях и да чакаме, докато те ни удостоят с честта да заговорят с нас. По отношение на иконата това изречение е особено вярно, именно, защото иконата е нещо повече от изкуство. В наши дни у нас, в България, иконата е изучавана, изследвана и разглеждана от видни специалисти.

Публикуваните научни трудове и книги дават познания за иконата като за древно изкуство. Изкуство, съпътстващо социалното развитие на християнството. Изкуство, много често разглеждано като примитивно произведение на неуки-художници. Погрешното разглеждане на иконописанието като вид изкуство не е причинено само от мистичноста на иконния образ, но и от невежеството, разпространено и по отношение на Богослужението на Православната Църква. Потребността на хората от вяра и надежда е причина Божиите храмове отново да се изпълват с богомолци.

Търсенето на изконното в човешката душа, желанието за познание на Истината, това са нуждите, на които Църквата трябва да откликне в проповедта си. Една от основните форми на проповед е иконописанието: „Това, което словото предава чрез слуха, иконописта го показва мълчаливо чрез изображението” (св. Василий Велики). За съжаление, в нашите църкви между древните иконописи нерядко се забелязват изображения, които не само не са в синхрон с тях в естетическо, но и най-вече – в канонично отношение. Строгите канони на Православната Църква, постановени от светите отци, се отнасят и до иконописния канон. Затова както не могат да бъдат променени Светото Писание и Богослужението, така не трябва да се променя и иконописния канон. Друга форма на „иконописание” са приели уличните художници. От комерсиализъм, незнание или безбожие те състаряват копията на рисуваните от тях образи, като унищожават ликовете на Светиите чрез изгаряния, начупвания и други кощунствени деяния. Още по-лошо е обаче, че много от тези „изображения” попадат в ръцете на непросветените вярващи, а много често и в Божиите Храмове. Но не е чудно това невежество, когато много новопостроени храмове приемат форми от протестанските „молитвени домове”.

А иначе добри художници поради непознаване на каноните внасят „нововъведения” в изписването на храмовете. Създават се нови „стилове” в храмостроенето и иконографията, нещо недопустимо, както като да се създаде „нов стил” в Богослужението. Всичко това обезпокоява, но и ни кара да се замислим за нуждата от просвещаване на православния християнин в познаване на православната иконопис, чрез която, както и чрез словото да отстояваме Православната вяра. „Когато започнем да потъваме в стихията на този свят и станем земни, ние загубваме от погледа си спасителния път, който ни сочи Църквата. Но тя самата никога не го загубва и постоянно ни напомня за него със своите богослужения с гласа на своите събори, с гласа на своите йерарси или просто на своите верни” (Л. Успенский).