Православната икона
Източник: сп. Маргарита, брой 3, 2001
В областта на изкуството православната църква притежава безценни съкровища – иконите.
Икона е дума от гръцки произход (eikon), която означава "образ", "портрет". Иконописта е изкуство, зародило се във Византия през ІV век и разпространено в целия православен свят. Отначало икона са наричали всяко изображение на Спасителя, Божията майка, светец, ангел или събития от историята на Църквата, независимо от това дали става дума за скулптура или живопис. Днес иконата е нещо повече от образ: тя не само украсява храма или илюстрира Свещеното писание, но тя е предмет, органически вписан в богослужението. Това обяснява значението, което Църквата придава на иконата – не на всяко изображение, а именно на онзи специфичен образ, който тя сама e изработила в борбата срещу езичеството и ересите, образ, за който в иконоборческия период е заплатила с кръвта на мъченици и изповедници, образ на православието като цяло. Затова е невъзможно нито да се обясни, нито да се разбере църковно изкуство извън Църквата.
Първите икони на Божията майка били нарисувани още когато тя била жива от евангелист Лука. Според църковното предание, като видяла своя образ, пресветата Богородица казала: "Благодатта на родения от мен и моята милост ще бъдат с тези икони."
Почитането на иконите на Спасителя, Божията майка, ангелите, светците е догма на християнската вяра, формулирана от Седмия Вселенски събор: "Това, което словото съобщава чрез слуха (четене и почитане на Евангелието), живописта показва в мълчание, чрез изображението" – догма, която следва от основната изповед на Църквата – човешкото въплъщение на Божия Син. Неговата икона е свидетелство на Неговото реално, истинно, а не призрачно въплъщение. Затова с право наричат иконата "богословие в багри".
Не бива да се забравя, че както мисълта в религиозната област не винаги е била на висотата на богословието, така и художественото творчество не винаги е на висотата на истинската иконопис. Дори най-древният и красив образ, ако е създаден в период на упадък, може да изкриви учението на Църквата. Затова Църквата винаги се е борила не за художественото качество на образа, а за неговата истинност. В Православната църква съществува понятие "канон".
Византийският иконописен канон регламентирал:
• композициите и сюжетите от Светото писание
• изобразяването на пропорциите на фигурите
• общият вид и израз на лицата на светците
• външността на отделните светци и позата им
• цветовата палитра
• живописната техника
Иконописта е творчество съборно, канонът при него, както и при богослужението се е създавал в продължение на столетия и се е формирал в този вид, в който е дошъл до нас, някъде към ХІІ век. Иконата трябва да бъде нарисувана с натурални бои и върху здрав материал, но не върху хартия, стъкло, платно или друго крехко вещество – обикновено това е дърво. Като бои са използвани яйчни темперни бои (смес от пигмент и яйчна емулсия), което прави рисувания слой здрав и му придава наситен цвят. Традиционно за фон е използвано злато или сребро. Блясъкът на златото е символ на Божествената слава. Златото излъчва светлина, но в същото време тази светлина е непроницаема – "макар действията Му да стигат до нас, Неговата същност обаче остава непристъпна" – казва св. Василий Велики. Така златото, обединявайки ослепителен блясък с непроницаемост, изразява символично и адекватно Божествената светлина. Нито линейната перспектива, нито светлосенките се изключват от иконописта, но те престават да бъдат средство за изобразяване на илюзиите на видимия, материален свят. Съдържанието на иконата определя не само композицията, но и техниката на рисуване, материалите, които не могат да бъдат случайни. Фотографиите, репродукциите, които ние сега използваме в храмове, пред които се молим у дома – това е под принудата на финансовото ни състояние, поради цените на иконите. Но това не е нормално. Ако човек иска да проникне по-дълбоко в тайните на иконописта, по-добре е да се запознае и да разглежда най-добрите образци и оригинали. Православната икона е забележително явление както в художествен план, така и в духовен. И както казват съвременните автори на духовна литература: по време на иконоборческия период Църквата се е борила за иконата, а в нашето смутно време иконата се бори за Църквата.
Днес не се доверяваме твърде на думи изречени и написани. Но гласът на иконата е мощен и става все по-убедителен.
Създател на теорията на свещения образ е Иоан Дамаскин, положил началото на канонизацията на иконописта. За духовното наследство на тази изключително надарена личност, изтъкнат богослов и поет, борец за православие, за живота и делото му ще можете да прочетете в следващия брой на списание МАРГАРИТА.
Иконописната техника
Материали
Върху дъска (във Византия – от кипарисово дърво, в Русия върху чам или липова дървесина) или платно нанасяли слой бял шлифован грунд от гипс и тебешир, през ХІІІ-ХІV век често го покривали с фин лист злато. След това нанасяли контурите на рисунката и цветния слой. Върху рисувания слой нанасяли защитен (укрепващ слой) – безир, лак. Рамката на иконата изработвали от дърво, злато, сребро, украсявали със скъпоценни камъни.
Пропорции на фигурите
Известните от антично време пропорции на човешкото тяло съзнателно се нарушавали. Фигурите се устремявали нагоре, ставайки по-високи, по-тънки, раменете се стеснявали, палците на ръцете и ноктите се удължавали. Всичко освен лицата и ръцете се скривало под гънките на облеклото.
Лица. Овалът на лицата се удължавал, челото рисували високо, носът и устата – малки (носът – с гърбица), очите – големи, бадемовидни. Поглед – строг и отнесен, светците гледат покрай зрителя или през него. Външността и позата на всички светци, дрехата, в която трябва да бъдат изобразявани, позите – са строго определени. Така например, апостол Иоан Златоуст трябва да бъде изобразяван рус и с къса брада, а Свети Василий – тъмнокос, с дълга заострена брада.
Иконата "Христос Пантократор" от манастира "Света Екатерина" (Синай) е създадена от неизвестен майстор през VІ век – много преди установяването на иконописния канон. Но вече 14 столетия именно така рисуват Христос Пантократор.
Похвати
Всяко придаване на обем е нежелателно, понеже привлича вниманието към телесната същност на изобразявания в ущърб на духовната. Фигурите стават двуизмерни. Със същата цел широко се използва сухата и строга темпера. Естествено, плоските фигури са неуместни на фона на пейзаж или архитектура, които предполагат перспектива и обем. В идеалния случай пейзажът изчезва и отстъпва място на фон, а празното пространство се запълва с надписи – името на светеца, думи от божественото Писание. Линейната перспектива на античността се изгубва. Мястото й се заема от т.нар. "обратна" перспектива (когато линиите се срещат не зад картината, в мнимата й дълбочина, а пред нея, като че ли в очите на зрителя). Художникът рисува сякаш не самия предмет, а идеята за него. Например един храм с пет купола се изобразява така, че всичките куполи се виждат в една линия, без да се отчита факта, че в реалността два купола биха били закрити от другите. Предметът в иконата се открива пред човека изцяло, такъв, какъвто той е достъпен за Божественото око.
Цветове
Фонът на иконата символизира една или друга божествена същност, регламентирана в трактата от VІ век "За небесната иерархия" (например, златното е Божествената светлина, Бялото е чистотата на Христос и сиянието на Неговата Божествена слава, зеленото е младост и бодрост, червеното – знак за императорски сан, а също така цветът на кръвта на Христос и на мъчениците). Същото се отнася и за облеклата и техните цветове: покривалото на Богородица рисували вишневочервено (понякога синьо или лилаво), роклята на Божията майка – синя. При Христос – обратно – наметката е синя, а хитонът – ризата – вишнева. Понеже фонът е равномерен, дори минимално допустимата обемност на фигурите не може да хвърли сянка. За да се изобрази изпъкнала точка на изображението, рисували я по-светла (например най-светли са носа, скулите).
