Служението на иконописеца
Професията иконописец, или зограф, макар и съществуваща от две хилядолетия, има твърде крехка и нова история в нашето общество. Още по-ново е преосмислянето и приемането й като специалност сред академичната общност. Спомням си времето, когато стана прохождането на първата в България специалност "Иконография", отскоро с ново име "Църковни изкуства".
Спомням си и множеството неизвестни, които стояха пред всички, дръзнали да опитат от доста неясните и напълно различни за повечето от нас дисциплини, свързани с богословието, теорията и практиката на църковните изкуства. Като студент от втория випуск на тази специалност, изпитвах същите притеснения и си задавах не малко въпроси за смисъла на това изкуство, за неговата роля и за това какво е бъдещето му в България.
Едно десетилетие след дипломирането ми – време, в което създадох семейството си, работих с утвърдени учени в областта на християнското изкуство и иконография при написването на дисертацията си на иконографска тема и бях приета от катедра "Църковни изкуства" за редовен преподавател – въпросите, свързани с църковното изкуство и неговото бъдеще, се увеличиха многократно.
Не ми е известно през годините на нашето следване някога от нашите среди да се е зараждала идея за форум на иконописта от рода на фестивал по една проста причина, че подобни идеи са подходящи за друг тип художествени изкуства, но не и за тези, чиято естествена среда е Православната църква.
Защо и как възникна Първото Биенале на църковните изкуства не е нужно да бъде обяснявано, но то се роди от желанието на преподавателите, които се стремят да образоват многостранно своите студенти, да им предложат един форум, където вече дипломираните зографи, които съвсем не са малко в България, могат да представят своите художествени търсения, проблеми и въпроси. И нещо още по-важно – да предизвикат вниманието на църковните среди, които все още недооценяват и в някои отношения нехаят за това, че е време да бъде възродена православната традиция и култура и нашите храмове да се избавят от еклектиката, която цари в тях. От години търсим нормален контакт с архиереите и служителите в БПЦ, който понякога, слава Богу се получава, но също и не малко пъти е обречен на неуспех. Като всяка прохождаща идея, реализацията й бе свързана с някои слабости, които неминуемо се появиха. Идеята за един максимално широк форум не можа да бъде реализирана напълно, но оставяме изненадите за неговото второ издание след две години.
През отминалото десетилетие освен във Велико Търново подобни катедри заработиха и в редица други университети както в България, така и в Гърция, Румъния, Русия, Сърбия и другаде. Тяхното съществуване, дори и в неправославни по традиция страни и то в академични институции, показва движението на културна Европа към възстановяване и развитие на една общокултурна традиция – както в практиката, така и в теорията на християнското изкуство. През м. май т.г. на проведения симпозиум по иконографско изкуство в Богословския факултет на Солунския университет се създаде и първата организация на преподавателите по иконография от различни университети, която има за цел да не остават изолирани процесите, протичащи в отделните държави. Обединени от църковните изкуства, представителите на отделните държави ще обменят идеи и опит. Тези форуми ще съдействат за създаването на едно общо пространство – това на православното изкуство без граници и без разделения.
За много хора вече не е тайна, че сме единствената православна страна, в която духовният ни елит не намери време и подходящи средства да отгледа своите зографи, чиято реализация е невъзможна без отношението и адекватното присъствие на Църквата като институция. Каквито и сдружения, форуми и симпозиуми да бъдат организирани, те биха имали сравнително малък ефект и живот без онова все още неосъществено припознаване от страна на нашата Църква на образованите иконописци като съработници на Бога. За достойнствата на техните творби е рано да се говори, преди да се изясни бъдещето на православното изкуство в България.
Ние все още търсим критериите в областта на християнското изкуство, които трябва да бъдат най-вече еклисиологични и спрямо тях да се търсят най-точните и приложими за съвременната изобразителна традиция елементи и форми на изказ. Как биха могли да се приложат тези критерии? На първо място след сериозни дебати и нагласа да бъдат възприети както в църковните, така и в светските среди, които имат отношение към съвременното изкуство на нашата Църква. След това да се намерят адекватните начини самата Църква да подкрепя дипломираните зографи в техния не лесен път към утвърждаване на православната иконография и литургичното изкуство, за да могат те да създадат нужните фундаменти – теоретически и практически, които да бъдат основа за едно бъдещо развитие в духа на православното разбиране за иконографията. Така нашето християнско изкуство не би изгубило връзка с хилядолетната традиция, но също и би могло да продължи своето съществуване чрез живото и пълноценно общуване с Тялото на Църквата.
Вярваме и се надяваме, че този процес ще се случи в нашето общество, преди иконографското изкуство да се е превърнало в анахронизъм или в занаятчийска дейност, бледо подобие на една изчезваща културна традиция.
Ангел. Стенопис на проф. Георгиос Кордис, Атински университет
Хубава статия