Богословие на славата-светлина
На книжния пазар излезе новата книга на издателство „Омофор” – „Изкуството на иконата – богословие на красотата” на Павел Евдокимов.
Авторът е представител на поколението руски православни богослови, творили на Запад и преди всичко за неправославния читател. С това се обяснява и честото позоваване на западната култура и реалност. Това е едно от предимствата на книгата: светската култура получава оценка в светлината на „богословието на красотата” и едва след това авторът разкрива богатството на православната икона, като за целта прилага богат светоотечески и богословско-философски материал. Задълбоченият анализ на отделните иконографски сюжети свидетелства за вкоренеността на мислителя в Преданието и неговата дълбока църковност, когато богословската мисъл и живот според вярата са едно цяло.
Книгата би била полезна не само за изкуствоведите и иконографите. Тя дава възможност на българския читател да се запознае с ярък представител на руската религиозна мисъл на XX век, с проникновеното разбиране за всеобхватността на темата за църковното изкуство, изразила въпросите за битието, космологията, църковната символика и нестихващия копнеж на човека по неописуемата красота на Небесния Йерусалим.
Предлагаме на читателите на Православие.БГ главата „Богословие на славата-светлина“ от книгата.
***
„Господ воцарися, в лепоту облечеся.” Удивеният човек съзерцава славата, чието сияние ражда хвалебна песен в сърцето на всяка твар. В „Завет на нашия Господ Иисус Христос” (Testamentum Domini) откриваме следната молитва: „Нека бъдат изпълнени с благодатта на Светия Дух (…), за да Те славословят и да Ти принасят възхвала непрестанно”. Една икона е подобно славословие, но в различна форма. Тя излъчва радост и възвестява славата Божия със собствени средства. Истинската красота не се нуждае от доказателства. Иконата нищо не доказва; тя просто оставя истинската красота да просияе. Сама по себе си иконата е сияйно доказателство за съществуването на Бога според един „калокагатически”1 аргумент.
Апостол Павел ни дава израза, който е христологическото основание на иконата: „Христос е образ, εỉκόν, на невидимия Бог”2. Той има предвид, че видимото човечество на Христос е икона на Неговото невидимо Божество, че то е „видимото на невидимото”3. Така иконата на Иисус е едновременно образ на Бога и образ на човека. Тя е икона на целия Христос, на Богочовека. Човечеството на Христос е носител на откровението и то става истина за всяка човешка личност. Човекът не е истинен, нито действителен, ако не отразява небесното. Каква чудесна благодат! Всяка твар може да бъде огледало на нетварното, „образ Божий”. В кондака на Неделя на Православието се казва: „Оскверншийся образ в древнее вообразив, Божественною добротою смеси, но исповедающе спасение, делом и словом, сие воображаем”. Виждаме, че тайната на спасението далеч надхвърля просто възстановяване на това, което Адам е бил преди грехопадението, Адамовия образ. Христос прави този образ реалност, довежда го до пълнота, защото, като го очиства, Той го отваря за участие в божествената красота.
Божият образ в човека, изкупен в Христос и съзнателно търсен в съзерцателното подвижничество, обяснява защо монах, причислен към лика на светиите, винаги се нарича „преподобен”. Това наименование означава пределното субективно и личностно уподобяване на обективния Божи образ. Неговият точен израз откриваме в друг пасаж от апостол Павел: „А ние всички с открито лице (прояснено в Неговото тайнство), като в огледало, гледайки славата Господня („в лицето на Иисуса Христа”), се преобразяваме в същия образ (икона), от слава в слава, като от Духа Господен”4. Ето защо иконата на Христос в централния люнет на „Света София” показва Господ с Евангелието, отворено на думите: „Аз съм Светлината на света” (Иоан 8:12); затова също и Църквата пее: „Твоята светлина сияе върху лицата на Твоите светии”. Човекът изповядва своето спасение със слово, но свидетелства за него също и с дело, като става „преподобен”. И, разбира се, най-вълнуващата Божия икона е човекът, „преобразен в същия образ”, по приведения по-горе текст на апостол Павел. По време на богослужение свещеникът кади иконите на светците, обръщайки се с този литургичен поздрав към техните първообрази, отраженията на Бога. Кади също и верните и потвърждава присъствието на Бога в Неговия образ, тоест човека. Той поздравява човешките личности, живите икони на Бога, присъстващи на литургията. Дидим Александрийски привежда думи на Господа, съхранени в устно предание: „След Бога виж Бога във всеки брат (…)”. Това иконографско разбиране за човешката личност, нейното „преголямо подобие”, подтиква св. Василий да дефинира човешкото назначение като обожение: „Човекът е получил заповед да стане бог по благодат”5, тъй като, „приближавайки се към светлината, душата се преобразява в светлина”6. Според отците кръщаваните се обличат в светоносните одежди на Христос – ỉμάτια φωτεινά, – в които Той се е явил при Преображението.
Виждаме, че на едно много по-дълбоко ниво иконоборското отхвърляне на иконите поставя под въпрос основополагащата традиция на Православието: исихазма7 и неговото съзерцание на Таворската светлина като първа стъпка към обожението. Богословието на иконата се основава на различаването у Бога на Неговата същност и Неговите енергии, а иконата ни говори за божествената енергия на Неговата светлина. „Бог се нарича Светлина не по Своята същност, а по Своите енергии.”8
За християнския Изток да се достигне обожение означава да се съзерцава нетварната Светлина и да се позволи тя да проникне в нас. То означава да възпроизведем в самото си същество христологическата тайна: „Чрез любовта да съединим отново тварната природа с нетварната и чрез придобиването на благодатта да постигнем тяхното единство”9. Бог, бидейки винаги скрит в Своята същност, „умножава Себе Си в Своите (енергийни и светоносни) проявления”, за да изпълни човека със Своята „изгаряща близост”. Ето защо преображението на Господа, най-ослепителното проявление на Неговата светлина, играе толкова важна роля в мистическия живот на Православието.
Неговата светлина вече е светлината на Второто пришествие. „Подобното се познава чрез подобното.” По-точно, окото не само възприема, улавя, но и излъчва. Да виждаш означава същевременно да разпространяваш видението, тоест светлината. Иконата открива на всички есхатологическата светлина на светците. Така тя е лъч от Осмия ден, свидетелство за започналата есхатология. Като унищожава иконата, иконоборството намалява значението на Преображението и затъмнява неговата светлина. Колко показателен е фактът, че първият сюжет за един иконописец е именно Преображение. Съгласно обичая, това трябва да бъде първата икона, за да „засвети в сърцето на иконографа Христовата светлина”. Атонският ръкопис, който споменахме по-горе, предписва също извършване на епиклеза, призоваване на Светия Дух върху „божественото изкуство”, като добавя, че иконописецът „трябва да отиде при свещеник, за да се помоли той над него и да прочете песнопението на Преображение”10.
Никога на иконите не се показва естествен източник на светлина, тъй като светлината е самият им сюжет, а ние не можем да осветим слънцето. Бихме могли дори да кажем, че съзерцанието на Преображението учи всеки иконописец да рисува много повече със светлина, отколкото с цветове. Дори и в специализираната терминология златният фон на иконата се нарича „светлина”, а методът на работа – постепенно „изсветляване”11.
В началото на своята работа иконописецът покрива образа с тъмен тон. След това нанася по-светъл цвят, получен чрез добавяне на жълта охра към първоначалния състав. Всъщност той добавя светлина. Тази процедура на добавяне на все по-светли тонове един върху друг се повтаря няколко пъти. Така човешкият образ се появява върху иконата в резултат на един постепенен процес, който сякаш възпроизвежда постепенното увеличаване на светлината у живия човек, постигането на по-висока степен на преобразяване.
„Ние отразяваме като в огледало славата Господня.” Иконата е това огледало, от което струи главният атрибут на Господнята слава: Неговата светлина. Удивителното изкуство, което виждаме в Рубльовата икона на Троицата, изразява трислънчевото сияние, което просветлява света. Според св. Григорий Палама светлината на Тавор, светлината, съзерцавана от светците, и светлината на бъдещия век са тъждествени. За Климент Александрийски12 светлината на първия ден предшества творението. Това е „истинската светлина на Логоса, озаряваща все още скритото, чрез която всички твари са извикани за живот”. Сред имената на Словото Иустин Философ посочва Ден и Светлина. Евсевий13 вижда в първия ден божествената светлина, която просветлява постепенното сътворение на света. Според него първата неделя се свързва с последната неделя на Откровението, когато Бог-Светлина ще бъде всичко у всички. Затова можем да кажем, че светлината на първия ден на творението е изгревът на Таворската светлина. Именно в този светоносен елемент на Божията слава в течение на шест дни Той сътворява космичното битие на човека чрез „постепенно проясняване или просветляване”. „Бог е Светлина” и, съгласно това откровение, след епиклезата, тоест апостолското очакване на Светия Дух, снизхождането на Духа в деня Петдесетница променя човека в огън и светлина14. За светците думите „вие сте светлината на света” са онтологически нормативни. Нимбовете около главите на светците на иконите не са просто отличителни знаци на тяхната светост, а светоносното излъчване на техните тела.
Предписанията на Стоглавия събор (1551 г.) призовават иконописците „да работят със страх Божи, защото тяхното изкуство е божествено”. Съборът изисква харизматично служение от „светите” иконописци, които са се научили на „въздържание на очите” и се подготвят чрез дълъг молитвен подвиг за прехода от изкуството към свещеното изкуство. Лошата икона е „оскърбление на Бога”, а лошият художник трябва да бъде прогонван. Каноните са много строги и забраняват всяка търговия с икони.
Съчетанието на художествения елемент и мистическото съзерцание дава богословие на видението. Видението тук изразява вярата, в смисъла на апостол-Павловите думи на „разкриване на онова, що се не вижда”15. Иконата се обръща към очите на духа, за да им даде възможност да съзерцават „духовните тела”16. Църковният стил отстранява всяко субективно виждане, защото Църквата е тази, която вижда обекта на своята вяра – тайните. Както свещената архитектура на храма подрежда пространството, а литургичното възпоменание – времето, така иконата ни дава опит от невидимото, от „вътрешната природа” на битието, което отново зависи от озарението, от Таворската светлина. Св. Серафим17 учи, че благодатното състояние ни просветлява, за да можем да видим светлината. Иконата разкрива тази светлина на всички нас. Иконата е молитва; тя очиства и преобразява по свой образ онези, които я съзерцават. Тя е тайна и ни учи да виждаме в нея безмълвието, изпълнено със съдържание, небесната радост на земята и ослепителното сияние на отвъдното.
Бележки
1 Гръцкият гений обединява Красивото и Доброто в една-единствена дума, обозначаваща мястото, където срещаме Истината.
2 Кол. 1:15.
3 Изразът е на Дионисий Ареопагит, заимстван по-късно от св. Йоан Дамаскин (За светите икони. І, ХІ).
4 2 Кор. 3:18; вж. 2 Кор. 4:6.
5 Св. Григорий Назиански. Похвално слово за св. Василий Велики. // PG 36, 560 A.
6 Св. Григорий Нисийски. // PG 44, 869 A.
7 От исихия, ήσυχία – безмълвие, спокойно съзерцание. Това е метод на аскетико-мистическо самовглъбяване и сърдечна молитва/ молитва на сърцето.
8 Св. Григорий Палама. // PG 150, 823.
9 Св. Максим. De ambiguis. // PG 91, 1308 B.
10 Dirks, Dom I. Op. cit. Prieuré d’Amay, 1939, р. 44.
11 Лакът предпазва иконата от външни въздействия, които могат да причинят промяна на цветовете, но също така им дава по-голяма прозрачност и дълбочина. Според един сложен метод на приготвяне лакът се обезцветява под въздействието на дневната светлина в продължение на две години.
12 Stomata. VI, 16.
13 PG 23, 1176.
14 Според преданието апостол Лука започва да изписва икони след Петдесетница.
15 Евр. 11:1.
16 1 Кор. 15:44.
17 Беседа с Мотовилов.
Превод: Божидар Питев
