За (не)свободата на иконографа
Проф. Георгиос Кордис е роден в Гърция през 1956 г. Докато следва в Богословския факултет на Атинския университет, той изучава византийската иконографска техника при кипърския иконописец о. Симеон Симеу. Продължава обучението си в Богословската школа в Бостън. Негово дело са иконите и стенописите на православни храмове в Атина; на Света гора; в Бейрут, Ливан; в Чезена, Италия; във Филаделфия, САЩ, и др. Днес, освен преподавател по теория и практика на иконографията в Богословския факултет на Атинския университет, проф. Кордис е и лектор в едни от най-престижните световни университети, сред които Йейлския университет и Университета „Нотр Дам“ в САЩ, в Солун, Санкт Петербург, Букурещ, а вече негови лекции могат да чуят и студентите по църковно изкуство във Великотърновския университет. Представяме ви разговор с проф. Кордис, посветен на свободата и мисията на съвременните иконографи…
Свободата като отговорност. Пред тази екзистенциална истина, преживявана като изпитание, се изправят с еднаква сила и младият, и опитният иконограф. А ние, обикновените християни, като че ли отдавна сме приели представата за иконографа като за носител на голяма отговорност, но без особено право на творческа свобода. В дългогодишното си посвещение на практиката и теорията на църковното изкуство гръцкият иконограф проф. Георгиос Кордис, преподавател в Атинския университет, иска да напомни на съвременните иконографи за тяхното право на творческа свобода. Дотолкова, доколкото тя отговаря на духовните нужди на църковната общност и на традицията.
Но щом се заговори за свобода, пък още повече и за развитие в иконографската традиция, някои православни се стряскат. „Когато погледнем към миналото, ще се убедим, че развитието се е случвало тъкмо в традицията. За жалост обаче, днес сме придобили погрешното разбиране, че традицията е нещо, което е останало непроменяемо през столетията. И именно тази нагласа всъщност е срещу традицията, тя я унищожава, защото спира естествения процес на обновление. Известно е, че винаги в тази традиция е имало динамика и нови стилистични решения“, споделя проф. Кордис. В търсене именно на нови стилистични идеи, той става инициатор за създаването на групата от преподаватели по иконография от Гърция, България, Румъния, Сърбия, Русия и Македония, наречена EIKONA, които работят и предават опита си на студенти в различни университети.
Колко е солта в ястието
За съвременните иконографи въпросът за личния почерк става все по-значим, особено при тенденцията в обучението по иконопис да се отделя изключително внимание на овладяването на техниката. „От опита на старите зографи виждаме, че църковната живопис винаги е била лична. През 16 век става по-типизирана, поради възможността за сдобиване с хартия, в този период започват да се правят много копия. Но дори и тогава традицията ни казва, че иконата е лично дело – когато я гледаш, да разпознаваш, че тя е творение на конкретен иконограф. Липсва ли този личен почерк, иконографското изкуство има риск да заприлича на фризер, който съхранява мъртви плодове на духа – те не гният, защото са замръзнали, но и в тях няма живот, за да могат да бъдат насищаща духовна храна“, отбелязва гръцкият богослов.
Но колко от себе си е допустимо да вложиш в една икона и въпреки това да останеш в непрекъсната връзка с традицията? „Трябва да си много внимателен, да имаш точната мярка, да вложиш частица от себе си, така че да не я натрапваш на другите. Защото ако целта на художника е да изрази личните си представи за света и своето вътрешно състояние, то първата задача на иконографа е да създаде образ, който да изрази не неговите лични емоции, а преживяването на общността, която живее в Църквата. Ще ви дам един пример: една жена решила да сготви ястие, любимо на семейството й. В този ден обаче жената била разгневена и сложила твърде много сол. Членовете на семейството й веднага усетили, че този път любимото им ядене има различен вкус. То било лично – жената вложила моментната си емоция в него. Следващия път, когато започнала да приготвя пак същото ястие, тя решила да сложи по-малко сол, заради мъжа си, който имал здравословен проблем, добавила босилек – любимата подправка на сина й, и щипка бахар, чийто аромат особено се харесвал на дъщеря й. Когато всеки член на семейството опитал от ястието, бил доволен, защото намерил в него онова, от което се нуждае. В този смисъл това ястие също било лично като предишното, но било приготвено с идеята да намери път към другите, а не само да представи себе си“, отбелязва преподавателят. Все пак и иконографът има право на свои лични „пристрастия“ – проф. Кордис споделя кой е светецът, когото особено обича да изобразява: „Освен иконите на Иисус Христос, Пресвета Богородица и на някои много често изобразявани светци, като че ли най-често съм рисувал света Мария Египетска“.
По темата за личния почерк се поражда интригуващ въпрос: как, когато иконографът има по-различно творческо решение, да води диалог със свещеника? С онзи духовник, който в разбирането си за пазителство на преданието, ще го попита изпитателно: „А ти това къде си го видял?“. „Навярно ще стъписам някого, ако кажа, че когато се появява, църковната живопис на Мануил Панселинос, която днес е приемана за образец на православната иконографска традиция, се е сторила на съвременниците на Панселинос много модерна и странна. Стилистиката му се е характеризирала с изобразяване на по-едри фигури, което е било шок за онази епоха, но постепенно неговото изкуство става част от традицията. Може би в онези времена също е имало свещеници, които да попитат Панселинос: „Къде си видял това, което си нарисувал?“, на което той да им отговори: „Никъде!“. Някак днес приемаме, че благодатта на Светия Дух над зографите е останала в миналото, но нека вярваме, че и днес Светият Дух осветява иконографите да творят и да създават нещо ново“, уверява гръцкият иконограф.
Неуловими образи
Един от основните критерии за следване на традицията, даден от свети патриарх Фотий, е достоверността, запазването на образите на изобразяваните. „Ето защо няма да е достоверно, ако изобразяваме Иисус Христос като чернокож или с руси коси. Разбира се, има образци на етиопското или на японското църковно изкуство, които променят историческата достоверност въз основа на своята етническа и културна идентичност, следвайки богословски цели… Но от древните писания става ясно, че иконографите са се интересували от автентичния облик на всеки светец. От 10 век датират текстове, които свидетелстват как някой светия се явява на иконограф, за да го нарисува. Истината е обаче, че няма нито един текст, според който Христос да се е явил на някого, за да му каже: „Така искам да ме нарисуваш!“ (…) Когато говорим за достоверност, все пак нямаме предвид фотографска точност, а характерни за конкретната личност специфики, които го отличават. Един византиец не е мислил в толкова натуралистичен план, колкото ние днес. А особено за древните светци никога не можем да бъде сигурни как точно са изглеждали те“, казва иконографът.
При изобразяването на ангелите ситуацията се оказва доста по-свободна. Някои свети отци дават описание как може да са изглеждали ангелите, които са се явявали на хората в човешки образ. Отците все пак дават свобода на древните иконографи при изобразяването на тези небесни същества, тъй като в появата им в земен облик няма и следа от подобие с Христовото Въплъщение. „Това е дало възможност на зографите да рисуват ангелите в каквито образи си решат. Тогава някои древни иконописци за взаимствали от образа на древногръцката богиня Нике. Ако се вгледате в античното изображение на Нике, ще откриете много прилики с образите на ангелите от иконите – крилата, косите… само ореолът липсва. Няма проблем, ако иконописецът реши да нарисува ангел с тъмна кожа, азиатски или индиански черти, или пък със сини очи, тук имаме доста по-голяма свобода!..“, казва с усмивка проф. Кордис.
Закони на природата
Понякога сме склонни да гледаме иконата единствено с очите на ума, а не да я съзерцаваме с духовното си
зрение. Тогава започваме твърде много да анализираме, вместо да се оставим на вътрешното си усещане за нея. Именно за този ориентир отвъд разума, свързан с неписаните закони на природата, говори гръцкият иконограф: „Защо Христос често е изобразяван с червена и синя дреха? Първият отговор, който идва, за да задоволи нашия ум, е, че тези цветове символизират Неговите две природи – божествената и човешката. Това е, така да се каже, идеализираният вариант на отговора. Когато влезем в храма обаче, там има около 100 изображения на светци, следователно около 200 цвята, а иконографът трябва да направи така, че най-важното лице – образът на Господа, да се открои. Затова той избира най-силно противостоящите си цветове: най-топлия – червеното, и най-студения – синьото. Същия принцип можем да забележим и в природата, с цветовете на дивите цветя. Те имат конкретна функция – да привличат към себе си насекомите, а те от своя страна да разнасят цветния прашец и така да продължават живота на цветята. Насекомите са привлечени най-силно от диалога между цветовете, от противопоставянето между различни топли и студени тонове. Ето как Бог е устроил една функционална хармония, която произвежда живот.“
За светците и грешниците
Спомняте ли си за майстора резбар Рафе Клинче, уговорен да направи иконостаса на преспанската църква; който вложил прекалено много от себе си – вложил земната си любов в своето творение?! Талевият герой, който не може без свободата си, без характера си на особняк и ежедневната си дажба вино. От една страна, е този образ на твореца, натоварен с романтична отчаяност, с толкова човешка слабост. А от другата, в ума ни е образът на средновековния монах иконописец, който в свещената тишина на килията си рисува ангели в ангелско смирение. Къде между тези два образа се нарежда представата ни за съвременния иконограф? „Всички стари зографи са светци, а всички съвременни зографи са грешници – това е нагласа, която срещаме често днес. Сякаш се нуждаем от аскетически изисквания, като своеобразна гаранция за святост, за вписване на съвременната иконография в древната традиция. Чували сме например, че преди да започне да рисува, иконописецът трябва да пости 40 дни. Но подобни изисквания към иконографа всъщност се появяват през последните едно-две столетия. Поне до Дионисий от Фурна (18 век) и неговата „Ерминия“ няма документален извор, в който да откриваме молитва, посветена на иконографа. Имало е молитви за четци и за певци в храма, но не и за зографа. В крайна сметка нека се замислим – защо един иконограф да пости 40 дни, а да няма изискване един свещеник да пости в съботния ден например, преди да отслужи светата Литургия. Нима иконата е по-свята от светата Евхаристия, от Тайнството?! Разбира се, хубаво е иконографът да е член на Църквата, да има аскетичния живот, който води всеки православен. Ако нямаш духовен опит в Църквата, ако не живееш християнския живот, може би ще можеш да рисуваш копия на икони, но няма да можеш да създадеш нищо истинско и автентично, което да стане част от традицията“, заключава проф. Кордис.
Из списание Свет, брой 9/2012
